Галерия на усмивките

13 март 2008

Някак си не можах да се сдържа…

Публикувано в: day by day — apieceofme @ 20:58

Към 5 свърши последната ми лекция за седмицата и вместо в леглото, реших да загубя малко време в интернет. Най-накрая реших да изложа накратко най-важното и интересно от някои от любимите си лекции, като избрах “Organizational Behavior and Organizational Design” за първа. Все на някого може да му е интересно, а и коментарите от типа на “Ти си луда! Защо избра Варшава вместо някъде по на запад?” може да намалеят. *Rезултатите ми позволяваха да си избера “по-цивилизована” опция, като Норвегия примерно, и никой не разбира защо бях поставила Варшава на първо място като желание* Реших да започна с представяне на професора, който лесно може да ти стане любим и посърфирах из google с желание да открия цялото му CV. Не го намерих, но пък открих мнооооого материали за него. А за да разберете защо толкова го хваля, предполагам следната информация е достатъчна:

Prof. dr hab. Piotr Płoszajski

- Director of Theory of Management Department at Warsaw School of Economics (SGH)
- Director of CEMS programme at SGH
- Chairman and founder of Polish - Japanese Management Center
- Lecturer at Harvard University, Princeton University, Boston University, Sloan School, MIT, World Bank, Oxford University, Cambridge University, London School of Economics

*Пропуснато е, че е бил директор на Академията на науките, че е търсен консултант за някои от най-големите компании, че има много издадени книги и публикации на полски и английски, че познава хора като Francis Fukuyama, George Soros и др. + още 1001 факта. Вярвам, че и това обаче е достатъчно впечатляващо :) *

Как да съжалявам, че уча тук? :) При това той не е единствен, а има още толкова много, присъствието на чиито лекции е истинско удоволствие. Хубавото е, че имам още една лекция при него- Network Economy and Company Management :)

П.П. Пропуснах да отбележа, че вчера на излизане от университета го видях. Вече знам как един успял, щастлив и доволен от живота човек изглежда. Знам и че е достижимо ;-)

не ме достига…

Публикувано в: Question marks — apieceofme @ 16:39

Давам любов и получавам любов.

Последната, обаче, не ме достига… :(

Къде са пеперудите?

Кога разбираш, че трябва да се откажеш и спреш да чакаш/ да се надяваш/ да мечтаеш ?

***

Не помня къде съм скрила ключа…

***

“And in the end, the love you take is equal to the love you make.” The Beatles

11 март 2008

Tales of passion

Публикувано в: inspiration — apieceofme @ 23:00

Tales of passion, Isabel Allende

За жените, казармата и децата

Публикувано в: Question marks — apieceofme @ 2:04

Току що се връщам от много приятно изкарана вечер в компанията на две момчета от Германия, една французойка и едно момиче от Южна Корея. В български ресторант :) “Bulgaria magica”. С шопска салата, кебапчета, мусака, таратор и най-”невероятната” версия на “Ратка пирадка”, която бях чувала. След избраните “хитовe” на 95/6 (не съм много сигурна), пуснаха и малко народна музика. Попитах дали имат меню на български, казаха не. Попитах дали някой говори български, пак не. Но пък повечето ястия се доближаваха до това, което трябва да бъдат, затова предполагам, че отново ще го посетя.

Едното момче се нахрани мноооого бързо (дали защото бе гладно или порциите бяха малки) и приятелката му, почти недокоснала своето ястие, направи коментар “както винаги”. Елиас отвърна “ами така е, като си бил в казарма”. А от там разговорът пое в съвсем друга посока…

“Ако всички сме равни пред закона, то жените също трябва да ходят в казарма.”

За първи път чух подобно мнение, честно… Вярно, че пред закона сме равни, ама май само пред него. И каквото и да си говорим за еманципация и т.н. , мъжете са по-силни и по-издръжливи от нас. Природа. Изключения никога не липсват, но са по-скоро потвърждение на правилото. Идеята казарма-за-жени ме кара да настръхна цялата. Първи асоциации- мускули; агресия; студ… От друга страна се замислих трябва ли мъжете да бъдат компенсирани за времето, прекарано в казармата? Нас компенсират ли ни за 9те месеца? / Мъжката половина отговори, че деветте месеца били избор. Казармата е задължителна. Под една или друга форма. И все пак … ?! /

*Като малка си мислех колко добре ще е ако има нещо подобно на казармата, но за жени. Мъжете ставали мъже в и след казармата. Защо не ни помогнат и на нас “да станем жени” с курсове по готварство, шиене, плетене, гримиране, прически и т.н. :D Мисля, че няма да имам нищо против. Вече е късно, обаче. *

От там разговора пое в нова посока: мъже/ жени и отглеждане на деца.

Коралин ме попита дали в България е модерно малко след раждането жената да продължи да си ходи на работа, а мъжът да стои вкъщи при детето, защото във Франция сега било много популярно…

Да бяхте видели изумлението, изписано на лицето ми…

Започнах с “майката трябва да си стои при детето, майката има по-добър подход за възпитание, майката е способна да дава повече любов” и т.н. , а те ме гледаха с почуда, невярващо.

Стигнахме до извода за разликите във възприятията на хората от Западна и Източна Европа.

Вечерта завърши в приятно кафене, говорийки за всичко и за нищо. Попитах Елиас, който в момента работи за една от най-добрите консултански компании във Варшава, за съвет при писането на мотивационно писмо, а след отговора вметна “Нали знаеш, че ако изпращаш и снимка, трябва да изглеждаш възможно “най-мъжки”- къса прическа или прибрана коса и пр. ?” После, били сме равни… Да сте чували някога мъже да трябва да изглеждат “по-женствени” на снимки от CV-та? Нека позная- не.

Мислите ли, че е нормално жената да работи, а бащата да бъде при детето?
А какво относно въпросът за казарма за жени?

П.П. Нямам нищо против еманципацията. Предполагам и не трябва да имам. Трябва да я поддържам… (по принцип). ОК, но границите започват да ми се размиват. Твърдо убедена съм, че си има “женски” и “мъжки” неща. А те започнаха да се обръщат. Съжалявам, но ако крайната цел е да си сменим ролите, не благодаря…

П.П.2 Снимки от ресторанта утре :)

img_4622.jpg img_4612.jpg img_4605.jpg img_4620.jpg img_4621.jpg Мусака :) Специалитет на Варна (За първи път го чувах…)

Няма нужда от обяснение :) Да беше лято само… Радост, радост :) В кафето, което е мн мн мн приятно :)

10 март 2008

Да простиш на Другите и на себе си.

Публикувано в: Read me — apieceofme @ 0:44

Само мисълта “о, да!, днес отново е неделя” ми вдига настроението така, че цял ден да се усмихвам безпричинно на познати и непознати, вървя си с танцова стъпка и си тананикам фалшиво на ум :D

Днес повода за радост е двоен. Ден за прошка. Да дадеш и да получиш.

Ден, в който може (и трябва!) да поискаш прошка от най-близките ти на сърцето хора за неща, които си направил съзнателно или несъзнателно… Дори и да не се сещаш за нещо конкретно, пак е хубаво да помолиш за прошка. Защото те сигурно помнят.

Ден, в който да дадеш прошка… Да отвориш сърцето си за някого отново. Или поне да го освободиш, за да продължи напред.

Ден, след който можеш да дишаш по-свободно. Да се почувстваш по-чист и по-добър. Да си вземеш поука и да се заредиш с желание от тук нататък да правиш всичко с една идея по-добре…

***

Мисля, че е най-трудно да сведем глави за прошка пред самите нас.
Защото себе си не можем да лъжем с фалшиви оправдания.“Ама аз, без да искам, не го мислех наистина, не исках…” тука не върви.

Още по-трудно е да си простим.

Затова, че не винаги спазваме обещанията си- към Другите и към Нас самите.
Затова, че не винаги сме толкова търпеливи и волеве, колкото ни се иска.
Затова, че не винаги преследваме мечтите си със страстта, с която знаем, че трябва. За да се сбъднат…
Затова, че не винаги сме достатъчно усмихнати и добри.
Затова, че…

Всеки си има свой списък. Може нито едно от по-горните да се отнася до вас. Може на мен просто да ми харесва да мисля, че всички си приличаме поне по някои “точки от списъците”, които създаваме. Обърни се назад към изминалата година, виждаш ли нещо, което продължаваш да носиш и което те кара да се чувстваш зле и те дърпа назад…? Прости си грешката и стъпката в страни.

Вземи си поуката и продължи напред. Без сянката на грешките миналото. Само с уроците.

***

Аз днес си поисках прошка затова….

… че не винаги изпълнявам всички задачи, които си поставям;
… че не винаги давам 100% от себе;
… че понякога повече мечтая, отколкото действам;
… че така и не започнах да живея по-здравословно (ранно лягане/ранно ставане; спорт; режим на хранене…), а не виждам как някой може да ОБИЧА живота, без да се грижи за него; :(
… че понякога се оставям на ежедневието да ме погълне и се изгубвам сред куп задачи, които ме откъсват от нещата, които са наистина важни за мен;
… че спрях да пиша и чета толкова, колкото преди;
… че все още понякога се улавям как наистина ама наистина си губя времето,
… или нервите за глупости;
… че още не мога да си вляза в дънките от миналата година;
… че…..

Списъка, всъщност е доста дълъг. И завършва “отворен”- последното многоточие побира всичко онова, за което ще се сетя утре, в други ден, след месец…

А сега се чувствам толкова по лека…като перце…

Простих и на тези, които не са или никога няма да поискат прошка.
Дано и на мен ми бъде простено.

П.П. Дори да е по-трудно… Можеш ли наистина да простиш на някой друг, ако не си способен първо да простиш на себе си?

5 март 2008

Какво означава да не вярваш в себе си

Публикувано в: Question marks, Read me — apieceofme @ 23:18

Съквартирантката ми е на 24, от Испания, но до към 12 годишна възраст е живяла в Германия. В една част от времето е като типична испанка, в другата (според мен по-голямата) действа и мисли като типична германка. Сега някой ще ми направи забележка как няма такова нещо “типичен …. ” , но вярвайте ми, знам какво говоря :) Малко като нашето “българска работа”.

Скоро забелязах нещо, което не знаех къде да причисля. Към испанската или към немската и жилка.

Убедих я колко хубаво би било да кандидатства за участие в един “маратон”, който университета организира в съдружие с някои от най-големите консултански компании в света, в който ако те одобрят ще имаш възможност да участваш в case study с някоя от тях. Накрая взимаш и сертификат + фирмени подараци. За победителите наградите зависят от всяка компания.

“Ама аз, такова… Не знам трябва ли…. Не знам какво точно ще е… Аз никога не съм била на такова нещо… Няма да се справя…” Бла бла.

Е, аз не се предавам лесно и стигаме до компромис- ще кандидатства, но не е сигурно дали ако я одобрят, ще отиде. ОК.

Хоп, поздравителен e-mail. Пак вайкания, вместо радост. Пак несигурност. Пак 1001 причини да не ходи.

Енергия не ми липсва :), думи още по-малко, затова отново успях да я убедя да потвърди участието си.

В ноща преди case study-я бе една такава унила, притеснена. Опитвам се да я накарам да се усмихне и и казвам как хич да не му мисли, ще отиде и ще спечели. Тя едва не избухва в смях.

“Глупости. Със сигурност няма да спечеля. Има толкова по-умни хора от мен, които също ще бъдат там. For sure, not!!!”
“Щом са те избрали, значи са видели потенциал и имаш същите шансове за успех и победа като всички останали. “
“Не, не.”
“Погледни ме и кажи как ще отидеш и твоята група ще победи.”
“Не мога. Не.”

След 10 минути се стигна до “OK. Ще отида и може и да победя”. Малка победа.

Всичко мина и замина и цял ден всяка беше по няйните си задачи, когато вечерта изведнъж се сещам да я попитам как е било.

“Победихме.”
“?!”
“Да, победихме”
“Казах ли ти, а? :)
“Победихме, но НЕ! заради мен. Другите бяха много добри. Аз нямам нищо общо. Късмет.

Гледах я и не можех да повярвам. Замълчах си. Показа ми чанта пълна с подараци, сертификат за участие, сертификат за победа, mp3/mp4 player и никаква радост…

Попитах я защо не е радостна и как ако не бях попитала по нищо не бих познала, че е била на първо място.

“Аз бях. Ама теб те нямаше като се върнах, а вече колко време е минало.”

Case study-я е свършил в 5. Разговора се проведе към 8-9.

Въпросът е дали (не)вярата в себе си може да се причисли към някакви “национални стериотипи” или по-скоро не…

П.П. Понякога срещам хора, които колкото и да се старая да мотивирам, да ги накарам да повярват в себе си, в мечтите си, да се почувстват по-добре, да се усмихват повече и т.н. не се получава. Сякаш блокирват всичко позитивно. Единственото, което знаят е “аз не мога, аз няма”… Техният свят е в сиво и черно. Моят е в цветовете на дъгата.
Тъжно ми е за такива хора.

Freedom Writers

Публикувано в: movies — apieceofme @ 22:53

Freedom Writers

Не си спомням дали първо гледах него или The Pursuit of Happyness. И двата на направени по действителен случай. Действието във втория, обаче, бе едно такова бавно, скучно на моменти. Хубав е за хора с голямо търпение. На мен ми хареса, защото 1) обожавам филми за сбъднати мечти :) и 2) превърна се в моя си машина на времето ;-) и ме пренесе в един летен следобед, когато заедно с Шери имахме почивен ден и решихме да си правим домашно кино :p Само дето аз заспах на половината. Ох, отплеснах се :)

Freedom Writers...

Графа: “На всяка цена!!!”

Не знам доколко е истина. По-скоро не знам дали все още има момичета и момчета, които живеят като във филма, ден за ден във всекидневна борба едни срещу други. Без мечти и вяра в себе си. Без любов.

Надявам се, обаче, винаги да има такива хора ( като учителката на тези деца) , които дори с цената на личното си щастие (дори, ако съпригут ти е ей този невероятен мъж ;-)) са готови да преобърнат света само и само да поеме в правилната посока.

Не искам да ви го хваля. За мен ще остане един от най-силните филми, на които съм попадала в последно време. Имат си и фондация.

П.П. Дали и в живота става така? Ако искаш да се отдадеш на кауза, по-голяма от Теб и Някой друг, оставаш сам/а ?
Не можеш да имаш всичко, казват, или поне не всичко наведнъж…

Все пак, мен ако питате, 100% си струва. Проблемът е, че пътя до достигането на състояние, в което изместваш фокуса от себе си към Другите, сигурно е един от най-трудните… И че само с искане не става. Трябва да я имаш… Дарбата.
Да се посветиш, да се раздаваш, да правиш хората щастливи. Да виждаш доброто там, където никой не го е търсил. Да показваш светлината в тунела. Да я създаваш. Да…

4 март 2008

Университета като бизнес

Публикувано в: Question marks — apieceofme @ 1:02

Представете си, че имате власт и средства (или най-малкото знаете как да си ги набавите)

Какво бихте проминили в един университет за да стане печеливш бизнес?

Какво бихте въвели, какво бихте премахнали и т.н.

Такси, инициативи…

Идеи :)

П.П. Скоро ще ви кажа защо питам…

3 март 2008

Честит рожден ден на татко :)

Публикувано в: day by day — apieceofme @ 12:10

Винаги съм празнувала 3-ти март поради една простичка причина- това е рожденния ден на татко :) *Затова и винаги съм го очаквала с нетърпение.*

Националният празник, обаче, настроението и атмосферата около нега, така както и патриотизма… все са ми обягвали поради една или друга причина.

Това лято на 4-ти юли бях в САЩ.
Дни преди празника в моловете раздаваха знаменца + програмата за деня.
На самия ден в комплекса, където живеех, хората си бяха организирали партита. С музика, барбекю, игри. Съседите се бяха събрали (там това май не се случва често) и всички бяха заедно. Празнуваха.
От всяка тераса се вееше по едно знаме.
Вечерта отидохме до центъра, за да гледаме фойервирките, които бяха близо час.
После на клуб. А по улиците бе пълно с хора, излезли да празнуват…

Как изглежда празнуването на 3ти март в България? :(
Дали хората не му се радват повече само защото е неработен ден?

П. П. Честит празник на всички!

1 март 2008

Не те чувам, не те виждам…

Публикувано в: day by day, music — apieceofme @ 0:09

Детски смях. Чуруликане на птички. Сирена на линейка. Комплимент.
Това е, което чух.

Усмивки, погледи надолу, погледи нагоре, уморени/ търсещи/ питащи/ мечтаещи очи. Радости и проблеми.
Това е, което видях.

А ти?

***
Вече няколко дена поред излизам без mp3 player-а си. Все така като преди си стои в чантата, но вече не е първото към което посягам след като прекрача прага на входната врата. Даже въобще не се показва извън нея.

Случи се в сряда. Бях си пуснала новата ми любима песничка на repeat mode и вървях с бодра крачка към университета, усмихната, щастлива, с енергия и ако имаше с кого, дори бях готова да се разтанцувам на улицата. На това му се вика настроение, нали? :) С наближаването ентусиазмът ми започна да се губи, все по-бързо и по-бързо оставаше някъде зад мен, а с него и volume отиваше надолу. Докато напълно го спрях. Ужасена. Изплашена…

Разминавах се с десетки други момичета и момчета като мен, до един със слушалки от техните си mp3 player-и, забързани, замислени, изгубени, без да желаят да бъдат намерени…

Казват музиката сближавала…

А в онзи миг си мислех как всъщност е започнала да ни отдалечава едни от други… Да е като бариера.
Бариера, която доброволно слагаш между теб и останалите, между теб и светът.

Слушалките и vol на max спират шумовете на града. Шумовете на Тук-и-Сега.

Нещо повече, те те заслепяват… Любимата музика те пренася в твоя си свят, където можеш да си мечтаеш, да търсиш решение на проблемите си, да си задаваш въпроси и сам да си отговаряш… Вървиш ли, вървиш, а всичко останало е страничен пейзаж, който ти е чужд и който не те интерсува. Понякога си толкова “замислен” или по-точно заслушан в поредната любима песен на любима група, че може да се разминеш със стар приятел. А после ще се извиниш. С разсеяност.

“Съжалявам, не те видях.”
“Но аз ти извиках, знаеш ли? А ти си продължи…”
“Съжалявам, не съм те чул/а”

*Поне едно от двете ви се е случвало, нали?*

Ами ако някои иска да сподели радостта си с теб?
Ами ако някои иска да те помоли за помощ?
Ще го чуеш ли? Ще го забележиш ли?

Не мога да живея без музика. Както и вие може би. Особено, когато пътувам.
В града, обаче, от тази сряда, я карам на “live”…

П.П. Игра на асоциации. Музика- Изолация…

« Предишна страница

Blog at WordPress.com.