“ Всичко, което всеки от нас иска е повече време…”

Дали? Дали всъщност това, което най-силно желаем е именно повече време- не повече любов, не повече пари? Време…

Като малка, когато ме питаха какво ще си пожелая, ако хвана златната рибка, винаги отговарях с нещо като “аммм, да ми подари вълшебна пръчица” Така си осигурявах правото не на 1, не на 3, а на колкото и каквито си искам желания. Хитро.
Днес за първи път си помислих, че ако сега ме попитат от какво имам нужда, ще отговоря “повече време”. / е, не съм го решила официално , но го обмислям като възможен отговор / С повече време се увеличава вероятността да постигнеш успехи и в личен, и в професионален план. С повече време, потенциално/ евентуално , можеш да сбъднеш не една, а всичките си мечти.

Повече време= повече възможности= повече надежда.

Защо тогава си губим времето?!

Има филми, които…

Има филми, които прекъсваш на половината или едвам изглеждаш докрая, по навик, и това, което ти остава след тях е чувство на загуба. Загубил си част от безценното си време в търсене на смисъл там, където го няма. Поне за теб.

Има филми, които като свършат, те оставят празен. Ако те помолят да определиш филма като добър или лош, отговаряш с не знам. Или с вяло “става”. Безразличие.

Има филми, които ти “вдигат адреналина”. Дали под формата на ударна доза страх, дали под формата на много смях, зависи от жанра. Въздействието им може да продължи и след като свършат… Може да се окаже, че те е страх да изминеш пътя до стаята си, а може и да те заредят с добро настроение.

Има филми, след които се чувстваш по-мъдър и по-умен. Толкова.

Има филми, които след края си те карат да се чувстваш по-щастлив. Отварят ти очите за милионите прекрасни неща и хора, които те заобикалят. Карат те да летиш. Колко дълго, зависи от филма. И от теб.

Има филми, които не свършват дълго след финалните надписи…

Преди малко гледах един от тях. Breaknig and entering.
Дори не го бях чувала и можеше и никога да не го гледам, ако не беше препоръката на morkov.

В този филм усмивките са кът. Нещата не са като да ги гледаш през розови очила.
Истински са. И хората, и чувствата.
Това е филм на погледите…
…търсещи,
…умоляващи,
…изпълнени с тъга,
…боящи се,
…благодарни.

Трудно ми е да обясня какво чувствах докато гледах филма. Ако през монитора някой можеше да ми направи снимка, то моите очи биха изразявали…ужас.
През цялото време се опитвах да заплача, но не успях. Сякаш имах буца в гърлото, както вече казах на едно друго място. Клише, но по-точно от това не мога да се изразя, съжалявам за което.

Бих искала да кажа, че това е новият ми най-любим филм, но няма. Не, защото не заслужава. Не. Просто…е прекалено тъжен. Не сълзлив, а тъжен. Безмълвно тъжен. Помита те като…*тук се сещам все за едни забавни изрази, които не биха били на мястото си, затова…свободна интерпретация*.

Гледайте го, но когато сте в добро настроение, защото ако го гледате в лошо, после ще бъде като катастрофа.
Гледайте го сами, сред тишината.

Аз отивам да се възстановявам.

Как да “не бъда” спам ? ;(

От известно време си пиша коментари, пък те така и не се появяват…
Повтарях си “търпение, търпение…”, защото при мен често всичко си се оправя от само себе си (късметлийка!) ;p, но уви!

Обаче, едно е да не мога да пиша коментари към други сайтове, друго е моите собствени към моя собствен блог също да излизат като спам. Това вече си е гавра откъдето и да го погледна
Непослушен блог такъв…! Ще се караме!

И поради факта, че:
1) определено не се причислявам към онази категория хора на която искрено се възхищавам, близки до героите от филма “Хакери”, и
2) Ванката е из Америката и що се отнася до комбинацията нет+блог няма кой друг да попитам, се обръщам към вас

Плсссс, хелп Не искам да продължавам да бъда спам…

(Не)общителност

Докато сме деца, ние сме отворени към всеки и всичко, към света. Не се притесняваме да се усмихваме на непознати какички и батковци, лели и чичовци. Не само отвръщаме на поздрава с поздрав, а сме и тези, които първи поздравяват. Не се стесняваме да заговорим или да се заиграем с други (непознати) деца, просто чувстваме близък всеки…

После порастваме. И сякаш започваме да се страхуваме от тази (“твърде голяма доза”) общителност… Неусетно ни е станало трудно да започваме разговори с непознати, а понякога дори ни е невъзможно. Самата идея ни плаши. А ако нас ни заговорят…вижда ни се странно.

Накрая, да видим възрастните хора (тук все още не мога да говоря в 1л. мн. ч-ло ). Те, също като децата, не се притесняват да започнат разговор с някого, когото не познават. И докато децата заговарят повече деца, то възрастните могат и заговарят всеки- деца, младежи, мъже и жени, млади и стари… Без да се притесняват. Да се обърнат към теб е сякаш най-естественото нещо.

(*Заб.: винаги има изключения, но това е отношението, което по-често съм наблюдавала.)

Не съм много добре с математиката, но ако доказано! през два от “големите” етапи в живота (т.е. детството и старостта) на съзнателно или подсъзнателно ниво хората избират отвореността и общителността, защо когато най-много можем да и се наслаждаваме, в най-хубавите години на човек, защо именно тогава сме най-затворени?

Животът е прекрасен , а пък аз официално съм 3 курс!!!
(Неофициално съм изтощена до n-та степен и днес ми казаха, че така си и изглеждам , но съм толкооооооооооооооооваааааааааа щастлива :))
Всичко свърши! Направо не мога да повярвам! Живот, здравей отново

В 23h. реших да си направя гофрети…
Не станаха много хубави.
Липсваше им нещичко…
“Щипка настроение”, предполагам
Всичко беше толкова тихо, сиво и скучно.
Нямаше кой да ми асистира, нямаше кой да ги хвали…
Не за първи път съм сама в квартирата, но сега някак си е по-друго…
Никога не съм харесвала изречението, че на масата не трябва да се говори, защото не е възпитано. Глупости. Аз пък искам да има с кого да си говоря и с кого да се смея. Не искам да съм със слушалките на mp3 player- а в ушите. Искам да е шумно, да се чуват гласове, да виждам усмивки.
Какво по-хубаво от това?

Да дадеш (или не) втори шанс?

Хората могат да се разделят по много показатели- добри/ лоши, умни/глупави, скучни/ забавни, …. даващи или не втори шанс, примерно. Искам да се спра на последните.

Аз съм от онези (“луди”) хора, които омаловажават каквото-там-е-станало, прощават и забравят. Често търпя критика относно това си поведение, като ми се налага да слушам реплики от типа на : “Не помниш ли… (еди какво си), та сега пак и/му даваш шанс?” , “Да си чувала за понятия като достойнство, себеуважение и прочие?!”, “Абе, ти болна ли си? Как можеш да се правиш, че нищо не се е случило и да продължиш ей така?” (схванахте картинката, предполагам )

Днес се замислих дали да дадеш втори шанс те прави по-силен, или обратното: по-слаб.

По-силен, защото надживяваш обидата и разочарованието…
По-слаб, защото явно зависиш (в някаква степен) от този човек и искаш да го задържиш в живота си…

Все пак трябва да има граница, която уви! на мен ми убягва, но пък съм сигурна, че съществува… Граница, която определя какво и на кого може или не може да простиш. Колко много трябва да те е разочаровал някого, за да му кажеш, че не можеш да забравиш и да продължиш напред? Колко много трябва да обичаш някого (като приятел или половинка) , за да можеш да простиш какво-и-да-е?

Всъщност, как се заслужва правото някой да ти даде втори шанс?
Дълго познанство/приятелство, брой направени услуги, количество натрупани прекрасни спомени, независещи от човека обстоятелства…?
Или пък всичко е строго субективно – “днес съм на кеф, ще ти дам втори шанс, ама трябва да знаеш, че друг път не бих го направил/а.”, “ох…сега, ако не ти дам втори шанс ще станат едни…по-лесно ми е да ти дам, но да си имаш едно на ум, че не го правя точно заради теб, а по-скоро да си спестя нерви/ време/ пари”, “ще ти простя, обаче не заради теб, а заради еди кой си” и т.н.

При мен е лесно и всичко действа. (да, знам, че не е хубаво и че трябва да го променя, но до момента е било така, а искам да съм обективна.)

Имаше една приказка “да се греши е човешко, да се прощава-божествено.” Но прощаването изисква да правиш компромиси със себе си. И да рискуваш. Защото гаранции дали даваш втори шанс на човек, който заслужава и ще си вземе поука, няма. А вторият път разочарованието може да бъде много по-голямо…разтърсващо и пагубно.

Тук се сещам и за онази другата приказка - “вълкът козината си мени, но нравът не”. Демек- ако някой те разочарова/ нарани/ предаде- край. Можеш да му простиш, разбира се, но и да му кажеш, че с приятелството ви е дотук. Защото все някога, някъде, всичко ще се повтори.

А дали въоще едно приятелство може да бъде пълноценно след голям “гаф”? Можеш ли да имаш същото доверие в този човек или по-скоро винаги ще си имаш едно на ум? Ако е второто- колко време трябва да мине ( а може ли времето да бъде гарант?!) и как и с какво трябва отсрещната страна да ти засвидетелства, че се е променил/а ? Струва ли си да опиташ? Струва ли си да чакаш?

Винаги съм била на мнението, че всеки заслужава втори шанс. Днес, обаче, си мисля, че това просто е по-лесната и по-удобната позиция.
Не всеки заслужава втори шанс.
Не всичко може да бъде преглътнато.
И това не трябва да те прави по-лош, по-безкомпромисен, по-инат, ако щете…

…Инстинкт за самосъхранение.

А може би не?

“Алексис Зорбас”, Никос Казандзакис

Това е една от книгите, които могат да преобърнат живота и мирогледа на човек.
Излишно е да разказвам за книгата, затова само ще използвам няколко изречения от предговора към творбата:

“Зорбас- това е олицетворението на човека на действието, на жизнеността. […] Зорбас е самата динамика във всичките и аспекти, животът с всичките му противоречия, фокусирани в една личност. И въпреки това от него лъха дълбока човечност, искрена и топла любов към себеподобния. Имаме чувството, че сме го срещнали, че утре пак ще го видим, защото той е един от нас, хората, които грешим и се разкайваме, любим и мразим, щедри сме и сме скъперници, смели и страхливи. Хора обикновени, от плът и кръв…”

А ето и една миниатюрна част от нещата, които страхотно много ми харесаха

“Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека- самотата.”

“Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.”

“Отново отекна вътре в мен,…, ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек… Един разум, който се вслушва в това…предизвестие, се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло о всяка отлитаща завинаги секунда.”

“[…] Сякаш Христос беше някакво лекарство, което човек взема само когато заболее тежко; докато е жив и здрав и яде и пие и люби, не му трябва.”

“Алексис- рече ми той,- ще ти доверя нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: Господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!”

И едно от нещата (има много такива), с които не съм сигурна съгласна ли съм или не… :

“Половинчатите работи- половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и се не бой! Повече го е гнус Господ от половинчатия дявол, отколкото от архидявола!” (Дали?)

Ако аз не съм, дано някога, някъде, някой ви я препоръча така горещо, че да няма начин да устоите и да я прочетете
Ако има списък със задължителните книги, които човек трябва да прочете до края на живота си, то определено тази ще бъде сред първите. И с право.

10x на човека, който ми я препоръча и на Ванката, който ми я даде

На сбогуване…

*Заб.: това е обръщение към най-близките ми приятели и познати, като за целта ще “боравя” с конкретни имена и случки :), и ако не ме познавате, съществува голяма вероятност поста да ви доскучае. Казвам го в началото, за да се чувствате предупредени

Преди известно време имаше опит за създаването на класация за най-хубавата българска дума. Не помня коя беше поставена на челното място. В “списъка” присъстваха думички като “отечество”, “родина”, “мама”, “обичам те”, “благодаря” и т.н. Отдавна щях да съм забравила за всичко това, но по повод класацията бтв бяха направили репортаж и анкета, като спираха разни хора, за да ги питат за тяхната най-любима дума. Завършиха с една възрастна жена, която каза :

”Най-хубавата българска дума е “Сбогом” и означава “С Бога напред”.

От тогава винаги когато чуя “сбогом” се сещам за тези думи…
Звучи красиво, нали? “С Бога напред”…

Все пак, когато ми предстои раздяла, когато трябва да изрека думичките “сбогом”, когато трябва да ги чуя…дори да знам, че означават нещо хубаво…ми е тъжно. Както напоследък много хора се изразяват- боли. Дори раздялата да е за кратко. Дори да е за добро.
Може би защото всеки е изпитвал какво е да си обещаеш с някого, че няма да се забравите, че живеем в 21 век и комуникацията е улеснена до max, че ще се чувате/виждате/споделяте… В началото нещата се доближават до този (повече от съвършен) вариант, но после, малко по малко, писмата стават 1 на седмица, 1 на месец, 1 на…Откъснат си от ежедневието на най-любимите си хора; те са откъснати от твоето и…нещо се губи, нещо започва да липсва. Отчуждаване. Малко по малко; неусетно. Хората са го казали- “далече от очите, далече от сърцето” и въобще не става въпрос само за хора, които сте обичали в смисъла на ваша половинка :), а и за приятелите. Даже раздялата с приятели е по-болезнена, защото мъже/жени…все повече се убеждавам, че те са до време (връзките), докато виж, приятелите…

Естествено, надявам се да не изпитам тези последствия, но съвсем скоро ми предстои поредица раздели за немалък период от време с хора, които страшно много обичам и с които съм свикнала да прекарвам времето си, да споделям радостите си, да търся съвет…и ми е малко странно…Ако трябва да съм честна, дори не мога да осъзная факта, че от казаното “чао” и “всичко хубаво” до следващото “колко ми липсваше” и “колко имам да ти разказвам” ще мине цяла година, или повече.
Малко и ме е страх. От неизвестното. От това дали ще изпълним поетите обещания за редовна комуникация (аз моите и те, техните), до това какво ли ще бъде когато се върна. Ако има хора, които са се разделяли за 2, 3, 5, 10 г или завинаги, сигурно ще помислят, че прекалено много драматизирам нещата. Да, това е само 1 година, наистина, и предполагам ще отлети ей така, мигновенно, но за първи път ще разбера какво е да си някъде далече, от приятели, от семейство, от България….

Ок. Спирам дотук. Сега ще се опитам поименно да благодаря на част от невероятните хора, които са се докоснали до живота ми и са оставили следа. За пореден път искам да им кажа колко много означават за мен и така…. Реда на “изброяване” не е по важност

Love will tear us apart

Просто…слушайте Дано ви хареса.