Днес разговарях с човек в инвалидна количка… Търсеше апартамент в приятен комлекс, но с асансьор. Това, повярвайте, е трудна задача, защото в България асансьори се поставят предимно в сгради над 4-5 етажа, а повечето ваканционни комплекси са именно до толкова. Споделям тези подробности, защото последният път когато се сблъсках с подобно изискване, направо си умрях от смях. Бе поставено от една доста “закръглена” англичанка, тъй като не и се изкачвало по стълбите и бе придружено от втора молба- за хранителен магазин в близост до сградата. Денонощен или не, не бе упоменато. Съзнанието ми (без да ме пита) направи аналог между двата случая и ме накара да се замисля. За жената асансьора бе каприз. За мъжа- необходимост. Разликата е очевидна. Спомних си и нещо от вчера…
Обядвах в приятен ресторант, близо до морето, и се наслаждавах на слънцето, което ме огряваше (нормално, при положение, че цял ден стоя затворена в офис) на фона на хубави, макар и тъжни, леко позабравени балади. Погледът ми свободно, или по-скоро меланхолично, се рееше в пространството и тогава… я видях. На съседна на нашата маса обядваше жена с физически недъг, описанието на който е по-добре да ви спестя. Несъзнателно, колкото и да се стараех, погледнах отново. Много, ама много бързо ,до колкото да се уверя, че е истина. Настроението ми си отиде на секундата. Единственият въпрос, който възникна в съзнанието ми, бе :”Имам ли право да се чувствам нещастна?”.
Мога да виждам, да чувам, да говоря, да мисля, да вървя. Всъщност (благодаря на Господ) всичките ми приятели и познати могат да се похвалят със същите неща. И все пак се оплакваме- понякога, защото сме се скарали с родителите си (забравили за тези, които нямат такива!!!), понякога, защото се чувстваме самотни (без да осъзнаваме, че “не можем да накараме някого да ни обича, а можем единствено да се оставим да бъдем обичани”), понякога, защото…
Струва ли ви се глупаво? Да?! Интересно, защото измежду всички причини, които са ме карали да се чувствам нещастна, тези са най-съществените. Питате какви са другите? По-добре да не споменавам. Защо? Защото се срамувам (днес повече от всякога!). А вашите причини? Те струват ли си? Съмнявам се.
Имаме покрив над главите си. Имаме какво да ядем. Имаме възможността да учим. Имаме шанса да живеем в мирна и (до някаква степен) цивилизована страна. Може би трябва да си го повтаряме всеки ден. Знам, че звучи тривиално, но аз поне имам нужда някой да ми напомня от време на време подобни клишета, за да ме връща обратно на земята и след момента на разкаяние относно пропилените и недооценени моменти на щастието, което ме заобикаля, след момента на благодарности към съдбата, която ми е дала повече (не от-на-другите, а отколкото заслужавам)… та след тези моменти да си поема дълбоко дъх, да се усмихна на Живота и да стана по-добра.
Имам ли право да се чувствам нещастна? Не! И все пак…
НЕ!
Имало е моменти, в които съм се чувствал съвсем сам, забравен от всички, изигран и какви ли още не глупости. В крайна сметка се оказа, че сам се поставям в тези дупки, нека така да ги нарека. Защото… точно, трябва да гледаш от друг ъгъл. Да бъдеш винаги позитивна, да даваш право на всеки да има свое мнение и решение. И, най-вече, да бъдеш себе си, без да те е грижа за околните
Коментар от Иван — 5 септември 2006 @ 5:39
“Да гледаш от друг ъгъл”…Съгласна съм,ама нали знаеш,че на думи всичко изглежда съвсем простичко и лесно изпълнимо,а като ти дойде до главата…Отиде та се не видя :p Пък и не можеш да отречеш,че аз в 99,9% от времето съм много усмихната и с много настроение,нали?
Коментар от A piece of me — 5 септември 2006 @ 7:32
Да, но все някъде остава този 0,1%, нали?
Коментар от Иван — 5 септември 2006 @ 10:13
Unfortunately
Коментар от A piece of me — 5 септември 2006 @ 11:01