На село- без да броя минутите до следващия “автобус за земята”…

Ако се загледате внимателно в снимката, ще различите фигурата на човек Не, не съм аз. Аз само виках “слеееез!”, “внимавай!!!” и т.н., но всичко беше като глас в пустиня.

(Мисля, че ще бъда много строга майка, точно такава, каквато не исках, когато бях малка. Btw дали по-големите сестри и братя стават по-добри , съответно, майки и бащи, или просто им е малко по-лесно в началото?)

Прекарах два дни (почти) в гората.
Сред много много много зелено.

Майка премести костенурка от средата на пътя, за да не я блъсне кола.
Татко помогна на изгубен таралеж да тръгне отново по тревата.
Сестра ми я виждате какво прави
Аз играх с двете кучета, които не ме бяха забравили ) и най-накрая се запознах с … *дръжте се*… Маруся, Неделчо и Пенчо.

Мислих си как човек често получава това, което иска, във време, когато не толкова, че вече не го иска, но не може да му се нарадва напълно…

Като бяхме малки и прекарвахме летата на село, бяхме единствени без никакви домашни животни. (Котките и кучето не се броят.)

Децата се оплакваха от това, че трябва да помагат на бабите си и дядовците си, ние се молихме я за зайче, на което да подаваме морковче, я за козичка, която да водим да пасе, както Хайди. Нищо, че така и не заобичахме дом. мляко, дом. сирене и другите домашни нещица. Майка все ни се караше, че не знаем какво да ядем и ни обясняваше кое и защо било по-полезно, но уви, без успех. Ние, обаче, искахме животни. Да има

Сега стана тя каквато стана Имаме цели три!!! (имаме = дядо има )

Но пък нашето семейство не става за собственик на домашни животни.

“Нормалните хора” отглеждат домашни животни “или за панаира, или за зимата”. Съжалявам, но това е тъжната истина.

Ние (=доизменената първоначална идея на дядо) ги отглеждаме, за да им се радваме, а после ги подаряваме, защото не можем…сещате се…

Затова и това е вторият път за 21 години, които помня, да имаме друго животно освен споменатите куче и котка Тогава пак го подарихме, а всички още помнят името (и).

Сега сигурно се питате какъв ли дявол ме кара да пиша тия редове…
Причината е едно от уж хубавите женски списания, и няколко реда, които трябва да са писани на границата межди реално и забавно, но на мен не ми харесаха.

“На всяко градско момиче поне веднъж му се случва да напусне своята планета и да попадне на село. [...] И да броите минутите до следващия автобус за земята. Ние ще ви чакаме там. “

Вярно е, че описаната картинка по между тези изречения не бе много весела и е далече от мястото, където аз бях, но все пак…

Смятам се за градско момиче- отраснала съм и живея в (както се казва накратко) СЦЧ.
Но никога не съм изпитвала проблем (още по-малкото ужас) да вляза в “типична селска къща”, където липсват много от условията, без които ние (уж) не можем и ден.
Възхищавам се на много от т.нар. “селяни” – хората, които стават по първи петли и не си почиват най-малкото до 9-10 вечерта. Я животни, я градина, я бустан- винаги правят нещо. Свикнали са на такъв труд, който ние “градските” можем и за ден да не издържим.

В моите очи тези хора са много по-близо до Природата, от там до Бог.
Знаят много и са видели много. Разказват от първо лице.

Интересно е да попаднеш сред тях.

Не чакайте автобуса за земята, а се наслаждавайте на преживяването.
Аз винаги научавам нещо ново…

А и там лъха свобода, знаете ли?