„Някои университети предпочитат да назначават за декан “външен човек”. Отделят и време, и средства, за да намерят най-подходящият такъв. Дори процеса да се проточва година-две. Други предпочитат поста да се заеме от “вътрешен човек”. Коя схема е по-добра?“
Отговарям, че и двете си имат плюсове и минуси, че външен човек понякога по-лесно открива недостатъците в дадена организация и може да внесе иновации, различен подход и т.н. Все пак, когато говорим за университет, вторият вариант ми се струва по-добър. Човек, запознат от близо с обстановката, който няма да има нужда от адаптация, който ще има предварителен план какво да се предприеме и т.н. Отделно от това издигането на хора от дадена организация подсилва чувството на лоялност от останалите – “ ако се задържа за дълго тук, изградя добра репутация, заслужа доверие, след време и аз може да съм кандидат за поста”.
И тук логиката ми е разбита на парченца – “Не се ли притесняваш от игрите, които ще се предприемат в борбата за поста. (Игри като по-мек вариант на корупция). Не те ли притеснява, че избраният после ще трябва да “връща услуги”?”
Как да ме притесни, когато дори не бях помислила за това? Все пак говорим за университетски избори, не за партийни или каквито и да е…
Сега ме притеснява. Сега предпочитам първия вариант. В общия случай.
*Ох, тази моя вяра в хората… Трябват ми уроци по песимизъм. Желаещи?*
and kids grow up…
