Това, което забравих…

Дам…направих опит да напиша нещо за там-където-съм-сега, но не включих много себе си в картинката. Поне не много лично. Това, което “забравих” е, че в последните няколко дни не се чувствам добре. От работата, от жегите и от още нещо, за което не можех да намеря думи да го обясня. Всеки питаше какво ми е, а аз не знаех (уж) или не исках да знам (май). Днес ми е почивен ден и както си личи, го оползотворявам с нет (Честно казано навън въобще нямам желание да се показвам, защото сигурно е 50+ градуса.) Мисълта ми беше за състоянието в което бях или съм (и аз не знам). Прегледах блоговете, които се старая да следя и попаднах на този пост и всичко изведнъж ми стана кристално ясно. (10x!)
Това исках да добавя

Първи впечатления от страната на усмивките

Казвам усмивки, защото тук всеки се усмихва на всеки.Винаги. Постоянно. И вместо “здрасти” се поздравяват с “как си”. Вече втора седмица и все още ми е трудно да не отговарям на този въпрос…(да де, не че ако отговоря, някой ще чуе, но все пак). Странно е някак. Напълно непознат да те пита как си. А и виждаш, че не са искрени. Личи си. Макар, че предполагам е по-добре да си с усмивка, било то фалшива, отколкото намусен и мрачен, но пък истински.

Иначе…ето другите впечатления досега. (не по значимост, а за каквото се сетя )

–> “Bulgaria… It`s over Europe, right?” И това при положение, че докато пътувахме към Шарлот по 2-3 телевизии в самолета гледах репортажи за визитата на Буш в България, заедно с нашия президент. Не ги разбирам, честно. Вторият по популярност отговор е свързан с Германия и Русия (някъде там сте, нали?), а третия, любимият ми, е само едно “ахъм”, при което аз започвам да обяснявам, че е страна в Европа, пък те учудени казват “ааааа”. Интересно, да. И аз не знам абсолютно всички страни в света, ама като опира до нашето, ме е яд. Нормално.

–> Няма такова обслужване. Евала! Изумих се като отидохме да си подаваме документи за Social Security Number, изумих се и когато бяхме в някакъв италиански ресторант. Или тези хора наистина, ама наистина си обичат и харесват много работата, или са страхотно добри актъори. Сервитъорът ни остави без думи направо и като усетих как го гледаме шокирано му казах, че просто там от където идваме, това не може да се случи. Всъщност може, но не се.

–> Храната е…ужасна. Дори хамбургерите не са вкусни. (знам, че са junk food, но аз си ям нездраволсловно тъй или иначе и нямам нищо против докато е tasty junk food).

–> Стил… Може би защото работим в двата най-скъпи мола в района, но определено съм изненадана от американките. Бяха ни казали как си ходят супер спортно и обикновено, били дебели, грозни и други такива. Сигурно, пак казвам, защото не сме излизали по улиците, но тези, които виждаме в мола са много fancy. Тук са луди по късите роклички, които под бюста са с коланчета и се разкрояват надолу, както и по едни супер грозни чантички на Louis Vuitton, но пък за сметка на това достатъчно скъпи… Поне (уж) са истински, защото и в България има доста, ама… минали покрай Louis Vuitton . От момчетата не сме много впечатлени. Тези made in Bulgaria, (като нас ), са си къде къде по-cool. (и така трябва да е). Обаче, що се отнася до жени на 40/50 +, шапка им свалям за стила. В България такова нещо няма. В България често няма голяма разлика в обличането на едно момиче на 20 и една жена на 40/50. Мои впечатления. Но тук…рокли, костюми, прически, маниери… Страхотно изискани са. Или страхотно поддържани.

–> Негри има много. (още повече, че в този щат попринцип са си много). А децата, особено момичетата (!!!) са толкова толкова толкова невъзпитани, че те докарват до лудост. Никога не съм била расистка, но те малко прекаляват. Много даже. Момчетата понякога правят едни коментари, които изискват “тъннн”, но като цяло са доста по-учтиви. Като стана въпрос за момчета…харесвам черно и стила, който изисква, но виж дънките с колан под дупето и целите боксерки вън, ми идват в повече.

–> Refund политиката. Купуваш и връщаш. В депресия си и имаш нужда от shopping терапия. Ок. А ако на другия ден осъзнаеш, че си пръснал повече пари отколкото трябва или нещо не ти харесва, нямаш проблем, стига да пазиш касовата бележка. Всеки ни съветва да си купим каквото ни е необходимо като ел уреди и после да ги върнем, преди да заминем. Ама само като си помисля и корема ми става на топка. Дори като експериментирах какво кафе харесвам (това тук е труден избор) и пробвах разни видове, ми го подаваха с думите “ако не ти хареса, го върни”. Не, че го връщах, но все пак…

–> Скоро докато си казвах репликата (Hi, try some lotion! ) на едно момче, недоразбрало ме попита ме какво е това и каза, че също е чужденец. Попитах го откъде, а отговора беше “От една малка страна в Европа”, ама така го каза, все едно бе 10000% убеден, че няма да съм я чувала. Сигурно се беше уморил от пояснения. Попитах коя, а отговорът беше…Македония. Веднага превключихме на български и се оказа, че не е сама, а с още около 10 момчета, спасители, всички от България. С някои се запознахме. Не е истина колко може да се зарадваш на непознати българи в чужбина и на съвсем кратичък и обикновен разговор, но затова пък на български.

–> Дам…колите. Всички са автоматик. Могат да се возят по 3 отпред!!! (в най-обикновена кола!), имат право на десен завой при червен светофар (ако няма други коли, естествено) и могат да говорят по телефона без hands free.

–> Тук нямам чувството, че съм в град. От апартамента до моловете се виждат само пътища, магистрали и т.н. Пеша май никъде не може да се ходи. До «центъра» не сме стигнали още, но нещо ми подсказва, че също ще е далеч като визия и усещане от нашите. Моловете са по-скоро на 1-2 етажа, но на много голямо пространство, отколкото на по 4-5 +. Поне тези, които съм видяла до сега.

Хм…май друго, което да ми е направило голямо впечатление до момента не се сещам… Сега оставя да се насладя на остатъка от почивния си ден

На път към Америка

Въпреки отклоненията и полицаите на всеки две крачки, стигнахме благополучно до летище София и излетяхме от новия терминал, който в сравнение с другия е 6 с два плюса. Забавната част беше когато татко ми донесе двата куфара и лаптопа и каза, че доста неща е носил и въпреки това му е дошло малко нанагорно, пък мен направо не ме вижда… Ок, грешка, това не беше забавната част. Това беше плашещата част, защото през целия полет си мислех как ще се пренеса. (А като стана време за разопаковане на багажа ме хвана яд на толкова много излишни неща, без които можех не само тук, ами и в България!)

Болезнената част (имаше и такава) бе свързана с, както вчера чух в един филм, being stupid. Все не ми оставаше време за тен и 2 дена преди полета реших, че не мога да отида толкова бяла (макар, че тук това не би направило никому впечатление), та поисках светкавичен (изкуствен) тен. И ако си мислите, че хората не изгарят от солариум, помислите си пак. Вечерта преди полета бях от горе до долу с пяна срещу изгаряне. Не, че помогна много… Затова в самолета се опитвах да не се мърдам много-много, защото чувството не беше от най-приятните.

София- Варшава- Чикаго. В самолета се запознахме с един българин, който живее в Чикаго и веднага го разпитахме за всичко. Може да сме изглеждали и леко глупави, но бяхме чували какво ли не и имахме нужда от малко разяснения. Полета беше повече от скучен, едно на ръка, и имах чувството, че се опитват да докарат температура близка до тази на Северния полюс…Замръзнах, това си е.

Чикаго. Първи стъпки на американска земя. А първите впечатления от нея са свързани с…българи. Чувството е страхотно. От много хора бях чула, че ако си в Чикаго, по-добре бягай далеч от другите българи и че един на други си правили гадно и ала бала други такива, но от малкото с които се запознахме, съм впечатлена. Бяха толкова любезни и услужливи. Дори съжалих, че не бях се съобразила да взема бг вестници, защото това бе едно от първите неща, които ни попитаха на летището, но откъде да знам, че ще срещна българи, които работят на летището в Чикаго? Нищо, следващия път.

Както беше уговорката, чакаха ни двама от работодателите (много мили и загрижени дали се чувстваме добре и дали имаме всичко необходимо) плюс двама приятели на момичето, с което пътувам. Оставихме си нещата в някакъв мотел и хоп…в бг ресторант. С бг музика, бг кухня, бг меню, бг реч. Думи нямам. Все едно си в България. Името на ресторанта беше Sophia. (Защо не Sofia, не знам.). Преди да заспим уж си сверихме часовниците с американското време и се настроихме, че трябва да станем към 7, защото в 7 30 трябва да тръгнем към летището… Толкова ни се спеше и толкова рано ни се струваше 7 30, а в крайна сметка се оказа, че сме станали към 4 и взехме микробусчето за летището в 5 30!!! Това, естествено, разбрахме по пътя. Поне хубавичко се посмяхме като за добро утро.

Докато чакахме да ни извикат за полета Чикаго- Ню Йорк, една жена ми обясняваше, че имало 2 Ню Йорк-а и че ние сме отивали в малкия Ню Йорк, а разликата била в произношението на “йорк”. И аз,като се има впредвид, че не съм кой знае колко добре запозната с картата на САЩ, естествено, се хванах. Пък и тя определено си вярваше. Това май пак е в графата being stupid.

Кратък престой и последен, четвърти полет, който щеше да ни отведе до крайната дестинация. Ню Йорк- Шарлот. За “късмет” откриха повреда в самолета, а като я поправиха нямаше свободна писта, затова стояхме около 2-3 часа в самолета. В Шарлот пристигнахме в късния следобед и отново за “късмет” валеше (както и следвашите 2 дни), което се води като нещо необичайно за града. (Е, снощи валя град, голям колкото орех, което се сещате, резултат на какво е…)

Настаняване и първи покупки в така известнив wallmart. Следва климатизиране към влажния въздух и голямо почистване, защото въпреки, че живеем само с момичета, не може да се каже, че това си личи. Би трябвало, но уви. Като работливи пчелички и с риск да ни намразят отправихме няколко молби и накрая сами се заехме да сложим всичко в ред. Реда траеше по-малко от 2 дена, но…поне опитахме. Все пак, не се оплакваме, защото имаме всичко, включително и басейн, джакузи, тенис корт и фитнес. Аааа да, както се досещате и интернет. Какво повече му трябва на човек. В почивните дни тук наистина се чувстваш като на почивка. (Btw от терасата се виждат катерички, които си играят буквално на улицата, на една ръка разстояние! )

Край на пътя и на въпросите от типа “какво ли ни чака?”.

Предистория

Винаги съм искала да отида в Америка…

Като малка обожавах детските игрални филми (Уолт Дисни представя, всяка събота, Канал 1 ), а с тях и онези спокойни американски градчета, в които (най-често) се развиваше действието, където всеки с всеки се познава, децата по цял ден карат колело, кучето носи вестника, а в двора таткото е построил къщичка на някое дърво… Градчета, колкото тихи, толкова и интересни. Харесваха ми и самите къщи в които живееха. Една до друга. Еднакви. Малка ограда и райграс.
Предполагам, че причината да ми харесват толкова много е била не друга, а сравнението на техните квартали с нашите комплекси…

Като по-голяма, т.е. сега :), исках да отида, за да видя…Какво точно, няма значение. Просто да стъпя на американска земя. Исках да си създам мои собствени впечатления за тази страна, за която чувах или само хубаво, или само лошо. Средно положение няма. Почти както едно момиче, живяло година и нещо в Индия, ми беше казало: “Индия е на моменти…в един я мразиш, в следващия я обичаш.”…Само, че по мои наблюдения, от Индия всеки си идва доволен от преживяното, от наученото. Докато от Америка хората си идват с или крайно положително или крайно отрицателно мнение. Както и да е. Та….исках да си създам свои впечатления. Дам… малките градчета вече не ме привличаха. Исках да съм в Ню Йорк, в Чикаго, в LA…сред шума, сред небостъргачите, сред хората. Исках да почувствам колко голям е света и колко малка съм аз.

Миналата година не отидох на бригада, защото нямаше с кой (глупости! Винаги има с кой, само, че май просто не се чувствах готова).

А тази година , когато всичко трябваше да бъде решено и ясно, се колебаех дали искам да отида. Когато със сигурност го реших (началото на април), след поредица Да/Не (зодията ми е виновна, везни), не знам как не ме изгониха от офиса :p На ориентационната среща си спомням как питаха кой има работно разрешително/ виза/ билет/ housing и т.н. и да вдигне ръка. Аз вдигнах, когато попитаха кой смята да ходи с колело до работа Да не съм валат, все пак. Пък и това си е важно решение. Всичко ставаше буквално в последния момент… Когато другите щяха да летят, аз нямах виза още. Обаче…всичко си струваше Поне засега…

Хех, дойде и моето време да отлетя за Америката…Само след няколко часа Ще стигна там, когато президентът им ще бъде тук, следователно дори може да ми хареса с една идея повече
Дано има нет… Дано и всичко мине ОК и се върна жива, здрава и доволна.

Весело лято

“Ново начало, няма такова нещо…”

Може вече да сте го осъзнали. Може да ви е хрумвало, но да не сте го приемали. Може никога да не сте поглеждали от тази страна на нещата.

От както се помня кроя планове за “по-добър живот”. По-точно как аз ще бъда по-добра (във всичко) от утре, от следващия понеделник, от началото на другия месец, от имения ми ден, от рождения ми ден, от нова година… Винаги съм била фен на идеята за новото начало. Никога не се получаваше, но никога не се отказвах. Пак, и пак, и пак… Оптимизъм не ми липсва. Всеки път се учих от грешките (до колкото можех) и съставях все по-прецизни планове, все по-ясно си задавах приоритетите, нещата които трябва да променя и как точно да го направя… Четях книги за управление на времето и НЛП, правих си всевъзможни тестове за това какво точно искам и за какво съм “най-подходяща” (въпреки, че човек знае отговорите на тези въпроси и тестовете по-скоро действат като уверение, че си на прав път). Изготвях си “стратегии” за това каква искам да бъда, как искам да се държа, какво искам да постигна. Винаги, обаче, всички промени трябваше да се извършат изведнъж, от избраната за начало дата. При първата грешка си казвах, че това всъщност ще ми е пробния период и си избирах нова, по-далечна дата за поставяне на началото на новият ми живот. И така до безкрай.

Само че няма такова нещо като ново начало. И няма как да има. Ние сме това, което сме, заради миналото си. Не може изведнъж да се събудиш и да задраскаш изминалите години. Може да поставиш начало на промяна, променяйки това, което не ти харесва- в теб и около теб, но малко по малко.

Няма как да поставиш ново начало ако се събуждаш в същото легло, живееш в същата къща, слушаш същата музика, не изневеряваш на стила си на обличане, разхождаш се по същите улици, срещаш се със същите хора… Може да го направиш за ден, два, но после малко по малко се връщаш към стария начин на живот. Хората, предметите, местата около теб… те не могат “от-днес” да имат друга история, да поставят ново начало. Те са част от теб. Няма как да поставиш ново начало дори да си вземеш багажа, да зарежеш всичко и всички и да отидеш на другия край на света. Собствените ти мисли, изградените навици и натрупаните спомени, са спирачката, която може да се задейства където и когато и да е…

Накратко- можеш да се опитваш да се променяш към по-добро (и трябва!), но това не става като поставяш ново начало, а като надграждаш над преживяното и го променяш. Не можеш да зачеркнеш и изтриеш всичко сякаш никога не е било или вече не е от значение. Всичко е от значение.

Искам един ден да приличам на Йорданка Христова. Поне малко.

Когато вляза в категорията “баба”*, да речем след 60/65г. +, искам да приличам, поне мъничко, на Йорданка Христова.
Когато видя тази жена:
-първо , въобще, ама въобще не мога да и лепна етикета “баба”;
-второ, последното за което се сещам са вестници като “Втора младост”, “Трета възраст”, сериали тип 69990000 епизод, седянка пред входа и клю-клю от сутрин до вечер;
-трето (и най-важно!) в съзнанието ми започват да изскачат една след друга думички като грациозност, изисканост, аристократичност…класа!!!
Думи нямам за такива хора. Възхищавам и се на живота, който носи в себе си, въпреки И заради годините. Да можеха повече хора да бъдат като нея…

А Лили и Шер са… no comment. Страхотни гласове, помогнали за страхотни кариери и още по-страхотни песни, но…дотам. А (за мен) това не стига.

Липсва “класа”-та. Йорданка Христова я има. Дори в излишък

*Заб.: можеш да станеш баба и преди 40години, с внучета или без, да ти личи или не, но има една възраст, след която колкото и да полагаш грижи годинките не могат да се скрият. *годините*. И не е нужно, но някои хора не го разбират или не могат да се примирят… Спирам се на момента, когато (според мен) започва старостта…

“Ще ти подаря аромата на бадемов цвят, за да си пожелаеш пролет…
Не че някога ще си ми близък,
не че няма да си ида,
не че ще ти липсвам много,
не че ще обичаш друга,
не че някога ще го узная,
не че някога ще ми простиш…”

П.П. не знам кой е автора и дали е цялото, но винаги много ми е харесвало…

Talk to me

Лесно е. Да говориш с някого. Поне на мен винаги ми е било. Има хиляди начини, особено днес- очи в очи, по телефона, чрез смс/ писмо/ e-mail, като си създадеш блог, чрез приятел… Ако имаш желание, дори да няма кой да те чуе, дори да не иска да те чуе, поне можеш да опиташ. За твое успокоение. Последен шанс, последна надежда. Понякога работи, понякога не. Както всичко останало.

Трудното е да накараш някого да ти говори ( а и да подготвиш себе си за същото, защото да си от другата страна едва ли е лесно). Да ти каже това, което мисли и чувства. Не това, което искаш да чуеш. Не това, което той/ тя знае, че е по-добре да каже, което е по-изгодно за двамата/ за околните/ за случая, което е по-удобно ( за кого и за колко дълго не се знае)…Не.
Да го предразположиш да бъде искрен. Да ти сподели това, което НАИСТИНА мисли и това, което НАИСТИНА чувства. Без заобикалки. Кратко и ясно. *Може и “дълго и ясно”, но “кратко и ясно” крие по-малко рискове да остане недоразбран.*
Да бъде смел. Да бъде силен. Да преодолее неловкостта.
Да не се страхува от твоята реакция. От своята също, изричайки неизричаното…
Да проговори Сам. Компромисният вариант е ти да зададеш въпросите, стига да си готов/а. За предпочитане, обаче, е първият вариант, защото той може да има много повече за казване от твоите въпроси. Може да има много повече отговори, а ти да не умееш да задаваш правилните въпроси.

Не са много, но има хора, на които бих искала да задам един-два или повече въпроса. “Има неща, които е по-добре човек никога да не научава.”. Сигурно е така. Но искам да опитам.

Да-искам-да-чуя, не означава, че съм готова-да-чуя.

Подготвена до известна степен, може би, но няма как да съм напълно готова за неизвестното… Животът поднася много шамари, всеки от които е различен- по сила и последствия, по степен на поносимост. Никога не можеш да си сигурен колко твърд си и дали въобще си… Отговорите могат да ти донесат бленуваното успокоение, но същевременно могат да обърнат всичко с главата надолу и да те накарат да съжаляваш за проявеното любопитство, а връщане назад няма.
Хората са го казали- внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне.

Все пак, да оставим настрана последствията…ако си решил, че искаш да знаеш…как тогава да накараш някого да говори. Можеш ли въобще? Защото тук не става въпрос за поздрав с усмивка и едва доловимо “здравей”… Не става въпрос за разтягане на локуми, нито за изплитане на лъжи, коя от друга “по-достоверни”. Не.
Трябва да ти говори. На теб. За теб. Истината.

Има толкова много “защо?!” на които сами не можем да намерим отговори…А ако намерим, никога не можем да сме сигурни, че са верните…

“Как си?” / “Добре, а ти?”/ “И аз.” … блях

Поправете ме ако греша, но ако си щастлив, казват, че това си личи от километри. Обратното (може би в по-малка степен) също важи…

Това, което искам да кажа е, че въпросът “Как си?” ми се струва напълно, ама напълно излишен. Можеш да попиташ “колко щастлив/а си”, “много ли ти е тежко?” и т.н., можеш да направиш констатация и да кажеш “о, колко радостен/тна изглеждаш?” или пък “виждаш ми се притеснен/а”, но “как си”… ?!

Това е като отбиване на номера. От куртоазия или от нямане-на-какво-друго да си кажете.

Ако ти не можеш да разбереш по очите ми как съм, значи не си ми приятел, а ако не си ми приятел, значи и не те интересува НАИСТИНА как съм.
Ако ти отговоря, може да не ме чуеш. Може да нямаш време да ме чуеш. Предварително си си създал представата, че на “как си?” повече хора отговарят “добре, а ти?” като тогава на свой ред бързо казваш твоята част от репликите “и аз”, за която не винаги има време, и продължаваш. Формалност. Нищо повече.

Някой път си правя експерименти и отговарям по-обстоятелствено на въпроса… Да можех да заснема изненадата в очите на хората. Ако имат чувство за хумор и не са сигурни докъде мога да стигна бързо казват “достатъчно” и се подсмихват сякаш искат да ми кажат “абе ти от кой свят падаш?! Не знаеш ли какво се изисква от теб? “Добре” е повече от достатъчно!!!За следващия път да си научиш урока!” Нещо повече- ако споделиш как си и това всъщност определено не е “добре”…ги плашиш…
Да не би да им поискаш съвет, защото нямат време…
Да не би да ги помолиш за услуга, защото нямат желание…
Да не би да ги заредиш с лошо настроение, защото си харесват тяхното…
Да не би да ги натовариш с проблеми, защото си имат свои.
И защото те винаги отговарят с “добре”. Това искат и от теб. Не е сложно.

Е, пишете ми слаб, но не искам повече да отговарям на въпроса “как си?”…

Написах горното изречение и осъзнах, че пиша глупости. Проблемът не е във въпроса. Да, ако си истински приятел на някого, трябва и можеш да разбереш как се чувства човека отсреща само с един поглед. Но може и да не се познавате толкова добре, а да си загрижен, да ти пука. Пък и всички сме актьори, т.е. понякога, за да отгатнеш ти трябва помощ, въпрос, който да свали маската.

Проблемът е, че употребата на този въпрос нон стоп, навсякъде, дори в движение, когато се разминаваш с някого по улицата и дори не чуваш отговора…е, това вече много ме дразни. Защо това е лицемерничене.

100% поне (най-малко) веднъж всеки от нас е задавал въпроса без да чака отговор и без да се интересува от отговора.

Аз спирам с това. Ако те попитам как си, ще стоя и ще чувам всяка дума, ще внимавам за всяка промяна в гласа, в интонацията, в очите, в жестовете… Защото ще ми пука. Защото когато попитам “как си” , аз наистина искам да знам как си. Моля те, не отговаряй с “добре”, защото тогава “повредата няма да е в моя телевизор” и следващият път когато може да имаш нужда да те попитам “как си”, мога и да не го направя, защото се уморих да слушам “добре”.

Не може винаги да си добре. Животът е в нюансите, а те не са само в светлата гама. Колкото и да ни се иска.

P.S. и все пак… “как се чувстваш?” звучи по-добре…по-лично, по-изискващо и чакащо за отговор… не мислите ли?