*Най-хубавите неща се случват без да ги планираме… *
Случайна среща с приятел във фоайето на общежитието бе последвана от покана да хапнем някъде. Съгласие, но с уговорката да е нещо сладко:) За награда, че вече (май) официално съм 4 курс…
“Ок. Знам едно местенце, на няколко минути от тук.”
Вървяхме по разни малки пътечки измежду блокове, които са 1:1 като нашите 
), и стигнахме до мястото…
Не знам колко пъти повторих “тук е толкова толкова прекрасно!”.
Не знам колко време не казах нищо друго, защото се чувствах като в галерия, която трябва да разгледам…
Старинни мебели, плюшени играчки, картини и книги…
И една огромна черна котка Два пъти по-голяма от моето куче.
И една сладурана, която се разхождаше по чорапки и взе поръчката ни с ” Как мога да ви направя щастливи?”. (без да прозвучи и грам фалшиво или изрепетирано!)
Аз вече бях…
Избрах маса с два стола, на един от които огромен мечок. Попитаха ме дали искам да го преместят, за да седна по-удобно, а аз им отговорих, че заради него съм избрала мястото
Момчето, което ме заведе там, е французин и ми обясни, че такива места във Франция наричали bobo… От “un bourgeois-bohème”.
Няколко минути по-късно сладураната се извини, че е забравила да спомене, че можем да си изберем и музиката, която да слушаме…
На тръгване ни пожела лека нощ. Нямаше “време е да оправим сметката” или “сменяме смените”.
Все пак решихме и ние да тръгнем…
Попитах защо атмосферата на това място е така-различна и вълшебна.
Обяснението- собственичката била на 32, но с душа на дете и огромно въображение. Художничка. Тя е направила всичко… Тя избирала специално и хората, които да работят там.
На нея трябва да благодарим, че се чувствахме все едно бяхме попаднали в машина на времето и 1 век по-назад. Че се чувствахме повече на гости, от колкото на кафе.
На тръгване същата сладурана беше седнала на земята и гледаше с такава любов … едно паяче.
Аз къде на шега, къде не, казах как ако го бях видяла, най-малкото щях да се изплаша…
“Но защо? То не може нищо да ти направи… То е толкова крехко и безащитно създание!”
После го взе и го пусна навън.
Поговорихме още малко с нея и с още едно момиче и момче, всички така мили и такива сладури, че те оставят без думи и не ти се иска да си тръгваш. Точно като на гости на добри приятели.
По пътя за там-където-сега-е-вкъщи се питах защо открих това местенце чак сега?…
А колко щастлива бях!
А колко щастлива съм!
П.П. По закона на Мърфи, за първи път от много време насам бях забравила фотоапарата си… Но скоро ще отида пак и после ще ви покажа магията За да се докоснете и Вие до нея…
очаквам снимките, че ми стана интересно
)))
Коментар от niki — 13 юни 2008 @ 13:16
Само не разбрах, това в кой град?
Коментар от Eneya — 13 юни 2008 @ 15:16
Hi there, anybody home?
Винаги ми е било интересно какво кара хората да си водят публично лични бележки, защото дори и да са интересни, те са все пак лични, или по-скоро предназначени за тесен кръг приятели. Какви дупки се запълват по този начин? И още един въпрос (просто не познавам системата и нямам опит) – Вие виждате ли използвания от мен e-mail address или той се съхранява някъде от WordPress.com и може би се предоставя на собственика на блога при поискване или друга причина?
P.S. Не е нужно да бъдете изчерпателна и подробна!
Коментар от Котарака в чизми — 13 юни 2008 @ 15:28
@ Eneya: Във Варшава
@ Котарака в чизми: Започвам отзад напред
Email-a го виждам само аз. (Поне така си мисля
)
99% от приятелите ми не знаят, че имам блог; ако знаят, са забравили; ако знаят и не са забравили, то не обичат подобни нещица, затова не го четат и моят блог е по-скоро самотен от към оф лайн приятели, но пък отворен за много он-лайн такива 
Не мога да говоря в мн. ч-ло, но каквото мен ме кара да пиша в блог е “илюзията, че имам за какво и на кого”
Не мисля, че става въпрос за попълване на дупки. Аз личнo го използвам за споделяне на кога полезна, кога не толкова полезна информация (”лични бележки”) като “полезността” естествено е пречупена през моето си възприятие… Като бях малка исках да следвам журналистика и понякога мисля за блога като блед вариант на тази ми мечта. Друго, друго… Помага ми да подреждам мислите си и отделно от това лесно мога да видя “промените” в себе си и в живота си, като щракна на архива и се зачета от първия пост, та досега… Плюс това попадаш сред други блогъри
) и разширяваш кръгозора си.
Това, което ме кара да продължавам да пиша е, че от време на време в пощата ми се появява някой усмихнат email от по 2-3 реда, от непознат, случайно попаднал тук и който иска да ми благодари, че съм го накарала да се усмихне и съм допринесла за доброто му настроение… А аз после скачам до тавана от радост, защото тази причина си струва най-много от всички
Feel free to write me again in case you have any further questions
Коментар от apieceofme — 13 юни 2008 @ 15:57
Благодаря за изчерпателния отговор. Предполагах, че е сорт “open door(window) communications”. Както се казва няма лощо – щом ви кефи.
нали? А за e-mail или го виждате или не и понеже аз пък обичам да експериментирам, пратете ми на e-maila едно Бау-бау за проверка (видях там някъде някакъв ваш на abv). Между другото, очевидно може да се ползва измислен, но според каноните написан e-mail адрес. Ами това е и много поздрави на Варщава 
.
Ако Eneya е име то Във Варшава навярно тогава е презиме и фамилия
Коментар от Котарака В Чизми — 13 юни 2008 @ 17:13
Как се казва мястото че не разбрах…да знам като ида във Варшава де…
Коментар от Све — 14 юни 2008 @ 10:50
@ Све: Не знам, защото в тъмното нищо не видях
Но утре замислям да прескоча до там за неделното добро утро 
и ще си запиша. Малко ще е сложно да се намери, защото не е някакво популярно местенце, ами по-скоро квартално, но с питане винаги ще стане 
)
Коментар от apieceofme — 14 юни 2008 @ 13:05
[...] Публикувано в: day by day — apieceofme @ 3:48 Ето ги и обещаните снимки ,но с уговорката, че фотографските ми “умения” [...]
Pingback от Обещаните снимки « Галерия на усмивките — 16 юни 2008 @ 3:48