Когато бяхме малки…
Познато ви е чувството, нали? Случайно да чуете някоя позабравена песничка или пък да ви “застигне” 
любим аромат, да се намерите на място, на което сякаш вече сте били и…изведнъж, за секунди, да се пренесете в един отдавна минал момент, в един спомен. Миг, в който сте били толкова, толкова щастливи, че неволно сте запаметили и най-малката подробност от него. Всъщност, може и да не е само миг, а цял един период от живота ви.
Преди мъничко, в почивката между темите за утрешния ми изпит, излязох на терасата, за да подишам малко свеж въздух… С отварянето на прозореца сякаш вече не бях на 20, а на 10г. Спомних си за летните вечери на село. Тишина, спокойствие, покой. Хладно, но не студено, а по-скоро приятно…От онова “студено”, когато леко потръпваш целия/цялата, но същевременно и по-силно чувстваш, че си там, в мига, че те има…
Смешно е… Не обичах ваканциите на село. Плачех и умолявах да ме оставят в града. Живеех с очакването на деня, когато пак ще си отида вкъщи. Не знам защо… Приятелите ми също бяха някъде далеч, кабелната тв не ми липсваше, а интернет-а все още беше в графата “непознати думи”. Сега, обаче, ми е забавно като си помисля как времето е преобразило спомените ми и как вече не само оценявам прекараните там дни, но дори ми липсват.
Вечерите около огъня, песента на щурчетата, споделянето на преживяното през деня, игрите с любимото куче…. Повторяемостта. Да, сега искам всеки ден да бъде различен, но като си спомня за онова време, когато всичко беше толкова просто, идеята за еднообразието придобива много по-очарователен вид.
3 месеца минаваха като сън. Събуждаш се и заспиваш без да знаеш дали денят е понеделник или петък, месецът- юни или юли, но и не ти е нужно. Нямаш задължения, отговорности, задачи. Живееш днес. Вчера бързо отминава, а Утре е много далече… Преоткриваш места и предмети, хора и чувства. Всеки ден научаваш по нещо ново. Всеки ден мечтаеш за нещо. Всеки ден играеш. Всеки ден се смееш.
Хубаво е да си дете. Е, вярно, че днешните деца не скачат на въже, не играят на стражари и апаши, не гледат “Часът на Уолт Дисни представя…”, но се надявам и те след време да се сещат с носталгична нотка за тези дни на безгрижие и радост.
Винаги ми е било тъжно, когато чуя някой да казва, че не си харесва детството…Това е все едно да са те ограбили, волно или неволно. Радвам се, че моето ми е оставило приятни спомени /да де, “оставя”, защото все още си се определям като детенце и ако от мен зависи, още дълго ще е така 
/.
Надявам се, че съм предизвикала вълна от прекрасни спомени, които да ви заредят с енергия за новата седмица, а аз…аз отивам да уча за разни неща, които най-вероятно ще ми се наложи след време да прилагам, и които малко или много ще скъсят разстоянието между “още съм малка” и “вече съм голяма”
