Очакване

В очакване на чудо…

Вкъщи- на работа- вкъщи- на работа- вкъщи- на работа…

Не минава ден без да си припомня приказката как всеки един от нас върви по своя път, натоварен с кълбо болка/мъка/тъга и задачата ни не е да увеличиваме чуждите (чрез оплакване или споделяне), а обратното- да отнемаме от тяхната болка, нашата да таим. (преразказано по памет).

Пак има много за което да пиша- за намиране на Надежда там, където никой не я вижда, за силата на положителното мислене, за даването на кураж и отнемането на такъв, за сънища, които предсказват, за величието на човешкия дух, за Любовта не само на думи, за добри хора и добри постъпки…

Но всички те, по един или друг начин, водят началото си от тъмното…от там където понякога не се е прокрадвал дори един-едничък лъч светлина, за да се стигне до история, чийто край стопля сърцата. За да се стигне до сълзи от радост.

И аз искам такава история.
Искам Чудо, за което да разказвам, за което да съм благодарна…
Не само аз.

Блогът ми носи заглавие, което предполага текстове, изпълнени с Радост, Щастие, Любов, Надежда.
Предполага подаръци под формата на усмивки и шепа добро настроение.
Автоматично изключва текстове, в които се говори за … каквото-е-преди-Чудото.
…но се страхувам така, както никога досега… а винаги, когато ме е било страх съм намирала утеха и убежище в думите… неподредени, объркани, без смисъл, с грешки, но пък мои…

Страх ме е.
Защото не знам за какво да се моля.
Не знам дали не е егоистично да молиш Бог да запази жив човек, чието последващо възстановяване е под въпрос.

Страх ме е.
Защото любим човек ще заживее с незаслужен товар.
И нито едно от изреченията “ било е за да стане” не ще стигне до него.

Страх ме е.
Защото не съм готова.
Но пък и не мисля, че някога ще съм.

Страх ме е.
Защото се чувствам безсилна.
А една душа се бори за глътка въздух.

Мога ли да бъда сигурна?
А ако там горе е по-уютно?