It was about time…

Отдавна го беше решила.Трудно намираше смелост да прави иначе съвсем обикновени нещица,но ставаше ли въпрос за чувства нищо не можеше да я спре.Не беше от хората,които смятат,че любовта идва сама.Напротив.Търсеше я и се бореше за нея.Не можеше да се похвали с големи резултати,но се успокояваше,че за разлика от други поне опитва,а не наблюдава пасивно отстрани.Зададеше ли си въпрос,искаше отговор,не догадки…

Измина около година (а може би и повече) през която така и не се появи удобен случай.Естествено,реши сама да си го създаде.Даде си обещание и месец срок,за да го изпълни.Всеки ден трябваше да прави по нещо различно,нещо добро или нещо,което досега я е плашило.Тук бе важен предварително замисления (уж като стимул за щури идеи,уж като най-голямото предизвикателство) резервен план,който,досещате се,в крайна сметка бе нейната цел.Така се стигна до днес.Пътуваше си за вкъщи.Не се чувстваше добре.Съжаляваше,че е още рано и няма да може да се наслади на залеза,а и бе сигурна,че щом го зърне ще и мине.Изведнъж осъзна колко много мънички “предизвикателства” бе пропуснала днес.Ядоса се и тогава се сети за Него.Спомни си,че 3 е свещено число,а е и неделя.Това и се струваше не само достатъчно,но дори като “знак от съдбата”,който може да и донесе късмет.Извади телефона си и започна да пише.Съдържанието отдавна бе известно.Дали от пътя,или пък не,ръцете и трепереха.Направи повече грешки от броя на думите в съобщението.Съобрази да пише по неговия начин: вместо 6-sh,вместо 4-ch.Дори за секунда не се поколеба дали да го изпрати.Стана толкова бързо,че докато се осъзнае получаваше отчет-”доставен”.Бе сигурна,че няма да и отговори,но…непозната мелодия и sms.Натъжи се.Не бе отказ,а въпрос.За разлика от нея,едно малко глупаче,Той не и бе запазил номера.Отговори му.Сигурно минаха 1-2 минути,а на нея и се стореха часове.Получи отговор.Засмя се.Втори доуточнителен sms.Отговори и на него.Тишина.Явно беше,че и е писъл само защото не знаеше коя е или не искаше да си спомни.Усмихна се и завървя с по-бодра крачка.Корема я свиваше,ръцете продължаваха да треперят,пулса бе ускорен.Бе настъпил края на една агония.”It was about time”,помисли си.Този израз и допадеше особено защото сякаш съдържаше повече въздишки и повече укор,отколкото нашенското “Време беше”.Летеше в пространството на спомените.Природата и беше направила подарък-детайлна и дълготрайна памет.Искаше да отрони поне една сълза.Ей така,от уважение към “Любовта”.След като не успя погледна от друг ъгъл на нещата и реши,че една усмивка е много по-хубав край.Самозалъгваше се,тъй като винаги е предпочитала истински и достоен край,а не като в “тъп американски филм”.Осъзна се,но тогава пък реши,че не е много сигурна за истинността на своята история и може да си позволи измислен завършек.

Прибра се доволна.И прекрачила прага чак тогава осъзна,че всичко е игра.Запита се защо и бе нужен този театър на мисли.Искаше да се скрие,но нямаше къде,освен зад думите.Защото Тя всъщност не беше Тя.Тя този път бях Аз…