…

Искам да напиша каквото и да е, само, за да не започне поста с „more“. Това е достатъчно, предполагам…

На село- без да броя минутите до следващия „автобус за земята“…

Ако се загледате внимателно в снимката, ще различите фигурата на човек Не, не съм аз. Аз само виках „слеееез!“, „внимавай!!!“ и т.н., но всичко беше като глас в пустиня.

(Мисля, че ще бъда много строга майка, точно такава, каквато не исках, когато бях малка. Btw дали по-големите сестри и братя стават по-добри , съответно, майки и бащи, или просто им е малко по-лесно в началото?)

Прекарах два дни (почти) в гората.
Сред много много много зелено.

Майка премести костенурка от средата на пътя, за да не я блъсне кола.
Татко помогна на изгубен таралеж да тръгне отново по тревата.
Сестра ми я виждате какво прави
Аз играх с двете кучета, които не ме бяха забравили ) и най-накрая се запознах с … *дръжте се*… Маруся, Неделчо и Пенчо.

Мислих си как човек често получава това, което иска, във време, когато не толкова, че вече не го иска, но не може да му се нарадва напълно…

Тогава и сега

Когато отидох в Полша, стандартът там ми се стори почти два пъти по-висок от нашия.
Сега, когато се върнах, ми се струва, че сме се поизравнили.

Почти.

Жалко, че вдигането на цените, не води до вдигане на стандарта.

Или/ или

Скоро близка приятелка ми обясняваше, че може да живее сама,че може да си е самодостатъчна, че и така е цяла…

А после ми разказа как е искала да задържи един човек в живота си…

Не мога да я виня.

Аз съм същата.

Без билет за връщане

Последната седмица във Варшава мина като миг. Или по-бързо.
Не успях да се сбогувам “както трябва” нито с любими хора, нито с любими места.
Може би така е по-добре, въпреки, че никога не съм разбирала хората, които избягват сбогуванията.

Тръгнах щастлива, доволна, благодарна.

Не отроних ни една сълза.

Дни наред момичета и момчетата, независимо от народността си или от годините, плачеха като деца- без да се срамуват, без да прикриват сълзите, с глас…
Бях сигурна, че и с мен ще е така, но не би…

Може би защото всички те се обръщаха към изминалата година като към най-добрата им година в живота. Не в живота им до този момент, а като цяло.

А аз си мисля, че от тук нататък ме чакат все по-хубави и по-хубави.

Тръгнах си изпълнена само с положителни емоции и спомени, към които винаги ще се връщам с усмивка.

Нямах “goodbye party” под формата, която заминалите преди мен имаха, защото бях една от последните… А може би имах по-хубаво.

Обаждане в ранното петъчното утро направи така, че плановете ми за спокойно и тихо (тук равно на безлично) “сбогуване” с улиците и живота на града, се изпариха за секунди.

Подариха ми невероятни (+ последни) следобед-вечер-утро.
Бяха още по-вълшебни, защото идваха от някого, когото не очаквах. И този някой не искаше и не търсеше нищо в замяна- просто една хубава вечер в смях и шеги, с много настроение и малко танци.

Качих се в автобуса сияеща…
Заспала съм в момента, в който седнах на същото 19-то място, което бе мое и през март, само, че автобусът бе друг.
Не съм усетила нито кога сме излезли от гарата, нито кога от Варшава. Събудих се няколко часа по-късно, за да заспа отново. Цялото пътуване премина в сън. Без записки до прозореца.

И само се усмихвах, усмихвах, усмихвах…

***
Радвам се, че съм в България, но не е заради носталгия по родното.
От един определен момент там започна да ми доскучава…
Имах нужда от поредната промяна.
А и все повтарям как нямам търпение да започна “истинския си живот”, който сега свързвам с по-големи отговорности и с “истинска работа”.
Живот и здраве другата седмица започвам стажа си и вече нямам търпение.

***
Чета книга, която не ми е толкова интересна, но ми напомня за един човек…
Кара в съзнанието ми да се преплитат спомени с мечти.

***
Бях нарекла периода на предното си завръщане в България- “период на адаптация”.
Промяната, която бе настъпила в мен, не се харесваше на всички.
Аз пък не харесвах как всичко си е същото.

Промяна винаги трябва да има. Понякога застоя е по-страшен от “промяна към по-лошо”, защото дори тя в един момент може да се окаже мотиватор за нещо по-добро, може да ти предаде важен урок (помните приказката за отблъскване от дъното), докато виж, застоят, застоят винаги е стъпка назад.

Питаха ме “защо съм станала толкова сериозна” и в тона им се четеше само тъга, укор, разочарование… А на мен ми беше неудобно да отвърна, че целият живот не е щракане с пръсти. Че вече-ни-е-време, че дори сме закъснели…Вече сме Големи.

Не знам защо, но отсега си правя планове за “бягство” през уикендите към място, далече от хора, шум, мръсен въздух и интернет Странно е колко малко години са изминали от не-желанието ми да ходя на същото това място…

Една сладурана ми зададе много интересен въпрос:

“Не смяташ ли, че връщането ти тук е връщане назад?”

Не, не смятам. Дори си мисля, че е стъпка напред. А и сега (малко или много) разполагам с нужното ми знание сама да компенсирам разликите, дупките…

***
Понякога имам чувството, че никога не съм си тръгвала…

Mixed

Преди 2 часа се върнах от (уж) най-красивия град в Полша. Вроцлав.
Не останах впечатлена, не поисках да се върна отново, но си изкарах прекрасно…
Настроение да имаш…

Пътувахме близо 6 часа. Хубавото е, че до прозореца времето минава по-бързо, или най-малкото по-приятно.

Тъжно е, когато човек, с когото си живял една година си тръгва, а не ти е (истински) мъчно.

Мъчно ми е до толкова, че сме си прекарвали добре, но определено няма да ми липсва.
А има хора, чиято липсва усещам след един-единствен разговор.

Разбирахме се прекрасно. Без нито веднъж да се скараме! ( С Дил войни водихме )

Но пък сме толкова различни.

Тя повтаря нон стоп колко мрази промяната или как пътуванията и сега са най-прекрасното нещо, защото в бъдеще (когато ще зависи от нея да пътува или не) може да няма.

Не знае какво иска да работи, но затова пък има някаква оферта за скучна чиновническа работа, където нищо нямало да прави, но пък плащали добре. И това и стига.

Ползва кибритените клечки от двете страни и взима всичко що е безплатно или що е общо… („на тях не им трябва; ще купят друго; това си е спомен“ )

И най ама най най най-важното: не вярва в себе си.
Има още много, но спирам тук.

Толкова песимизъм (ми) вреди.

Нямам проблеми да живея и да се разбирам добре с човек, различен от мен.
Но не мога да го усетя близък. Не.

***

Слънцето тук е огромно
Споменавала ли съм, че още към 4 слънцето вече е изгряло и е ден…

***

Днескашната дата (по принцип) е специална.
„Специалното“ и избледнява от година на година…
Чувството на празното започва да взема превес…

***

Трябва да направя важен избор.
Да избера знания, вместо отворени врати към престижна институцуя.
Времето е ограничен, невъзобновим ресурс, към който трябва да се отнасяме внимателно…

***

Има красота, която може да причинява болка.
Има грешки, за които един ден може да благодарим.

***
……….

Българският Мечок :)

Представям ви Българският Мечок
Същият, когото търсихме толкова дълго, че почти бяхме изгубили надежда да го намерим.
Може да ви хареса, може и да не ви.
За мен е симпатяга
Не защото „нашето гардже е най-хубаво“, а защото наистина се отличаваше…
Беше и приятна (послушна) компания за снимки.
Написаното само ние можем да го разберем, но пък е прекрасно.

Той обикаля света с други мечоци, които малко или много приличат на него, но той е уникален
И понеже сме от един край ще ви го представя отделно.
Среща с избрани забавни и не толкова забавни мечоци скоро…

P.S. Имаше и още текст, но нямаше как всичко да снимам. Ще цитирам само един (снимка 5):