“Да му купя ли цвете?”

В късния петъчен следобед, на гости в приятелка, прескачайки от тема на тема, завършихме (естествено!) с мъжете. Като за десерт, уж. Ограничихме се само до един тип, модерният, или както е по-популярно : метросексуалният. Откровено, лично аз съм фен на метросексуалните мъже. Или бях. Оправените вежди и хидратиращите маски за лице ми идват в повече, но пък нямам нищо против гладката кожа. Дори ми харесва (най-малкото от съпричастност към предизвикателството, наречено кола маска). По принцип съм за баланса в живота. Вярвам,че всичко си има положителни страни ако е в граници. Вярно, доста размити граници, но граници. Това между другото само.Та…мисълта ми беше за метросексуалните мъже.
“ Знаеш ли какъв им е проблемът на метросексуалните мъже?”- приятелката ми се обърна към мен и без да ми даде шанс да отговоря, продължи: “ Взели са най-лошото от двата свята: лъжат като мъже и клюкарстват като жени”. Дали?. ОК, нека заместим “клюкарстването” с “женски разгори”, защото някак си звучи по-меко, а все пак темата предполага именно такъв тип изразяване… Приказлива съм, дори повече от необходимото, и винаги когато съм в мъжка компания разговори за коли или спорт,примерно, не са ми били по вкуса, тъй като предвид некомпетентността ми в тези области, по-скоро приемам ролята на слушател. Сега е друго. Сега си говорим за дрехи и аксесоари, за прически, обменяме опит коя козметичка е по-добра и в какво…Преди време,след изморителна, но резултатна shopping терапия, вечерта реших да поразходя новите си ботушки по центъра и да се видя с приятели на кафе. Споделяйки как е изминал денят ми, дочух :”Трябва да ме взимате с вас, когато пазарувате. Много съм добър.” Недоумяващи, всички момичета,които бяхме там погледнахме въпросително към момчето. Последва обяснение и доказателство за сериозността му изразено чрез мнението му как си представя всяка от нас като стил, споменавайки и къде можем да намерим дрешките. Изумих се. И не, не е гей. И да, жените му се лепят като мухи на мед. И все пак… Къде останаха спортните коли и футболът? Както един приятел казва: “Приятел или приятелка си търсиш?” .
Да оставим външността и разкрасителните процедури. Тема: работа. Запознах се с момиче, което на самоинициатива бе решила да се издържа сама от първи курс и се справяше успешно. За да си докаже,че може или за да порасне по-бързо, не знам. Замислех се за това колко много мои познати на въпроса “Работи ли лятото?” ми отговаряха с “Не, почивах”. От какво? От партита ,предполагам, защото от учене едва ли. И забележете, става въпрос само за лятото.
А сега любимото ми: метросексуалните мъже и отношенията им с жените.Пардон! Отношенията на жените към метросексуалните мъже, защото последните сякаш са си самодостатъчни и чакат ние да направим първата крачка. Втората също. Да стигнете (ш) третата е като мисията невъзможна и позна, пак зависи от тебе.Ние сме тези,които ги гледаме настоятелно и “секси” в очите, по време на дискотека ( пр.първо му намигаш с едното око, после с другото, накрая пърхаш с мигли, а за повече техники чети Cosmo ), ние им търсим телефона, ние ги каним на среща, ние си искаме, ние осигуряваме терена,ние сме отгоре…За тях какво остана ли? Да казват “не”, примерно. “На този етап не се чувствам готов за връзка” или култовото “Не съм в настроение за,сетете се”.
Скоро една приятелка преди да излезе на среща с момче, което тя била поканила,естествено!, се обърнала към съквартирантката си и попитала :”Да му купя ли цвете?”. Добра идея.

No man is an island или за нуждата от близост

Иска ми се да напиша нещо за докосването…
Само,че не знам от къде да започна-от спомена за докосването,от нуждата от докосване или пък от липсата на докосване.Като се замисля,те всичките са свързани и едва ли може да се говори за едното,без да се спомене другото…Не можеш да се нуждаеш от нещо,което не си изпитвал.Поне не истински.Няма да е “нужда”,а по-скоро “любопитство”.
Казват,че ”no man is an island”…В природата ни е заложено да търсим близост.Близост; не любов, не подкрепа.Понякога се нуждаем просто от близост-дали изразена с думи,дали с жест,дали само с поглед…
Лесно ли е да намериш близост?В известен смисъл,да.От семейството,от приятелите.И от един особен тип хора,които като всяко ценно и скъпо нещо се срещат рядко,много рядко,но които сякаш са създадени да разпръскват,не искам да кажа любов,а по-скоро топлина…Сещате се-може да сте ги срещали един единствен път,може дори да не знаят името ви,но вие грижливо пазете спомена за тях.Помните и какво са казали/направили и как сте се почувствали.Усещате ги много по-близки отколкото хора,с които,примерно сте израснали.Топлина;ако има дума,която може да опише най-точно какво сте почувствали след една среща или разговор с тях,или какво чувствате при спомена за тях,то това е топлина…придружена с усмивка.
Та,мисълта ми беше за докосването.Момчетата едва ли ще ме разберат,но виж момичетата…Имам приятелка,която често отиваше при един колега с думите :”Моля те,прегърни ме.Имам нужда от мъжко докосване.” :)Нормално е,нали?От време на време всеки има нужда от малко внимание и нежност.Обаче,за съжаление,не всичко стои толкова опростено.Правила съм си експерименти и наистина се убедих,че на сила хубост не става.За да има смисъл докосването (до тялото или до душата ) трябва да е от човек,който е специален за теб.Сигурно сте се уверили в този факт многократно.Понякога случайно докосване до Някого е съпроводено от такова количество емоции (дори стряскащо направо,при положение,че става въпрос за неосъзнат жест!),което не сте изпитвали и с човек,с когото “сте имали нещо общо” ;-).Ех,колко повече щяха да са щастливите хора ако нещата бяха толкова лесни!Отиваш при първият срещнат и хоп,готово-нуждата от близост е задоволена.Да,ама не…затова трябва да се научим да се примиряваме със ситуацията и желанието,а ако положението излезе извън контрол да потърсим някой колега или колежка…но все пак и да внимаваме да не нараним чувствата на човека отсреща,защото напразните надежди определено не са нещо приятно.Именно поради тази причина преди време си обещах повече да не се поддавам на каквото и да е моментно състояние,защото последствията може да не го оправдаят.Но пък от друга страна нуждата си съществува обективно,пък “специалните” хора са рядка порода,не ги срещаш по пътя си до магазина или в кварталното кафе…
Тук си задавам въпроса защо всичко трябва да е толкова сложно?Нали съвършенството се криело в простите нещица…Глупости.

Weekend в София

Случи се така, че преди да имам възможността да се прибера в Бургас (за първи път през новата студентска година) отскочих до София. Е, не беше само за забавление, но успях да го съчетая с “работата”. Бях на обучение по Продажби, което се оказа и много полезно, и много надъхващо. Едно обучение, независимо дали е 2 часа или 2 дена, не може да те направи специалист в дадената област, но може да ти отвори очите за неща, които знаеш, но не си им обръщал внимание, да те научи на някои трикчета, нови техники и най-важното: да те…зариби (не се сещам за друга дума) да станеш добър. Отделно от това всяко обучение може да се разглежда и като възможност за team building , защото има игри, закачки, смях. Срещаш се с нови хора, а всяко запознанство е плюс. Срещаш се и с хора, с които сте били заедно на някоя конференция и сте си изкарали повече от страхотно. Приятно е. Определено останах много доволна. За да не навлизам в подробности относно обучението, прескачам към София и по-точно нощния живот в София….

За първи път за момент съжалих, че предпочетох Варна пред София. Излязох с една стабилна интернационална групичка-шотландец, французин, трима лондончани, един арабин и май това беше. Имаше и 2 българки, едната от които филмов директор. Като стана дума за професии, общо взето всички бяха много интересни млади и интелигентни хора, които правеха кариера и общуването с тях определено беше доста приятно. Поупражних си английския. Бяха направили резервация в най-готиния (по думите им) клуб в София, а май и в България. Всичко беше малко като по филмите- отвън стоят 4-5 бодигарда със списък в ръка и те питат за името. Вървиш по тесен коридор върху сравнително дебел килим , но не червен, както се пошегува един приятел. Вътре всичко е с изчистен дизайн, музиката- house или по-скоро lounge и chill-out .Една мадама си празнуваше рожденият ден и имаше момичета, които бяха като излезли от някое списание. По принцип не се впечатлявам лесно, но определено имаха вкус. Не става въпрос за облекло тип „отивам-на-чалга”, а за елегантност,изисканост и т.н., стил,който все по-малко момичета притежават. Ммм, да, момчетата също не изоставаха от момичетата и определено „хващаха окото” … За първи път пих Мохито. Хареса ми и сякаш заради това към 12 решиха да ме закарат на друг клуб, а именно Мохито .Там се застояхме около 2 часа и хоп, към трети.За съжаление вече бях твърде изморена, а и трябваше да се съобразя с момичетата, в чиято квартира бях и реших да се прибера. Пък и насъбрах достатъчно много и все хубави впечатления от нощния живот в София.Този във Варна също не е лош, но…абе София си е София.

Събуждането беше трудно, но се справих.Предстоеше ни заключителната част от обучението и от там- автобуса и за Варна. Забравих да спомена, че това е първото ми самостоятелно пътуване на прилично дълго разтояние (Бургас-Варна е нищо в сравнение със 7те часа от София до Варна). Нека кажа и думичка относно баничките на автогарата- божествени са! Ако имате път на там, не ги прокускайте!

За филмите,които променят

Преди няколко дена гледах един от онези филми,за които винаги съм казвала,че трябва да се гледат профилактично минимум 1 път на месец.Сещате се…Филми,проследяващи последните дни от живота на някого или,примерно,как една вест/случка може и преобръща на 180 градуса живота на хората.Тъжни и разтърсващи филми.Мисията им е да ни припомнят кои сме и да ни покажат как трябва да живеем,защото ние определено не го правим по правилния начин.Да,знам,че няма само един,но пилеенето на време,ядосването за глупости,недооценяването на това,което имаш…определено тези състояние не се вписват в коя да е визия за пълноценен живот,но затова пък сигурно ви звучат познато,или греша?Всъщност,ние знаем как трябва да живеем;всеки знае.Тези филми просто ни напомнят,че нямаме достатъчно време,че “Утре” е несигурно понятие.И за известен период от време наистина успяват да ни променят.Страхът ни променя…Понякога за един следобед,друг път за цяла седмица.Отначало всичко е прекрасно,но постепенно нещата възвръщат предишната си форма.Жалко е,но явно така сме устроени.Трябва да ни се напомня постоянно,отново и отново, какво,как и защо…Измисляме си игри,които ни служат за извинение да направим нещо,което ни плаши.Имаме нужда от стимули или,което е по-лошо,нужда да се чувстваме заплашени,застрашени,за да променим lifestyle-а си,а заедно с него и мисленето си.Не съм попадала на филм,в който вестта,че животът ти върви към своя край,не е накарала човека да се промени за по-добро;никога за по-лошо.Промяната е неизбежна,както и това,пред което се изправяш.Обаче защо трябва да чакаме нещо подобно да ни удари по главата та да се осъзнаем???Скоро прочетох нещо от типа :”Затвори очи и си представи,че утре е последният ти ден на земята…Какво ще направиш?На кого ще се обадиш?Ще кажеш ли на някого “Обичам те!”,а “Прости ми”?…Сега отвори очи и просто го направи!”.Ако се замисля има толкова много неща,които искам,но просто не се осмелявам да направя.Яд ме е,да.На себе си.Защото на приказки всичко изглежда съвършено простичко и лесно.
Филмът се казва “Последна ваканция” и е от малкото с хубав край.Мога да кажа,че дори спада към леката категория от филми с подобни послания,но пак си свърши работата.Ако трябва аз да ви препоръчам някой това би бил “Животът ми без мен”,режисьор П.Алмодовар.Гледайте го сами или с някого пред когото не чувствате неудобство да се разплачете…истински.

На 20…

В известен смисъл да станеш на 20 е дори по-важно събитие от отпразнуването на тъй мечтаното пълнолетие. На 18 все още си зависим в някаква степен. На 20 си поел по пътя на самостоятелността, на отговорността, и макар, че най-вероятно няма да си изминал много, важното,е че си там. Започнал си да разчиташ повече на себе си отколкото на другите, докато досега е било обратното. Вероятно следваш в друг град. Вероятно работиш. Вероятно градиш бъдещето си, вместо само да мечтаеш. Действаш. Малко по малко започваш да осъзнаваш себе си като възрастен. Понякога е приятно, понякога не.Нужно е време да се адаптираш към новите “изисквания”, които средата, околните, живота, поставят пред теб- като се започне от стил на обличане, обноски, организиране на времето, промяна в местата и начините на забавление, и се стигне до промяна в мисленето, умението да отсяваш приоритетните за момента задачи, осъзнаването на факта, че денят, в който “държиш бъдещето в своите ръце” вече е настъпил и дали ще станеш Някой, дали ще “одухотвориш” мечтите си, дали ще постигнеш целите си…всичко зависи само и единствено от теб.Стресираща мисъл, вярно. Изборът пред който стоиш е или да продължиш да отлагаш, да се правиш на неразбиращ и т.н., или да се гмурнеш напред, да рискуваш.
От друга страна,това е и първата кръгла годишнина, която празнуваме в съзнателния си живот-сменяме “1’ с “2”, преминаваме от групата на 10-годишните (т.е. от групата на онези безгрижни дечица, за които съществува само Днес, а в отделни случаи, като рождените дни например, и Утре мисля,че единствено те са способни да живеят “за мига”, да го уловят, да му се отдадат…) в тази на 29-годишните (на хора, които в общия случай, разбират смисъла на понятия като семейство и кариера; групата на порасналите деца).
Първата годишнина и измежду онези, които са като начало на цял един нов етап от живота на човек-за мен това са 20, 30 и 50-годишнините. Следващите, обаче, най-вероятно ще са съпроводени с доста повече носталгия и донякъде признаци на депресия.
Обичам символизма. Може би повече отколкото е необходимо. И заради всичко написано по-горе, плюс куп по-маловажни нещица, бях решила, че искам да направя всичко възможно да превърна 30ти септември 2006г в един наистина специален ден за мен, натоварен с толкова много смисъл, че ако съм по-подробна, няма да ми повярвате..Но това си е моят начин да слагам ред в живота си, да “изчиствам грешките и недоразуменията”, да се оттърсвам от ненужни спомени и да “правя подобрения”, продължавайки напред и нагоре, с повече енергия, по-наясно със самата себе си, по-доволна от вече оставеното зад гърба.Както споменах, обичам символизма. Първото нещо, което направих на рождения си ден бе да изтрия всичките съобщения в телефона си. Глупаво нещо, което трябваше да направя отдавна и което по някакъв странен начин ме накара да се чувствам доста по-добре. ”Да започнем на чисто!”. Прочитайки ги за последно си спомних за различни хора, които “са влизали и излизали от живота ми”, оставяйки някаква следа (+/-). Веднага след това се отдадох на изготвяне на “равносметка” и избистряне на това какво искам и как да го постигна. С Дил си говорихме, че скоро няма да посрещаме с такава радост рождените си дни. Не съм съгласна. Ако животът ти върви в посоката, която си си избрал, ако се чувстваш доволен, би трябвало винаги да се радваш на рождените си дни, да се радваш на постигнатото, да се стремиш към още, да си благодарен. За 20те си години не мога да кажа, че съм постигнала, видяла или изпитала много. Но сякаш е достатъчно. Доволна съм от това, което е трябвало да направя и е зависило от мен. Има неща, които искам да променя, други да запазя доколкото мога. Преживявала съм мигове на върховно щастие и такива на огромна мъка (по-скоро когато си малък, всичко ти се вижда значително и голямо). Страхувала съм се не един и два пъти, но за сметка на това и много пъти съм рискувала (за добро или лошо).
Разхождайки се в близкото, пък и в не толкова близкото минало, или опитваща се да си представя това, което ме очаква, получавах първите си пожелания. Едно от друго по-хубави. Към 2 си легнах. 5 часа по-късно се наслаждавах на изгрева. Много държах да посрещна Слънцето този ден…Защо ли? За късмет,предполагам…Беше божествено красиво, а и в компанията на Дил и Ванката –приятно и забавно (въпреки предизвикателството, което се оказа една стълба,но ние си знаем ). Майка ми и сестра ми успяха да дойдат да ми честитят и да ме засипят с подаръци (буквално)- както сестра ми се шегуваше: “20 подаръка за 20 годишнина”. Е, не бяха 20, но бяха повече от достатъчно (включително бисквитена торта, както я обичам ;-)). Следобеда отидохме на делфинариума…и по едно време се оказах със спасителна жилетка и в гумена лодка по средата на басейн с делфини…Признавам, малко се поуплаших, особено когато трябваше да ме избутат до единият край на басейна, но пък определено това преживяване се вписваше идеално в идеята ми за един незабравим рожден ден. Следобеда се разболях. Ей така, изведнъж. Можех да отложа празнуването за друг път, но нямаше да е същото, затова “впрегнах” всичките си сили и, както някой после ми казаха, сияех от щастие. Да, ако има нещо, което никой не може да ми отнеме, особено на рождените или именните ми дни, това е усмивката и доброто настроение. За да ме разберете, трябва да ме видите как подскачам наляво надясно. Изкарах една невероятно хубава вечер. На другият ден даже имах мускулна треска от танци…Много по-хубава от начина по който си я представях. Прибрах се към 6, с огромен букет от рози, подаръци и …доволна се сгуших под завивките, нямайки търпение да дойде утрото-първото от началото на моят нов живот :-).