Alive

Денят ми започна така…и свърши така…

Очертаваше се да бъде най-хубавият от престоя ми тук, досега. По препоръка на Ванката отидохме в Busch Gardens Europe и независимо, че нямахме много време да обикаляме и да се качим на всички влакчета, все пак беше толкова, толкова хубаво… А ние бяхме така изморени от работата и чакахме с такова нетърпение този почивен ден, че се радвахме на всичко като малки деца, направихме си и ретро снимки и опитахме от един невероятен сладолед… Смяхме се, подскачахме наляво и надясно, пяхме :p После изведнъж стана тъмно, мрачно, задуха силен вятър и хоп, в колата. Естествено и заваля. Въпреки, че не успяхме да се повозим на всичко, бяхме повече от доволни…Умората си каза думата и си спомням как малко след като напуснахме парка си говорихме повече не за преживяното, а затова как ще си отидем вкъщи, ще си вземем по един горещ душ (доста се бяхме понамокрили от дъжда) и ще гушнем възглавничките Аз си мислех и как най-накрая може да си открадна малко време и да разкажа за парка в блога…

И двете имахме страшно главоболие и колкото и да се опитвах да говоря, за да държа и двете ни будни, в един момент за секунди затворих очи… В следващия колата бе извън контрол… Завъртяхме се 2-3 пъти и после колата се насочи към гората, завъртя се още веднъж, но този път спря…Ако не беше спряла, щяхме да се върнем в движението и…останалото е ясно. Две коли, които са пътували след нас спряха да ни помогнат да излезем и да извикат полицията… Всички повтаряха само какъв късмет сме имали и как трябва да благодарим, че сме живи…

На мен това ми е първа катастрофа… Пътувала съм страшно много и въпреки, че не веднъж и два пъти е имало опасни ситуации, когато всичко се размине, просто пиеш три глътки вода и дотам. На момичето, което караше и е първата, когато тя е зад волана.

Казват, че в моменти като този, животът ти минава като на лента. И на двете, единствената ни мисъл беше “как ще завърши всичко това?”… Спомяням си как точно преди колата да спре, момичето, което караше си беше сложило ръцете на главата, за всеки случай, защото не знаехме кога и как и къде ще спре. Аз…аз само гледах. И се молех.
Винаги съм си мислила, че когато ти се случи нещо подобно и завърши добре (т.е. си жив и здрав) животът ти се променя. По-точно, трябва да го промениш. Сега, като ми се случи, не знам как да реагирам…Все още май даже не осъзнавам напълно какво се случи.

Интересно е как деня, за който мечтахме, всъщност завърши като кошмар…По-скоро, за малко щеше да завърши като кошмар… Щом всичко се размина, на косъм или не, трябва само да се радваме…

Когато четеш за някоя катастрофа, за миг сърцето ти се свива от ужас, но в следващия всичко си е по старому… Когато някой познат преживее катастрофа си мислиш, че знаеш какво му е… Повтаряш му как важното е, че той/тя е добре, че всичко се е разминало… Когато ти преживееш катастрофа, всичко е толкова по-различно… Всеки път когато се замислиш за секунда, преживяваш всичко пак и пак, сякаш се случва сега.

Дадоха ни още един почивен ден, да се съвземем малко… Утре животът продължава по старому. Само стреса си остава…

Smile :)

Независимо дали имам хубав или тежък ден, дали се чувствам изморена или не, винаги когато видя някое от тези “човечета” настроението ми се вдига до 6 плюс Сладури са, нали?

Emotionally unavailable

Не знам как стана, нито защо позволих да се случи… (уж си бях обещала само да работя и да се забавлявам!)

Докато разказвах “историята” (която е все същата стара, изтъркана, до болка позната история, само че героите са други ) на една приятелка, вмъкнах, че съм си купила мече, което прави нещата по-лесни Отговори :” защо не си купи сърце?”. Дотук с чувството за хумор.

После попаднах на това клипче и съвсем, ама съвсем се загубих…

Един от продуктите, които продаваме, е много фин гел за почистване на лицето, който с времето премахва дори и белезите. Мислех си колко успех може да има същия този гел, само че за сърца… Да премахва белезите, да лекува раните, да остава едно чисто ново щастливо, недокоснато (=ненаранено) сърчице… Защото иначе, както в клипчето, ще става по-малко, и по-малко, и по-малко, докато съвсем изчезне… Предполагам професионално изкривяване вече :p , но сърцата също се нуждаят от малко по-специални грижи. Ако не внимаваме и често оставаме с “broken heart” в един момент може да имаме прекалено много липсващи парченца. А това е лошо.

Като заглавие исках да напиша “broken…again”, но в последствие видях този надпис на една тениска и ми се стори толкова по на място… Отварям нова страница и ставам emotionally unavailable Хех, де да можех…

Казах му, че се чувствам излагана. Отговори, че съм вярвала на емоции, а те са най-голямата лъжа… ?! Защо ли си мисля, че емоциите “придават вкус на живота”… Къде горчив, къде сладък, но поне го има…Нали?

Преди време бях писала нещо подобно на заглавието - “Изкуството да не чувстваш”. Не го публикувах, защото накрая (естествено) стигнах до извода, че е по-добре да чувстваш, дори и да боли от време на време, отколкото да живееш без да изпитваш тъгата от раздялата, но и радостта от “да-бъдем-двама”.

Със сигурност обаче е по-лесния вариант. Не за всички, но за повечето хора…

Опитвам се да си представя живот без емоции… Покой. Ден след ден живееш ден за ден, без да съжаляваш за нищо. Безразличие. Без безсънни нощи, без влажни възглавници, без обвинения, без анализи. Каквото било, било. Край.

Сигурно това трябва да е ключът към Щастието. Не моментното, а вечното щастие. От сутрин до вечер, та дори и в съня.
“Да чувстваш” е това, което те прави жив…”Не-чувстването” сигурно може да ни направи безсмъртни. Днес нали това иска всеки? ( обсебени от идеята за здравословен живот. ) 2 в 1. Без захар.
Да се научиш да не чувстваш не е лесно, но вече познавам доста хора, успешно издържали изпита. При кой обаче, къде, колко струва? Тайна. Предполагам, учителят е Животът, а цената- количеството болка. Поне звучи логично. Обаче познавам и дори ненавършили 20 години момчета и момичета, пред прага на истинския живот, отказали се толкова рано от привилегията “да чувстват”…

Аз не мога, дори понякога страшно много да ми се иска. Не мога да сдържам сълзите си, не мога да се крия зад клишета, не мога да избягам. Когато ме предадат, искам да попитам :”Защо?”, вместо да се преструвам, че не ми пука. Когато някой ме напусне, искам да го помоля да остане. Ако не, да поплача. Не тихо и тайно, а с глас. Пред всички.

Вярно е, боли. Но така трябва. Има моменти, когато наистина искам да съм “emotionally unavailable”, но май предпочитам да чувствам всичко, отколкото да не чувствам нищо. Да се откажеш от чувствата е по-скоро плод на отчаяние и на липса на сили да се бориш. Все едно си се предал. (“вече не вярвам на жените/мъжете, защото…” бла бла бла… истинската причина по-скоро е страх от развоя на “нещата”….)Дори и да предположим, че под “нищо” имам впредвид само отрицателни емоции, то пак губиш.

Не можеш да чувстваш само хубавото. Не можеш да не чувстваш само лошото.

От всякъде ни заливат с реклами, филми, статии, книги, които сякаш проповядват колко е хубаво да живееш живота си самостоятелно, да си независим, да си егоист до n-та степен, днес си тук, утре там, днес с този, утре с онзи, без време за излишни чувства, емоции. Интереси. Къде взаимни, къде не.
В 20 век въпросът е бил “Да имаш” или “Да бъдеш”.
В 21ви е “Да чувстваш?” или “Да не чувстваш”. Кое е по-лесно, се вижда. Кое е по-правилно, всеки сам преценя.