Gone with the wind…

Свърши. Хубаво/ лошо, тъжно/ забавно и да, най-вече различно… Свърши.

Дълго отлагах написването на този пост, защото да се “сбогувам” с лятото означава да премина през всичко, което ми се случи- “+” и “-“ , както и да си спомня за всички прекрасни хора, с които имах удоволствието да живея и работя. Да се сбогувам с лятото още означава да премина през цялата палитра с чувства, които човек е способен да изпита- от страха от неизвестното, примесен с нетърпението, което съпътства сбъдването на някоя мечта, през първоначалния стрес (шок) дали ще се справиш или не със задълженията на работното място, радостта, че си попаднал сред симпатични млади хора , любопитството, с което оглеждаш и поглъщаш всичко с поглед, милионите въпроси, които в началото съпътстват всеки твой ден, докато се адаптираш към новата среда, и се стигне до момента на раздялата и замрежения поглед. Нека спомена и щастието от запознанството с човек, който да допринася всичко да бъде с една идея по-розово и тъгата когато нещата отново възвърнат предишните си тонове, още преди напълно да си им се насладил(а). Да не забравям и катастрофата… Тръпките, които ме побиват всеки път, когато си спомня за нея и когато в главата ми изникне въпроса “какво можеше да се случи?”. И т. н. , и т.н. С две думи: смях и сълзи. Плюс всичко по средата.

Спомням си момента в който за първи път държах билета си до Америка и независимо, че отреденият ми престой бе с около месец по-кратък в сравнение с всичките ми приятели и познати, решили да прекарат лятото си там, бях убедена,че ще си променя датата за още по-ранна. Не защото нямаше да издържа на работата или начинът на живот, а защото отивах предимно за преживяването и два месеца и половина ми се струваха повече от достатъчно. И за миг не съм си представяла, че ще поискам да остана там… Обаче съдбата винаги може да ни изненада и в един момент не исках(ме) да остана със седмица или две повече, а до Коледа. Интересувахме се как можем да си сменим статута на визата, за колко време протича процедурата и прочие. Не защото Америка ни допадна (дори напротив в доста отношения), а по-скоро заради хората…

Плаках след последния си работен ден. Плаках след последната неделна среща, когато с мениджърите и колегите обсъждаме изминалата седмица и правим планове за следващата. Плаках на летището след последното “чао и всичко добро”…

Защо ми беше трудно да напусна Америка? Защото напускането и означава, че никога повече няма да видя тези хора отново. Не ми казвайте, че светът е малък, че има интернет, low cost полети и т.н. Преди вярвах, но ако трябва да се изразя в проценти- вероятността да се срещнем пак (според мен) е <1 %. И е толкова ужасно да знаеш това предварително. Седмицата преди края премина под знака на “днес е последният ми понеделник/вторник/… с…..”. Не знаеш как да реагираш, а времето не чака и си тече, а ти просто отмяташ дни…часове…минути…и хоп…време за последното чао…и гледаш как този човек се отдалечава, и отдалечава, и единственото, което ти идва на ум е “това беше”. А понякога дори не си сигурен и не знаеш дали искаш или не искаш да видиш този човек отново…(?!) Единственото, в което си сигурен е, че всичко става прекалено бързо. И се чувстваш толкова странно… И колкото и малка, миниатюрна частица от себе си си дал и взел…то това се запечатва (все ) някъде и остава следа. Спомен. За колко дълго не се знае…Месец, година, цял живот.

За мен официално и неофициално лятото свърши. (Тук вече и парното работи ) Доволна съм, че отидох и видях и не съжалявам за нищо, което предполагам е най-важното Кой знае, догодина може пак :p

А сега вече май е време на “Есен, здравей! “ : )

П.П. Исках д покажа някои сладурски нещица, които ще ми останат спомен, но почти всичко е в България. Все пак ето в какво намери израз страстта ми към бележници, тефтери, тетрадки и т.н. (още 3-4 имам вкъщи) + една чаша в която се влюбих в момента, в който я видях :).

Исках да пиша за…

Извода и след Норвегия, и след Америка е един и същ- не ставам за пътеписец Само, че в Норвегия бях за 2 седмици, а в САЩ- за 3 месеца… Прекъснах верига, която къде по-лесно, къде по-трудно, бях изграждала в продължение на близо 2 години… Спрях да пиша /с мннн малки изключения/ Не само тук, в блога, а и на едно друго, мое си и много специално за мен местенце… Restart. Някак си като съм на път и сякаш се загубвам сред новите места и хора, сред хилядите навързани един след друг моменти, в които се улавям как несъзнателно си казвам “ех, че интересно…” и да, много искам да споделя преживяното, но в следващия миг вече съм насъбрала толкова нови неща, че не знам с кое да започна… А времето не спира да тече, впечатленията се трупат и накрая всичко се превръща в такава бъркотия и разни случайни мисли и спомени преминават през съзнанието ми на такива бързи обороти, без посока и без цел, че губя смисъла и е по-добре нищо да не пиша Малко и ми е тъжно…за безвъзвратно отлетелите мигове, така и не дочакали момента, когато и те ще се намерят на белите листи и ще станат част от цялото, от историята…
Въпреки всичко снощи реших да си направя кратък brainstorming и да потърся завършеци на изречението “исках да пиша за….”. Ето резултата:

Исках да пиша какво е да работиш като sales person и как хора с английски език в пъти по-ниско ниво от нашето, които даже не се чувстваха комфортно да разговарят с нас заради грешките, които допускат, тъй като си знаят (само и ) най-вече речта, правиха в пъти по-големи обороти… Защото всъщност клиентите (ни) купуваха тях, нас, шоуто… Не продуктите. Всичко е въпрос на харизма.

Исках да пиша за магията на нашата работа в частност- за това какво е всеки ден да караш непознати хора да се усмихват, смеят и чувстват било то и за броени минути по-щастливи и как от време на време срещаш хора, които от своя страна правят теб по-щастлив/а. Веднъж един мъж спря, погледна ме в очите и супер сериозно каза “Съжалявам, но просто не мога да не ви попитам… Колко ви плащат, че сте толкова щастлива?”…За да можеш да правиш другите щастливи, първо ти трябва да си, нали? (или поне да се стараеш да изглежда така отстрани)

Исках да пиша за това какво е да живееш с евреи и как всичко написано за тях е вярно. Как получаваха 3 пъти повече пари от нас и харчиха 3 пъти по-малко Обяснение как пазаруват евреите :” Ние не сме като вас. Ако ни трябва червена тениска- отиваме до мола, купуваме я и се връщаме. Никога няма да ни чуеш да отговаряме на въпроса “къде отиваш?” с “на шопинг”, “за какво?”/ “не знам”. “

Исках да пиша за разликата между това “просто” да вярваш (т.е. като всеки там) и да бъдеш “religious” в Израел, като второто се счита за привилегия. Как, примерно, невероятно красиво и умно 21-годишно момиче с прекрасна коса, за която всеки ден получаваше комплименти, знаеше, че след около година, ще и се наложи да я скрие… Завинаги и за всички, освен бъдещият и съпруг. И мисълта не я натъжаваше, а я караше да се усмихва. За нея това бе красив жест :”аз пазя себе си за теб и ти пазиш себе си за мен.”

Исках да пиша за това как един ден на работа любимите ми панталони се пръснаха по шевовете (без майтап) Излъгах- исках да се оплача заради същия факт :p , но така става като редуваш хамбургер с пица и си скаран/а със спорта.

Исках да пиша за това как именно в Щатите разбрах, че наистина всеки си има своята (добре прикрита) история и много от това, което се вижда на повърхността, колкото и правдоподобно да изглежда, накрая може да се окаже съвсем друго…

Исках да пиша за много клиенти, след които независимо дали са купили или не нещо, съм се чувствала толкова по-добре… Клиенти, които са ми подарявали усмивки, съвети, пожелания, комплименти…

Исках да пиша за две дечица, които дойдоха при мен с въпроса “това безплатни прегръдки ли са?” и за една може би 4-5 годишна сладурана, която без да отрони и думичка просто дойде и ме прегърна и стояхме така няколко минути, а майка и каза, че е така с всички -непознати и познати- отива и ги прегръща… Малко ангелче

Исках да пиша за една жена, която ми каза нещо, което не знам дали е вярно, но пък ми направи голямо впечатление. Каза ми, че в Библията пише, че Господ иска от нас винаги да бъдем усмихнати… И дори ако не се чувстваме добре, ако сме тъжни или болни, написано е да се усмихнем, дори насила ако трябва, да се опитаме дори да се засмеем, било то изкуствено, и после това “фалшиво” настроение, малко по малко, ще се превърне в реалност…

Исках да пиша за един възрастен мъж, който всяка седмица идваше и купуваше разни продукти, но сякаш не защото ще ги ползва, а защото отчаяно се нуждае от някого, с когото да си поговори… Жал ми беше за този толкова самотен човек, останал сякаш сам на света…

Исках да пиша за две жени на по около 60 плюс, които си пазариха козметика за “рожденият ми ден, твоя рожден ден, Коледа, деня “I love myself” и пр. “

Исках да пиша за толкова толкова толкова много неща…може би някога, някъде, ще намеря време за поне едно-две от тях… Надявам се.

Годинка :)

Дойде и моето време да кажа :”ето на, блогчето ми стана на годинка “

Доста неща се промениха в “замисъла” на блога през изминалата година (вече не е тайна, примерно :p ) и от нещо като прищявка или опит или каквато и да съм си мислила в началото, че ще бъде ( при всички случаи дори за миг не съм допускала, че ще “оцелее” година) сега се е превърнал в част от мен…Част, която ме допълва.

Искам да благодаря на Ванката за помощта при създаването на блога и по-важното, за куража от който се нуждаех в началото

Благодаря и на всички, които по стечение на разни обстоятелства са се озовавали тука и като да не повярваш, им е харесало , та дори са и драснали някое друго коментарче.

Благодаря и на много хора, които няма как да изброявам, но чиито блогове следя винаги когато имам възможност (все се каня да си допълня blogroll-a ) и на чиито страници съм си “прекарвала” страхотно

Ами май това е… Да ми е честито и сега остава да почерпя

П.П. …да имах и малко време да попиша…

Носталгично

Считано от днес ми остават още точно 10 дена в “най-великата страна в света”…

Странно е… До скоро се чудех дали да оставам или не до Коледа и единствената причина да не остана е заради предстоящата година във Варшава, а сега…сега колкото повече наближава датата на полета, толкова по-малко търпение имам да стъпя на родна земя и да се насладя поне на края на Бургаското лято А честно казано никога не съм била от хората, които изпитват силна (или въобще някаква форма на ) носталгия. Напротив- винаги ми е било повече от лесно да си стегна багажа и да замина нанякъде с някого. Без сълзи при изпращането, без “трудности” при адаптирането към новата среда…

Чувствам се изморена. От работата, от еднообразието, от престореността… (Oсъзнавам, че съм тук на бригада и не съм видяла много, но все пак…)

Сякаш нещо и липсва на тази страна… Spirit…

Винаги съм си мислила, че Америка е място, което няма как да не ми хареса… Само, че филмите са едно, действителността друго… Не казвам, че не ми харесва въобще, но не мога да си се представя да живея тук. Прекалено много правила, прекалено много сивота, прекалено много рутина…

Естествено има и много неща, които ще ми липсват, но като цяло някак си не можах да се “влюбя” в тази страна, както може би (под)съзнателно очаквах.
Обобщение на лятото скоро плюс кой и какво ще ми липсва, а дотогава ще се опитам да се насладя на оставащото ми време, да прогоня нотките на носталгия, а вие там, които ме очаквате, подгответе се физически и психически, че 5 дена няма да се спи

П.П. Не мога да повярвам, че след 3 месеца тук, ще имам всичко на всичко пет дена в България и после пак с куфарите по чужбината Толкова много хора и неща ми липсват, а ще имам толкова малко време…