„Майките“, Теодора Димова

Току що отлистих и последната страница. Не се зарадвах. Болката не си беше отишла…

Astilar сподели, че трудно се пише за такъв роман, но и трудно се мълчи. Вярно.

Ще цитирам един от коментарите на гърба на книгата, защото по-добре не мога да го кажа:

„Едва ли Теодора Димова би могла да пожелае на читателите си приятно четене: нейният роман е вик и горестен упрек от името на всичко онова, което се опитваме да загърбим и забравим. В този смисъл насладата от четенето звучи неуместно- „Майките“ е написан не за четене, а за изстрадване.“, Едвин Сугарев, „Литературен вестник“

Така и направих… И ми харесваше. Стила, историите, истинността. Харесваше ми, защото въпреки цялата мъка, болка, тъга, самота накрая се намираше един ангел, който да възстанови равновесието…. Да върне надеждата в Доброто. Е, за това ми харесваше. Защото тъмното губеше битките си със светлото, чистото, доброто. Харесваше ми как всеки път след болката идваше ред на усмивката, на радостта, на благодарността.

И дойде края и ми отне всичко. Не обичам истории, които завършват без happy end. Може да звучи глупаво, наивно и т.н., но за мен реалността е достатъчно жестока сама по себе си… Това от което имаме нужда е някой или нещо да ни връща надеждата, да ни кара отново да вярваме в Любовта, в Доброто. Не обратното.

П.П. През цялото време си повтарях само едно- не е истина, че всички имаме равен старт. Знаем го и аз, и ти. Затова трябва да сме благодарни, много много благодарни… Трябва и да използваме щастливия си жребий, да не го пропиляваме, да се раздаваме и да правим света по-добро място… За всики.