Открадвам си чужди думи и ги превръщам в свои заглавия.
Пиша коментар, останал нечут (до днес) и наум си повтарям, че a+b=b+a и ако загубването е въпрос на избор, то същото е и с намирането. Няма стечение на обстоятелствата.
Измислих нова дума и пих цитронада диня.
Първата и последна за лятото, така както тук разказват за дълга целувка като-за-последно, без никога преди да е имало друга.
Сплетох си косата на плитка и си мислех дали отново не е време да се разделя с повече от няколкото сантриметра които така или иначе остават незабелязани. Както съм там- на половината от забравена снимка от все още неизбледнели спомени за времето, когато бях в средата на това, което тази година вече е към края си.
Не търсете връзка между редовете; няма.
Върнах се.
***
Гледах Елегия. От онези филми, които не мога да препоръчам, но и не мога да отхвърля. ( “Животът ми без мен” е друго… Филма, на който съм плакала най-много, така съм го запомнила. След, преди или до “Време разделно”.)
Там казаха на два пъти, че красивите жени са невидими.
Какво ли е чувството?
Страхувам се не от старостта.
Страхувам се да не започна да се страхувам от нея и да забравя, че тя всъщност е благословия.
Страхувам се да не престана да празнувам рождените си дни със същата радост, искри в очите, щастие и благодарност…
Тази година се пада във вторник. Също както през 86-та.
***
Гледах епизод от Анатомията на Грей.
За трети път, предполагам, без това да е от значение.
“Защо при равни медицински шансове едни оздравяват, други не?”
Аз се досещам за отговора…Вие?
***
Блоговете могат и да лекуват.
***
Имам ново топло, което не е много топло, но пък е на червени рози и ме кара да мечтая за голяма спалня, която Слънцето да огрява още рано-рано, а навън да е зелено и чисто. Да сме двама и тогава топло-то да е наистина топло.
Не искам да се заддържам дълго на едно място и очите ми все гледат напред и броя километри и мили според континента, за да имам оправдание да не търся и да не чакам и да не разбирам, когато е до мен.
Май не си се намерила ми се струва
Коментар от Паро — 23 септември 2008 @ 3:40
@Паро:
Но поне върви напред…
@Авторката:
Много въпроси – без въпросителен знак…
Много паузи – покачващо се напрежение покрай задъхването, в опита си да подредиш мислите си… може би!
Много (разнопосочно хвъркащи) мисли – определено вървиш напред, но дали е с отворени очи или просто доверила се на осезанието, което сърцето ти предлага…
Когато наистина се намериш, ще ми бъде интересно да разбера какво е чувството
Аз вече повече от 2 години се търся – много въпроси си зададох, много въздишки поех, а колкото до мислите – геометрична прогресия на съзнанието – няма спирка!
Коментар от Le_Grand_Elf — 23 септември 2008 @ 11:02
Продължавай! Истината е в търсенето, а не в намирането.
Поздрави!
Коментар от astilar — 23 септември 2008 @ 16:00