„Да му купя ли цвете?“

В късния петъчен следобед, на гости в приятелка, прескачайки от тема на тема, завършихме (естествено!) с мъжете. Като за десерт, уж.

Ограничихме се само до един тип, модерният, или както е по-популярно : метросексуалният. Откровено, лично аз съм фен на метросексуалните мъже. Или бях. Оправените вежди и хидратиращите маски за лице ми идват в повече, но пък нямам нищо против гладката кожа. Дори ми харесва (най-малкото от съпричастност към предизвикателството, наречено кола маска). По принцип съм за баланса в живота. Вярвам,че всичко си има положителни страни ако е в граници. Вярно, доста размити граници, но граници. Това между другото само.Та…мисълта ми беше за метросексуалните мъже.

“ Знаеш ли какъв им е проблемът на метросексуалните мъже?”- приятелката ми се обърна към мен и без да ми даде шанс да отговоря, продължи: “ Взели са най-лошото от двата свята: лъжат като мъже и клюкарстват като жени”. Дали?. ОК, нека заместим “клюкарстването” с “женски разгори”, защото някак си звучи по-меко, а все пак темата предполага именно такъв тип изразяване…

No man is an island или за нуждата от близост

Иска ми се да напиша нещо за докосването…

Само,че не знам от къде да започна-от спомена за докосването,от нуждата от докосване или пък от липсата на докосване. А може ли въобще да се говори за едното,без да се спомене другото?… Нали не можеш да се нуждаеш от нещо,което не си изпитвал? Поне не истински. Няма да е “нужда”,а по-скоро “любопитство”.

Казват,че ”no man is an island”…В природата ни е заложено да търсим близост. Близост; не любов, не подкрепа. Понякога се нуждаем просто от близост-дали изразена с думи, дали с жест, дали само с поглед…

Weekend в София

Случи се така, че преди да имам възможността да се прибера в Бургас (за първи път през новата студентска година) отскочих до София. Е, не беше само за забавление, но успях да го съчетая с „работата“. Бях на обучение по Продажби, което се оказа и много полезно, и много надъхващо. Едно обучение, независимо дали е 2 часа или 2 дена, не може да те направи специалист в дадената област, но може да ти отвори очите за неща, които знаеш, но не си им обръщал внимание, да те научи на някои трикчета, нови техники и най-важното: да те…зариби (не се сещам за друга дума) да станеш добър. Отделно от това всяко обучение може да се разглежда и като възможност за team building , защото има игри, закачки, смях. Срещаш се с нови хора, а всяко запознанство е плюс. Срещаш се и с хора, с които сте били заедно на някоя конференция и сте си изкарали повече от страхотно. Приятно е. Определено останах много доволна. За да не навлизам в подробности относно обучението, прескачам към София и по-точно нощния живот в София….

За първи път за момент съжалих, че предпочетох Варна пред София. Излязох с една стабилна интернационална групичка-шотландец, французин, трима лондончани, един арабин и май това беше. Имаше и 2 българки, едната от които филмов директор. Като стана дума за професии, общо взето всички бяха много интересни млади и интелигентни хора, които правеха кариера и общуването с тях определено беше доста приятно. Поупражних си английския. Бяха направили резервация в най-готиния (по думите им) клуб в София, а май и в България. Всичко беше малко като по филмите- отвън стоят 4-5 бодигарда със списък в ръка и те питат за името. Вървиш по тесен коридор върху сравнително дебел килим , но не червен, както се пошегува един приятел. Вътре всичко е с изчистен дизайн, музиката- house или по-скоро lounge и chill-out .Една мадама си празнуваше рожденият ден и имаше момичета, които бяха като излезли от някое списание. По принцип не се впечатлявам лесно, но определено имаха вкус. Не става въпрос за облекло тип „отивам-на-чалга”, а за елегантност,изисканост и т.н., стил,който все по-малко момичета притежават. Ммм, да, момчетата също не изоставаха от момичетата и определено „хващаха окото” … За първи път пих Мохито. Хареса ми и сякаш заради това към 12 решиха да ме закарат на друг клуб, а именно Мохито .Там се застояхме около 2 часа и хоп, към трети.За съжаление вече бях твърде изморена, а и трябваше да се съобразя с момичетата, в чиято квартира бях и реших да се прибера. Пък и насъбрах достатъчно много и все хубави впечатления от нощния живот в София.Този във Варна също не е лош, но…абе София си е София.

Събуждането беше трудно, но се справих.Предстоеше ни заключителната част от обучението и от там- автобуса и за Варна. Забравих да спомена, че това е първото ми самостоятелно пътуване на прилично дълго разтояние (Бургас-Варна е нищо в сравнение със 7те часа от София до Варна). Нека кажа и думичка относно баничките на автогарата- божествени са! Ако имате път на там, не ги прокускайте!

За филмите,които променят

Преди няколко дни гледах един от онези филми,за които винаги съм казвала,че трябва да се гледат профилактично минимум 1 път на месец.Сещате се…

Филми, проследяващи последните дни от живота на някого или, примерно, как една вест/случка може и преобръща на 180 градуса живота на хората.

Тъжни и разтърсващи филми.

Мисията им е да ни припомнят кои сме и да ни покажат как трябва да живеем, защото ние (често) не го правим по правилния начин.

Да, знам, че няма само един, но пилеенето на време, ядосването за глупости, недооценяването на това, което имаш…определено тези състояние не се вписват в коя да е визия за пълноценен живот, но затова пък сигурно ви звучат познато, или греша?

Всъщност, ние знаем как трябва да живеем; всеки знае. Тези филми просто ни напомнят, че нямаме достатъчно време, че “Утре” е несигурно понятие.И за известен период от време наистина успяват да ни променят.

Страхът ни променя… Понякога за един следобед, друг път за цяла седмица. Отначало всичко е прекрасно, но постепенно нещата възвръщат предишната си форма. Жалко е, но явно така сме устроени.

Трябва да ни се напомня постоянно, отново и отново, какво, как и защо…Измисляме си игри, които ни служат за извинение да направим нещо ,което ни плаши. Имаме нужда от стимули или, което е по-лошо, нужда да се чувстваме заплашени, застрашени, за да променим lifestyle-а си, а заедно с него и мисленето си.

Не съм попадала на филм, в който вестта „животът ти върви към своя край“, не е накарала човека да се промени за по-добро; никога за по-лошо.

Промяната е неизбежна, както и това ,пред което се изправяш.

Обаче защо трябва да чакаме нещо подобно да ни удари по главата та да се осъзнаем??? Скоро прочетох нещо от типа :”Затвори очи и си представи,че утре е последният ти ден на земята…Какво ще направиш? На кого ще се обадиш? Ще кажеш ли на някого “Обичам те!”, а “Прости ми”?…Сега отвори очи и просто го направи!”.

Ако се замисля има толкова много неща, които искам, но просто не се осмелявам да направя.Яд ме е, да. На себе си. Защото на приказки всичко изглежда съвършено простичко и лесно.

Филмът се казва “Последна ваканция” и е от малкото с хубав край. Мога да кажа, че дори спада към леката категория от филми с подобни послания, но пак си свърши работата. Ако трябва аз да ви препоръчам някой това би бил “Животът ми без мен”, режисьор П.Алмодовар. Гледайте го сами или с някого пред когото не чувствате неудобство да се разплачете…истински.

На 20…

В известен смисъл да станеш на 20 е дори по-важно събитие от отпразнуването на тъй мечтаното пълнолетие.

На 18 все още си зависим в някаква степен.
На 20 си поел по пътя на самостоятелността, на отговорността, и макар, че най-вероятно няма да си изминал много, важното,е че си там. Започнал си да разчиташ повече на себе си отколкото на другите, докато досега е било обратното.

Вероятно следваш в друг град. Вероятно работиш. Вероятно градиш бъдещето си, вместо само да мечтаеш. Действаш. Малко по малко започваш да осъзнаваш себе си като възрастен. Понякога е приятно, понякога не.Нужно е време да се адаптираш към новите “изисквания”, които средата, околните, живота, поставят пред теб- като се започне от стил на обличане, обноски, организиране на времето, промяна в местата и начините на забавление, и се стигне до промяна в мисленето, умението да отсяваш приоритетните за момента задачи, осъзнаването на факта, че денят, в който “държиш бъдещето в своите ръце” вече е настъпил и дали ще станеш Някой, дали ще “одухотвориш” мечтите си, дали ще постигнеш целите си…всичко зависи само и единствено от теб.Стресираща мисъл, вярно. Изборът пред който стоиш е или да продължиш да отлагаш, да се правиш на неразбиращ и т.н., или да се гмурнеш напред, да рискуваш.

От друга страна,това е и първата кръгла годишнина, която празнуваме в съзнателния си живот-сменяме “1’ с “2”, преминаваме от групата на 10-годишните (т.е. от групата на онези безгрижни дечица, за които съществува само Днес, а в отделни случаи, като рождените дни например, и Утре мисля,че единствено те са способни да живеят “за мига”, да го уловят, да му се отдадат…) в тази на 29-годишните (на хора, които в общия случай, разбират смисъла на понятия като семейство и кариера; групата на порасналите деца).Първата годишнина и измежду онези, които са като начало на цял един нов етап от живота на човек-за мен това са 20, 30 и 50-годишнините. Следващите, обаче, най-вероятно ще са съпроводени с доста повече носталгия и донякъде признаци на депресия.

Обичам символизма. Може би повече отколкото е необходимо. И заради всичко написано по-горе, плюс куп по-маловажни нещица, бях решила, че искам да направя всичко възможно да превърна 30ти септември 2006г в един наистина специален ден за мен, натоварен с толкова много смисъл, че ако съм по-подробна, няма да ми повярвате..Но това си е моят начин да слагам ред в живота си, да “изчиствам грешките и недоразуменията”, да се оттърсвам от ненужни спомени и да “правя подобрения”, продължавайки напред и нагоре, с повече енергия, по-наясно със самата себе си, по-доволна от вече оставеното зад гърба.Както споменах, обичам символизма. Първото нещо, което направих на рождения си ден бе да изтрия всичките съобщения в телефона си. Глупаво нещо, което трябваше да направя отдавна и което по някакъв странен начин ме накара да се чувствам доста по-добре. ”Да започнем на чисто!”.