Най-тъжното място

След по-малко от седмица заминавам за Полша и си мислех какво искам отново да посетя и как туристическите гидове не трябва да се правят при първо посещение в една страна. Трябва да се правят при второ, когато си отговориш на въпроса „Какво си заслужава да видя отново? Какво най-много ми хареса?”. И както си мислех за любимите паркове, Стария град и пр., си спомних за място, на което не искам да се връщам. Затова пък, ако отидете до Полша, трябва да посетите… Спомних си и за текст, който от година и нещо стои в папка „unpublished” …

***

Ще ви разкажа за място, което ви остава без дъх, но по един различен и много много тъжен начин…

Спомнете си за най-красивото място, на което сте били и как сте гледали в захлас, без дъх, без думи, със сърце, изпълнено с радост…

Сега сложете знак минус…

Представете си място, от което лъха на студ.
Място, където последното нещо, което бихте направили, е да се усмихнете.
Място, чиято атмосфера ви кара да настръхвате.

Снимате, но без желание да присъствате на лентата.
Все едно да се снимаш, докато си на гробище…

Вървите бавно, плахо, мълчаливо. Всеки опит да кажете нещо би отприщил вълна от сълзи.
Независимо на колко години сте.

Представете си Аушвиц или едно от най-тъжните места в света, където можете да попаднете…

Първоначално Аушвиц е предназначен за политически затворници от Полша, военнопленици (предимно руснаци) и роми. Носи името на съседен полски град. По-късно нацистите решават, че това е най-удобното място, където могат да изпращат евреи от цяла Европа и постепенно лагера се разширява до 3 главни части- Аушвиц I, Аушвиц II- Бъркно и Аушвиц III- Моновиц, както и повече от 40 малки лагера в околностите.

От началото на 1942 година, лагера се превръща в сцена на най-голямото избиване на хора в човешката история…

По-голямата част от евреите, които са били депортирани до Аушвиц- мъже, жени и деца, веднага след пристигането си са били изпращани в газовите камери.

Изчислено е, че по време на войната най-малко 1 100 000 (!!!) евреи са били изпратени в Аушвиц… Така също както близо 150 000 поляци, около 23 000 роми, над 15 000 руски военнопленици и над 10 000 от други държави. Мнозинството от тях загиват в лагера…

В опит да се унищожат доказателства за престъпленията, които са се извършвали в лагера, в края на войната нацистите разрушават газовите камери и крематориума, както и някои други сгради. Изгарят и архива с документи и снимки. Евакуират затворниците, способни да вървят…т.нар. “dead march”. Останалите (около 7000) са освободени от съветската армия през януари 1945г.

***

Обиколката ни започна от входа на Аушвиц I, с надпис “Arbeit Macht Frei” или “work makes (one) free.” Малко след входа, в дясно, е свирил оркестър, за да могат затворниците да бъдат преброени по-лесно…

Влизаме в една от сградите… Показват ни карта на Европа, която отговаря на въпроса защо нацистите са избрали именно Аушвиц…

Следва поредица от снимки, от един-единствен ден, за която не се знае кой я е направил и как е оцеляла…

Заснето е пристигането на един от влаковете. Семейства с багаж. Обяснено им е, че тук ги чака един нов, по-добър живот. (Жената, която ни беше гид, спомена, че дори някои от пристигащите са заплащали билетите си до лагера, като доказателство били намерили билети от Гърция.).

След пристигането на поредния влаг на хората бива обяснено, че първото нещо, което трябва да направят е да си вземат душ. За целта отделят мъжете от жените и децата и съветват всекиго да си надпише куфара, за да му бъде по-лесно да го разпознае после.

Идва ред на една от най-тъжните снимки… Редица от мъже, а срещу тях назначен за целта доктор, който с един поглед трябва да прецени кои са годни за работа (т.е. “кои трябва да задържат”) и кои не (т.е. тези, които изпращат в газовите камери веднага, след пристигането им). Най-отпред на колоната бе възрастен човек с бастун, с получен знак да се запъти към колоната на вторите… От жените са оставяли привидно най-силните, а слабите, болни или бременни са изпращали към камерите.

Средно 70-75% от новопристигащите са намирали смъртта си още в същия ден…

Сега идва трудната част. Предварително ни обясняват какво ще видим, а после всеки сам преминава от стая в стая.

Посуда, надписани куфари, обувки, бебешки дрехи… Автентични. Вървиш с очи, пълни със сълзи и ти се иска да запиташ “Господи, защо си позволил това да се случи? Защо?!…”

Отново малко предистория от гида и още една самотна разходка…
Следва гледка, при която изтръпваш- коса…тонове коса…

За да не се “пилее” каквото и да е, след газовите камери и преди да отидат в крематориума от телата се взима всичко, което е възможно. Нова витрина- плат, направен от коса…

Тук вече всичко ти идва в повече и усещаш как искаш да излезеш по най-бързия начин и да вдишаш малко чист въздух…защото както много хора казват “в тези сгради мирише на смърт”.

Нова сграда. Всъщност, тук вече не успях да се сдържа и усетих как няколко сълзи, съвсем тихо, мокрят страните ми. Вървяхме по коридор, по стените на които бяха окачени снимки. От ляво на жени, от дясно на мъже. Снимките са направени при пристигането им. Някои от лицата са се усмихвали на фотоапарата… В началото са правили снимки на всеки дошъл, но по-късно са преустановили, тъй като броя на хората се е увеличил и е станало скъпо. Под снимките има две дати- на пристигането и на смъртта…Разликата между двете дати при повечето бе по-малка от месец…

***

Тук описанието ми на Аушвиц от преди повече от година свършва. Защото реших, че ако има пост, който съвсем, ама съвсем, да не се връзва със заглавието на блога ми, то това е този. Но обиколката, там, където аз бях спряла, бе едва наполовина…

Спомням си още малките килии за наказания („prison within the prison“), спомням си стената, където са разстрелвали евреите, спомням си сградата, в която са правили опити да направят жените безплодни, спомням си „стаите тоалетни”, в които всеки е имал по минута, спомням си колко студено ни беше на нас, облечените, на което гида ни каза „Предпочитаме, когато групите идват по това време на годината и усещат студа… Представете си какво е декември, януари…И как тези хора са били изнемощели от глад, болести и с дрипи…”

Не, това е нещо, което не може да се представи.
Защото каквото и да си представиш, сигурна съм, ще е малко.

***
Живяла съм три месеца с евреи. И съм видяла само добро.

Каквото, всъщност, бих намерила във всеки.

Защото религии, цвят на кожата, минало, не ме и се надявам никога да не ме интересуват.

Не разбирам хората, които таят омраза към други хора, без наистина да ги познават.

Не разбирам защо трябва да имам против инако-мислещи, инако-вярващи, инако-изглеждащи и т.н.

Нали всички сме хора, нали…?