Препълнена аз, (не)изживяно лятото

Днес се намерих в думите и в празното пространство между редовете на Ани и dro.
Неусетно разбрах какво ми е и как следва да се обърна към изминалото вече лято.
А преди бях така добра в самодиагностицирането.

Препълнена. Така си дойдох от Варшава. Много лица, много места, много Ново.От там дойде умората и нежеланието да вкуся от това лято. От работа вкъщи, от вкъщи на работа, и така месец. Но тогава, в самото начало на лятото не се притеснявах за края му. Знаех, че за известно време имам нужда да пазя дистанция. Знаех и че юли и август са пред мен.

После дойде голямото лошо. Задушаваща, пронизваща болка. Сълзи, които единствено таблетката белергамин успя да спре.А един друг човек се движеше благодарение на същото, с празен поглед, без да осъзнава, без да чувства, без да говори. Истинската мъка наистина е мълчалива. Стоях, гледах, не знаех какво да кажа, как да помогна. И още не знам. Когато мисълта ме настигне, включвам на ignore… Отказвам да повярвам. Оказах се така слаба, така неподготвена.

Неизживяно. Умората, тъгата и болката допринесоха за първото лято от поне 7-8 години насам, през които съм била по-често затворена между четери стени, отколкото съм чувствала топлината на Слънцето. Без много смях, без много шумни партита, без искри в очите. С постоянни оправдания за не-излизане. Първо съзнателно лято в което не съм търсила, чакала или мечтала за нечия прегръдка, внимание, щипка любов.

***

И така, ето, че то си отива… Стори ми се безкрайно дълго и сиво.
Едни тъгуват, аз си отдъхвам и си пожелавам есента да е по-…
Пожелавам си да ме поеме вихрушката на хора, учене, пътувания, Коледа и новите пожелание и още по-големите и смели мечти. И догодина по това време да изпращам усмихнато и слънчево, истинско лято. Както винаги досега.

P.S. Не е редно да използвам думата неизживяно. Изживяно е, просто не както ми се искаше, не както си мечтах…