Казвам разходка, защото се случи така бързо и (почти) без предварителен план… Като на сън. Понякога уговорка за кафе отнема повече време. Решихме, че ни се ходи до Берлин във вторник вечерта ( 15. IV.), в сряда купихме билетите, в четвъртък приготвихме багажа, а в петък, 7:30 сутринта, вече пътувахме към Берлин. Общо за уикенда бяхме около 20-30 Еразмус студента, но в различни групички. Разстоянието Варшава-Берлин е близо 7 часа с влак, а такива има на ден по няколко пъти. Понеже бяхме група (9 човека) ползвахме намаление и билетите ни отиване-връщане бяха около 40 евро. Nice 
Пристигнахме. Стууууууд. А аз си бях оставила всички топли дрешки в България. (т.е. и във Варшава ми е студено, но тук положението е сериозно). Припомних си как повече не трябва да се доверявам на прогнози за времето- уж щеше да е около 15 градуса, а бе най-малко с десет по-надолу. За пореден път си обещах да пътувам само в късна пролет и ранна есен. Лятото също може, но зависи къде. Студа и мисълта как да стопля измръзналите си ръце и крака отнемаха цялото удоволствие на пътуването. А сигурен начин да разбереш, че не си направил най-добрия избор (поне що се отнася до време) е да осъзнаеш как на ум си пожелаваш да си вкъщи и да не си тръгвал…
Гарата. Най-, най-, най- ама най-невероятната гара, на която съм пристигала. В групата ни имаше няколко германци и ни казаха, че преди 2-3 години много се е разисквало дали е оправдано построяването и, но мен ако питате- на 100%. Първото впечатление е най-важно, нали ? 
Btw, за първи път видях и се качих на влак на 2 етажа. Германците не разбраха много желанието ми да се кача на втория етаж, било то само за една спирка, но нямаше как да остана долу Оттам към хостела. Изглежда по-добре от кратинките в сайта. Най-хубавото му е, че е на супер лесно място. Дори и по принцип хич да не се оправяте с посоки, карти, ориентация и т.н., няма как да не го намерите.
Хапване в Burger King (припомних си причината за петте кг отгоре )и първа разходка. Минахме покрай една интересна църква, а после влязохме в магазин за всякакви футболни принадлежности- маратонки, екипи, чанти, топли, ръкавици…. Нашите приятели се снимаха с Roman Weidenfeller, който случайно беше там и който, естествено, не бях чувала. Независимо, че финала е утре, можеш да почувстваш различната атмосфера още днес. Много много фенове. Всички са обединени от любовта си към футбола, магия, която още не ме е докоснала. Но вече знам защо наричат Германия страна на бирата и футбола
KaDeWe. Единственото място, където хора от Изт. Германия са можели да пазаруват западни стоки. Но на теория, защото всъщност повечето не можели да си го позволят. Много луксозен и голям мол. По-късно ни казаха, че е вторият най-голям след Harrods в Лондон.
В късния следобед посетихме туристическия център, където хората бяха изключително любезни и въобще не се изплашиха от изречението “В Берлин сме от днес и досега нищо не сме видели (беше около 18ч.), ще останем и утре, а в неделя следобед си тръгваме. Но искам да видим възможно най-много от най-важното”.
Послушахме първия съвет и тръгнахме към сградата на парламента. По принцип е отворена до полунощ, но последната група влиза в 10 часа. Всеки казва, че си струва и че е много красиво, но обикновено има много дълга опашка. Оказахме се късметлии, защото чакахме само около 40минути. Обаче беше невероятно! Отиваш в един стъклен купол, като изкачването е под формата на спирала… И като стигнеш най-горе се чувстваш все едно си “on top of the world “. А навън е мрак и се виждат само светлините на града и едно виенско колело. Поне 10-15 минути лежах по средата с поглед нагоре (за съжаление не можеш да видиш небето и звездите) и въпреки студа не ми се тръгваше. Някаква особена атмосфера имаше на това място. Спокойствие. Радост. Високо, високо, високо
Вечеря в същото място, където бе и обяда (не ми се карайте, pls) и начало на търсене на хубав немски пъб. Само, че е петък вечер, още повече- петък вечер преди финалите, и познайте какъв е шанса да намерите свободни места за около 20 човека. Почти нулев, да. В крайна сметка открихме едно приятно местенце, което по мое мнение не бе типично немско, но ставаше. Малко преди да си тръгнем оттам бях заспала на стола От студ и преумора. После търсихме клуб, но този път съвсем неуспешно. *Честно казано се радвах, че се върнахме в хостела, защото единственото място, където исках да бъда в този момент бе под завивките.*
Събота, 19. IV. Големия ден На две крачки от хотела е отправната точка за “original Berlin walk”, препоръчана от lonely planet. 10 евро на студент ( на нас ни взеха по 9 ) и малко повече от 4 часа (почти) непрестанно вървене. Гид ни беше една сладурана от Америка, завършила история и специализирала нещо свързано с евреите и влюбена в Берлин по нейните думи (“Толкова много история е събрана на това място!”). Видяхме много, чухме и научихме още повече. Ако имате ограничено време, а попаднете в Берлин- включете се в някоя от обиколките. Историята за падането на Берлинската стена бе различна от това, което знаех. Имаше включена част за политик, който никой не знае дали е бил много глупав, или обратното- много умен 
Повече няма да кажа. Иначе странно, но си я представях по друг начин и с друго усещане. Внушението на празната стая с незапълнени лавици за книги също бе интересно и оставаше място за лична интерпретация. Развесели ни историята как Айнщайн влудявал таксиметровите шофьори, защото все не се оправял със сметките…. А по едно време се намирахме на мястото, където Хитлер е умрял.
*Единствено лошото време разваляше удоволствието от разходката. Беше толкова ледено студено, а ние вървяхме толкова много… Почти не съм правила снимки, или ако има- в 90% мен ме няма. Толкова беше студено, че не ми се губеше време с “моля те направи ми снимка тук”…*
След края на разходката случайно попаднахме на улица, през която преминаваше протест срещу медийното отразяване на случващото се в Тибет. Ние се снимахме с тях, после те пък почнаха да се снимат с нас и накрая се шегувахме, че може и да сме в някой китайски вестник :D. Минути по-късно видях най-красивата кола, която съм виждала през живота си- нищо, че хич не разбирам от коли и шофьорската ми книжка си стои на рафта като музеен експонат вече втора година.
Към 4 бяхме в Pergamon museum, но бяхме толкова изморени и премръзнали, че не му се насладихме истински. Казват, че това е музеят, който задължително трябва да се посети при пътуване до Берлин. Можех с часове да гледам синята порта…
Мача…Хем футбола не ми е страст, но минути преди да отидем до стената ме обзе една еуфория…. Забравих и за умората, и за студа. Все пак става въпрос за финали в Германия, за Байер-Мюнхен и Дортмунд (не питайте защо съм с техен шал, без да знаех, че има такъв футболен клуб 
)Така до първите 15 минути, а после поглеждах към екрана само, за да разбера колко време остава до “90:00”. Да, ама късмета бе срещу мен. Отпуснаха 3 минути продължение, през което Дортмунд вкараха гол и после имаше ново от 30 минути. Гледах към небето, доколкото схванатия ми врат позволяваше и питах “защо?” След като в крайна сметка свърши, изчаквайки отново все същите хора (пътуването мина под знака на изчакването), търсейки незнайно място и вървейки в незнайна посока, се спряхме при банкомат, за да теглим парички Представете си колко ми е било студено, че мозъкът ми буквално отказа да работи и си блокирах картата чрез грешен пин. Не, не съм пила бира или нещо друго. Беше толкова студено, че очите ми бяха пълни със сълзи. Спомних си как в Норвегия веднъж вървях и плачех от студ. Разбирайте тогава минус 20 градуса и вятър. След този случай и пропих горещ шоколад Прибрахме се, горещ душ и единствената топла мисъл- утре съм си вкъщи…
Преди да заспа си мислех как нещо и липсва на тази екскурзия. Прекалено много хора сме. А група до 3, максимум 5 човека, сякаш е оптимума за хубаво прекарване.
Неделя. С раниците на гърба и към музея с египетското съкровище Тази екскурзия за първи път пътувах с раница на гърба, вместо с малкия куфар за ръчен багаж. По-пътешественичшки е, но ми трябва тренинг. Видяхме бюста на Нефертити и много други уникални неща. И като си помислиш от кое време са и сякаш си попаднал в друго измерение. Имаше един служител в музея- толкова усмихнат и мил, влюбен в работата си. Помагаше на всички, даваше съвети, опитваше се да допринесе да вземем максималното от музея и историята. Малко са такива като него.
След музея искахме да отидем до тв кулата, заради панорамата, която открива (втората най-висока точка в Европа след тв кулата в Москва, доколкото си спомням), но имаше прекалено дълга опашка и се отказахме поради липса на време. Между другото, при хубаво време от едната страна на кулата може да се види кръст като отражение на слънчевите лъчи.
Ето ни пак на отправната точка- гарата. Бяхме подранили и седях на една пейка с Джеф, 24г., от Канада. Разказа как стоят нещата в неговата страна и в САЩ след завършване на гимназията- “предоставя ти се избор- или се изнасяш, или започваш да плащаш наем на родителите си. Ако имаш богати родители може и да ти предложат да работиш или да отидеш в колеж. “. Това по принцип е за момчетата, докато момичетата в повечето случаи имат възможност за колеж. Не е като да не съм чувала, че там е друго, но пак направих паралела с нашата култура “остани си маме при мен” и…не, няма да коментирам повече.
Вече сме във влака. Последна снимка на гарата от купето. Края бавно приближава, а аз си говоря с едно момиче от Германия как стои въпроса с финансирането на обучението ти от компания. Тя и много други германци са на този принцип, работейки за IBM, Daimler, Bosch… Кандидатстваш и ако те изберат, 3 месеца работиш, 3 учиш. Компаниите имат договори с университети и в повечето случаи имаш по 8 часа лекции на ден, за да успееш да вземеш материала. Нямаш право да отсъстваш, освен при болест, като уведомяваш фирмата. Докато учиш получаваш нормална заплата, ако университета е извън родния ти град- и наем за жилище. Ако компанията е международна, трябва да учиш и в чужда държава, без право на отказ, където освен наем и заплата, получаваш и дневни.
По-късно, с наближаването на Варшава, на момчетата, които пътуваха с нас явно им стана скучно и се запътиха към вагон-ресторанта. Оттам е ясен завършека. Много смях за нас и много главоболие за тях на другия ден. Един от испанците спираше всеки с “никога не отивайте в Португалия. Португалия е малко селце в Испания. Никога не отивайте в Словения, Словения е равно на Португалия” и така 100 пъти Смях до сълзи, общо взето, особено когато поукраси историята с “аз съм от Португалия, вижте колко лоши хора” Но това като го чуеш от замаяна глава със сладък акцент и много вяра в думите, направо си на земята. В нашето купе имаше двойка поляци, мъжът едва си сдържаше сълзите от смях. Кондукторите, обаче, въобще не бяха щастливи…
Последна снимка и към 12 си бях в стаята, а някъде там ме чакаше писъмце от съквартирантката, която същия ден замина на едноседмично пътуване до балтийските страни, Хелзинки и Стокхолм
П.П. Пародоксално, но пътуването ми до Прага продължава да бъде най-доброто, докато в сравнение със Стокхолм и Берлин тя най-малко ми хареса…
