Разхвърлени мисли (по иначе сериозни въпроси)

Днес в курса към Deloitte (Getting Knowledge for Strategic Management) гледахме интервю с Розабет Мос Кантър (вж. още последния брой на сп. Мениджър от IV. 2008- “Окуражавайте хората, за да успеят”). Повода за интервюто е статията и в HBR от януари т.г. – “Transforming Giants”.

Няма да споменавам повече (скоро тук) , но искам да споделя няколко разхвърлени мисли по темата за социално отговорния бизнес и да ви помоля да споделите вашето мнение (и опит)

Първия семестър имах предмет “Ethics in the Economy- Business Ethics”. В първата лекция професорът ни подготви за факта, че според много мениджъри и бизнес експерти не може да има такава дисциплина. Разказа за негов колега от известен американски университет, който го е запитал как е възможно да преподава по нищо ?…

Всеки знае каква е основната цел на бизнеса- максимизиране на печалбата. / по презумпция/. А за да си социално отговорен бизнес се изискват средства, от една страна, и включване на понятие като “ценности” в характеристиката на дадена компания, от друга. По повод последното един професор обича да се шегува, че “business ethics, military intelligence and English cuisine” не могат да вървят заедно

Ако ще щракали на една от страничките вдясно, трябва и да сте прочели “приемам, че всички хора са добри”. Още е така и именно затова не мога да си обясня как цялата тази стратегия (мода) за социално отговорен бизнес не може да ме спечели. Положителните резултати върху средата няма да обсъждам. Имам против само името на понятието (CSR). Звучи прекалено добре, за да е истина. И затова днес е натоварено с толкова негативизъм. Затова и в интервюто не се спомена нито веднъж. Говореше се за хубави проекти, които някои компании са предприели (пр. IBM и World Community Grid) и за това как големите компании днес все повече държат на различни ценности, които служителите им трябва да изповядват и които да правят компанията като едно семейство.

Може и да не съм права, но на мен всичко ми звучеше като старата песен на нов глас, само, че преоблечена с нови думички и термини.

Зададох няколко въпроса, от които един беше “не са ли големите инвестиции за соц. oтговорни кампании просто средство за възстановяване на баланса”. Отговори ми се с примери как в Полша повечето от компаниите с най-много инвестирани средства за CSR са тези, чиито продукти и услуги са или с недобро качество, или са цигари, алкохол и т.н. След примера къде на шега, къде не, чух „Дали в днешно време средствата за CSR не трябва да са индикатор за обратното…колкото повече средства една компания влага, толкова повече нещо и куца?“

Не искам да ме разбирате погрешно. Не заставам зад нито една позиция. С две ръце съм за компании, които влагат средства за “един по-добър свят”. Просто смятам, че “Маркетинг с кауза” е по-удачен вариант на CSR. Като го прочетеш и знаеш, че компанията е социално отговорна, но е и като признание, че би имала полза от предприетите инициативи и вложените средства.

Колкото до въвеждането на ценности в големите корпорации- и то е с причина, далече от чисто добри намерения. В днешно време йерархичната форма на управление отслабва, особено при компании със стотици хиляди служители. А ценностите са най-лесния начин за управление на последните. Най-лесния начин за привличането, мотивирането и задържането им.

А вие вярвате ли в социално отговорния бизнес?

:)))

Просто не можах да се сдържа да не се похваля Един приятел (подчертавам стажант!) вчера бе на „business trip“ до София, а аз използвах случая да го помоля да ми вземе новия брой на „Мениджър“ (нищо, че сестра ми е инструктирана да купува всички броеве, докато ме няма и ме чакат вкъщи неотворени). Толкова много се зарадвах!- какво по-хубаво от чаша капучино и хубаво списание за съботен следобед. (Особено след като със София днес боядисахме яйцата- няма да споменавам какъв бе процента успеваемост, но нали са „безвредни бои“ решихме да боядисаме всички яйца).

Айде отивам да чета…

П.П. Само се учудих как чак сега пишат за Майкъл Портър и петте сили на пазара…

Забравих да спомена, че с този брой стават точно 2 години, от както го чета и съм си запазила всички всички броеве

Steve Jobs

Днес съвсем случайно попаднах на тази реч… Ако не сте я гледали и имате свободни 15 минути, знаете къде да кликнете

Празник

Няма да обяснявам защо това е едно от любимите ми места във Варшава. То и не може да се обясни.

Преди малко се върнах от там. Може би понеже е руска църква нямаха изнесена маса, под която да се минава, но пък имаше хубава служба и доста хора. Гръцка църква не знам къде има (ако има).

Разговарях с двама българи вчера и днес… Никога не съм предполагала, че може да има българи, християни, които да не са чували за традицията днес да се ходи на църква. „Утре, утре“. Утре е друго…

Как ми се иска да съм си вкъщи за празника И за вчерашното боядисване на яйцата, и за днешното ходене на църква и заради утрешното обикаляне вечерта… Обичам го този празник

Privacy

По презумпция HR-те трябва да познават добре не само трудовото законодателство, но и хората Да са полу-икономисти, полу-психолози А преди всичко това (и като всички нас) трябва да са логично мислещи хора.

Тогава има нещо, което не разбирам… Все по-често и по различни предмети в даден момент стигаме до въпроса за „privacy“ (точен еквивалент на български липсва). Оттам за това как трябва да внимаваме каква информация публикуваме в интернет- било то снимки, било блог, коментари, профил в някоя интернет платформа и т.н.

„Сигурно повечето от вас най-малко веднъж, от любопитство или на шега, са пробвали какво ще покажат резултатите от google, ако въведат името си, нали? Е, същото ще направи и HR. По-голямата част от тях имат и профили в платформи като facebook, затова може да останете изненадани колко много могат да знаят за вас и вашия личен живот…“

ОК. Никой ли не се сеща, че това е нож с две остриета и може да има по-скоро негативен, отколкото положителен ефект? Ако приемем, че както HR-те, така и тези, които са от другата страна- търсещите работа, са логично мислещи хора, то първите ще потърсят допълнителна информация в мрежата, а вторите ще си изчистят профили от снимки, ще пишат под псевдоним (по-добрия вариант) или тотално ще си променят и блога, и профилите, така, че да се харесат на компаниите, където кандидатстват. Най-лесно в днешно време се манипулира информацията.

Нямам нищо против ако работя да ми проверяват пощата и да следят кои сайтове посещавам. Мога да разбера компаниите, защото информацията е сред най-ценните ресурси, които притежават и е нормално да полагат всички възможни мерки да я запазят вътре. Съмнявам се, че в днешно време тази практика работи, но те пък са длъжни да опитват. Но да внимавам с всяка дума, която пиша и всяка снимка, питайки се „какво ли ще си помислят за това“, “ то всъщност е друго, ама те ще го разберат така, затова айде по-добре нищо да не добавям“ и т.н. това не ми харесва.

И накрая HR-те ще продължават да проверяват блогове, профили, google, а на среща най-вероятно ще получат фалшива, манипулирана информация ( те няма как да знаят това), която ще превърне тази практика по-скоро в плюс за кандидатстващите, защото най-малко може да им спечели интервю. Но никога не знаеш кога точно профила се е „изчистил“, нали?

П.П. Може би затова има толкова много анонимни блогове и толкова много профили във facebook със само и единствено заглавна снимка…

…от друг ъгъл…

Днес станах доста по-рано от обикновено. Със самото слънце Реших да посетя лекцията от 8 часа при същият професор, при когото имам лекция по-късно (от 9:50 до 13:20 ). При него винаги е интересно- няма как да ти се приспи, защото говори толкова толкова много и хем сериозни неща (history of international relations and international policies), хем успява и да вмъкне някой неизвестен и бързо привличащ вниманието факт. А през цялото време задава най-малко 1001 въпроса Както и да е. За днес.

През първата лекция гледахме част от филм за Маргарет Тачър. Досега бях чела само различни статии за нея и всички до една придружени със снимка на жена, която изглежда невероятно сериозна, студена, без следа от усмивка и т.н. Ще кажете „ами нали затова я наричат „Желязната лейди“?“ Да, за това и никога снимката не ми е правила впечатление. От филма, обаче, се „запознах“ с жена с толкова толкова много харизма и положително излъчване, че останах изненада. Съвсем друга представа имах… А я наричат така, защото е устояла на исканията на работническите съюзи, доколкото разбрах. Поне това е бил първоначалния повод. В wiki пише друго.

Към края на втората лекция пък гледахме част от филм за войната между Ирак и Иран. (преди това обсъдихме повечето, ако не всички, конфликти в Азия и Африка през последните години – тези, които остават някак покрити измежду другите, до болка познати в Европа… Веднъж бях поправена, че няма различни светове, че всички живеем в един, но след статистиките и фактите днес се изгубих. Или живеем в различни светове, или нашия е по-скоро в червено, отколкото в нюанси на розовото.)

За филма… Не чух нищо от коментара. Опитвах се да се съсредоточа, но не успях. Съзнанието ми гледаше труповете на мъже, жени, деца, на майки, прегърнали бебета си в опит да ги защитят и останали завинаги така… Майки и бащи, които плачеха. Бомби, танкове, оръжия… Разруха. Болка. Нямах нужда да слушам нищо- картината разказваше безмълвно. Колко различно е когато четеш за някоя война, когато статистиката е нищо повече от черни цифри на бял фон… И как всичко е изцяло различно, когато е придружено със сълзи и кръв…

Награда за добро утро :)

Днес по „The current economic, legislative and political developments in the EU“ имахме няколко презентации за основните институции на съюза- история, моментно състояние и бъдещите промени при евентуално ратифициране на Лисабонския договор.

Не само, че вече знам къде точно бих искала един ден да работя (мечти, мечти ), но благодарение на сутрешното кафе, което ми отвори широко широко очичките и ми помогна с концентрацията си спечелих и ей този диск с материали в тази страхотна кутия!, благодарения на няколко отговора към въпроси по презентациите…

А аз си избрах…