За тези, които не знаят- вече съм си вкъщи 
И е толкова хубаво, топло, слънчево и усмихнато! Всички много ми се радват и аз много се радвам на всички и едни с други си разменяме парченца щастие…
Този път бях решила да си взема всички нужни и ненужни неща, които бях закарала във Варшава, за да се чувствам като “
вкъщи” и (без да искам) успях да напълня 3 куфара. Опцията самолет отпадна и си взех билет за автобуса Варшава- София. Нали съм мъжко момиче , не се плаша от някакви си нищо и никакви 36 часа път (плюс София-Бургас ) и тръгнах зарeдена с настроение и планове как ще си слушам любимата музика, ще чета от интересната книжка (“Freakonomics”), от време на време ще компенсирам системното си недоспиване от последните дни и пътуването ще мине без да го усетя. Мечти. Вчера още от Карнобат бях готова с раниците да слизам. От една страна умората, от друга отегчението, от трета нетърпението… Всичко си оказва влияние. В един момент нито ти се чете, нито ти се слуша, нито ти се говори, нито можеш да заспиш отново…само си гледаш часовника през 5 минути и ти се струва, че стрелките се движат прееекааалеееноооо бавно. Не си мислете, че се оплаквам, просто съвет към тези, на които им предстои дълъг път- не се настройвайте на много розова вълна 
***
Сега за впечатленията ДО прозореца.
Пътувах с две различни фирми (с едната до София, а с другата от София до Бургас). Изводите…
Пътуването с първата бе кажи-речи ОК. Само отношението към тези, не говорещи български (как не ги е срам само, нали!) не беше както трябва. Питах се дали е така, ако бях от другата страна- българка, неговореща полски, в полски автобус. Ако се бяха държали по подобен начин, със сигурност нямаше да повторя. Иначе като цяло се стараеха да поддържат приятелска атмосфера, пускаха хубава музика, правиха почивки и не се караха много ако леко я проточим (признавам се за виновна). Доволно.
София- Бургас бе “изненадата”. Хванах си автобуса в 3 на фирма, която не бях чувала досега, само защото наистина ама наистина вече нямах търпение да се прибера. Кошмар и половина. Целият автобус, а може би и целият свят, беше виновен на шофьора, за това, че е шофьор. Не съм виждала по-намусен човек, но това бе нищо. Караше като луд и след няколко внезапни спирания, към края вече наистина на косъм се разминахме с катастрофа. Вместо да си стоиш спокойно на местото, си целият на тръни. В почивката, някъде след Ст. Загора, в определеното от фирмата капанче, 2 минути след като отвори вратите на автобуса, ги заключи… В предвид факта, че заключването не беше предизвестено, си стояхме 20 минути отвън на студа, докато той си хапне кюфтенцата. Хората цъкаха с език, но никой не се осмели да му каже нещо. Може би и по-добре, защото като нищо да те остави насред нищото. Видях как докато заключваше вратата в началото и на половин крачка от автобуса, една жена помоли да я отвори, за да слезе. Върна се със същата тази половин крачка, а коментарът беше “майка ти да …” (многоточието е от мен, той си го каза както е). След почивката чух как хората зад мен коментираха колко добре би било заради такива като него, след края на всяко пътуване да се правят анкети. Мечти.
20: 30. Военната болница. На 5 мин. от вкъщи съм “Излъгах”, че съм си хванала автобус в 5 и ще се прибера в 11, за да изненадам всички. Получи се.
Таксиметровия шофьор ме запита от къде пътувам с толкова много багаж. Отговорих “Варшава”.
“И как е там?”
“По-добре. То навсякъде май е по-добре…” (Съжалявам, но особено и след пътуването, суперлативите ми бяха кът. )
“И в Африка ли?” *Помислих, че се шегува или по-скоро подиграва и че иска да ме накара да се почувствам зле, заради това, което казах.*
“Е, от Африка сигурно не е по-добре.”
“Не съм вече много сигурен…” *Отговори с въздишка и тъга… Коментарът “И в Африка ли?” е бил по-скоро плод на отчаяние и умора.*
На тръгване му пожелах лека вечер и много работа. “Не щем ний работа. Ракийка и салатка”, отговори той, за първи път с усмивка и бодрост. Без коментар.
А аз…аз вече съм си вкъщи
***
… ПРЕЗ прозореца.
Преминаването през Полша малко ми развали представата за нея. Нищо, което да ти “хване” окото. Голямата разлика между столица и провинция важи в пълна сила. Единственото, което е като плюс (и е същото във Варшава) е, че разстоянието между блоковете е запазено достатъчно голямо.
Словакия. Късно преминахме през страната, но ми хареса повече от каквато видях часове по-рано. Атмосферата сякаш бе друга. Къщичките по-уютни, по-хубави.
От Унгария нямам спомен. Май съм я проспала :р
Сърбия. Мръсотия и мизерия. Тъжна картинка.
България… Тук всеки сам за себе си, но поне след Сърбия бе къде къде по… Само боклука бе в почти същите
измерения…
——————————————————————————————————————————————–
Вкъщи ме чакаха много изненадани и закъснели подаръци Един от тях е ето тази рокля, която преди 1-2 часа видях на сцената на конкурса “Пей с мен”, след като една приятелка на майка и звънна да превключим на нова тв. Мама има вкус, да Само дето ме държи на диета и каза, че няма да си тръгна от България преди да съм свалила 5 кг. Не е лесно 
“Всичките ми приятели са в Бургас, не искам на село!”. Наистина не исках, но затова пък разбирах желанието на родителите ми да ходят там. Разбирах, че са изморени, че искат тишина и спокойствие, че са уморени от гости, които случайно минават и звънят в неделя, 2 следобед и т.н. Обаче аз не бях. Аз имах енергия и желание за живот. За шум. За хора. Селото ми се струваше малко да побере цялото ми желание за Живот Там времето спираше, а аз исках времето да тече на пълни обороти. Всеки 2-3 дни в града бяха истински празник. Единственото време, когато наистина съм искала да бъда на село, е по време на панаира. Толкова много хора! Толкова веселие! А колко много играчки, захарен памук и сладолед! До 12 клас, когато отдавна сама решавах къде да бъда лятото, си спомням само един случай сама да поискам да отида на село- любоФ необяснима. Сега като се сетя и избухвам в смях 
