Разхвърлени мисли (по иначе сериозни въпроси)

Днес в курса към Deloitte (Getting Knowledge for Strategic Management) гледахме интервю с Розабет Мос Кантър (вж. още последния брой на сп. Мениджър от IV. 2008- “Окуражавайте хората, за да успеят”). Повода за интервюто е статията и в HBR от януари т.г. – “Transforming Giants”.

Няма да споменавам повече (скоро тук) , но искам да споделя няколко разхвърлени мисли по темата за социално отговорния бизнес и да ви помоля да споделите вашето мнение (и опит)

Първия семестър имах предмет “Ethics in the Economy- Business Ethics”. В първата лекция професорът ни подготви за факта, че според много мениджъри и бизнес експерти не може да има такава дисциплина. Разказа за негов колега от известен американски университет, който го е запитал как е възможно да преподава по нищо ?…

Всеки знае каква е основната цел на бизнеса- максимизиране на печалбата. / по презумпция/. А за да си социално отговорен бизнес се изискват средства, от една страна, и включване на понятие като “ценности” в характеристиката на дадена компания, от друга. По повод последното един професор обича да се шегува, че “business ethics, military intelligence and English cuisine” не могат да вървят заедно

Ако ще щракали на една от страничките вдясно, трябва и да сте прочели “приемам, че всички хора са добри”. Още е така и именно затова не мога да си обясня как цялата тази стратегия (мода) за социално отговорен бизнес не може да ме спечели. Положителните резултати върху средата няма да обсъждам. Имам против само името на понятието (CSR). Звучи прекалено добре, за да е истина. И затова днес е натоварено с толкова негативизъм. Затова и в интервюто не се спомена нито веднъж. Говореше се за хубави проекти, които някои компании са предприели (пр. IBM и World Community Grid) и за това как големите компании днес все повече държат на различни ценности, които служителите им трябва да изповядват и които да правят компанията като едно семейство.

Може и да не съм права, но на мен всичко ми звучеше като старата песен на нов глас, само, че преоблечена с нови думички и термини.

Зададох няколко въпроса, от които един беше “не са ли големите инвестиции за соц. oтговорни кампании просто средство за възстановяване на баланса”. Отговори ми се с примери как в Полша повечето от компаниите с най-много инвестирани средства за CSR са тези, чиито продукти и услуги са или с недобро качество, или са цигари, алкохол и т.н. След примера къде на шега, къде не, чух “Дали в днешно време средствата за CSR не трябва да са индикатор за обратното…колкото повече средства една компания влага, толкова повече нещо и куца?”

Не искам да ме разбирате погрешно. Не заставам зад нито една позиция. С две ръце съм за компании, които влагат средства за “един по-добър свят”. Просто смятам, че “Маркетинг с кауза” е по-удачен вариант на CSR. Като го прочетеш и знаеш, че компанията е социално отговорна, но е и като признание, че би имала полза от предприетите инициативи и вложените средства.

Колкото до въвеждането на ценности в големите корпорации- и то е с причина, далече от чисто добри намерения. В днешно време йерархичната форма на управление отслабва, особено при компании със стотици хиляди служители. А ценностите са най-лесния начин за управление на последните. Най-лесния начин за привличането, мотивирането и задържането им.

А вие вярвате ли в социално отговорния бизнес?

Privacy

По презумпция HR-те трябва да познават добре не само трудовото законодателство, но и хората Да са полу-икономисти, полу-психолози А преди всичко това (и като всички нас) трябва да са логично мислещи хора.

Тогава има нещо, което не разбирам… Все по-често и по различни предмети в даден момент стигаме до въпроса за “privacy” (точен еквивалент на български липсва). Оттам за това как трябва да внимаваме каква информация публикуваме в интернет- било то снимки, било блог, коментари, профил в някоя интернет платформа и т.н.

“Сигурно повечето от вас най-малко веднъж, от любопитство или на шега, са пробвали какво ще покажат резултатите от google, ако въведат името си, нали? Е, същото ще направи и HR. По-голямата част от тях имат и профили в платформи като facebook, затова може да останете изненадани колко много могат да знаят за вас и вашия личен живот…”

ОК. Никой ли не се сеща, че това е нож с две остриета и може да има по-скоро негативен, отколкото положителен ефект? Ако приемем, че както HR-те, така и тези, които са от другата страна- търсещите работа, са логично мислещи хора, то първите ще потърсят допълнителна информация в мрежата, а вторите ще си изчистят профили от снимки, ще пишат под псевдоним (по-добрия вариант) или тотално ще си променят и блога, и профилите, така, че да се харесат на компаниите, където кандидатстват. Най-лесно в днешно време се манипулира информацията.

Нямам нищо против ако работя да ми проверяват пощата и да следят кои сайтове посещавам. Мога да разбера компаниите, защото информацията е сред най-ценните ресурси, които притежават и е нормално да полагат всички възможни мерки да я запазят вътре. Съмнявам се, че в днешно време тази практика работи, но те пък са длъжни да опитват. Но да внимавам с всяка дума, която пиша и всяка снимка, питайки се “какво ли ще си помислят за това”, ” то всъщност е друго, ама те ще го разберат така, затова айде по-добре нищо да не добавям” и т.н. това не ми харесва.

И накрая HR-те ще продължават да проверяват блогове, профили, google, а на среща най-вероятно ще получат фалшива, манипулирана информация ( те няма как да знаят това), която ще превърне тази практика по-скоро в плюс за кандидатстващите, защото най-малко може да им спечели интервю. Но никога не знаеш кога точно профила се е “изчистил”, нали?

П.П. Може би затова има толкова много анонимни блогове и толкова много профили във facebook със само и единствено заглавна снимка…

“Вече не съм ти нужен”

Много се е изписало за разменените социални роли на мъжете и жените. Всеки знае за какво става въпрос, всеки се е сблъсквал под една или друга форма с проблема (ако е проблем), всеки си има собствено мнение…

Вчера присъствах на интересна дискусия по темата, но бях решила да не пиша в блога, защото едва ли би имало някаква стойност, едва ли би променило нещо. Нищо ново под слънцето.

Говорихме си за това дали мъжете са в криза…

Не си мислете, че това е случаен въпрос. Зад него стои този доклад и някои други статии. (Males are no longer seen the first sex they once self-evidently were.) Моето лично мнение e, че не са, че всичко е по-скоро логичен резултат от годините борба за равенство и че не трябва да се говори за криза, а за (положителна) промяна. Това бе първата ми интуитивна реакция. После, обаче, «не»-то започна малко по малко да избледнява… Днес ако ме попитате, нямам отговор. Вие?

А жените?

Жените са на върха Имат все повече права и са все по-малко зависими. (Women have more power, independence and money than their mothers ever imagined ).

И тук едва Голямото Но…

Професорът ни разказа две кратки истории от собствения си живот. Едната за жена малко над 30те, добре изглеждаща, умна, забавна, с много успешна кариера… А мъжът и иска развод с думите :”Аз вече не съм ти нужен”. Втората бе за момиче на 28, отново красива, умна, със зашеметяваща кариера… “На 28 съм, изглеждам добре, имам страхотна кариера, а нямам приятел. Когато разберат колко съм успяла и всички бягат. Пробвах да вляза в ролята на глупава блондинка и наистина действа. Само, че е изморително за дълъг период от време, затова се отказах и пак съм себе си. А часовника тик-така… “

Замлъкнахме. Не от изненада. Никой не каза “това са единични случаи”. Повечето, ако не всички, можехме да добавим още по 2 примера всеки.

Питам се… Ако мъжете не искат силна жена до тях, а силната жена стига до етап, в който иска семейство и деца, означавали, че феминизма всъщност е стигнал прекалено далече и вместо да прави жените по-щастливи им отнема повече?

П.П. Или по-скоро мъжете са тези, които трябва да се променят?

Are you Co0L ?

Това е въпросът с който започнах презентацията ни на тема “In search of the “coolnest phenomena”. Some product, services, lifestyles may become “cool”. What it means for business?”. Моята, на една французойка и един словенец. Докато работех върху презентацията си задавах въпроси като:

Как се става “cool”? Какво печелиш от това да бъдеш “cool”? Важно ли е?
Какво може да те направи още по “cool”? Можем ли всички да бъдем “cool”?

Тук се стига и до парадокса, че ако всички искат да бъдат “cool”, ще се стигне до обратното- който не е, ще е.

Дали е състояние или притежание на нещо? (пр. iPhone)
Начин на живот ли е или днес си “cool”, утре не. Ако си “cool”, не трябва ли да бъдеш винаги такъв/а , независимо от време, дрехи, предмети…?

Различава ли се от модата? Има ли равенство между да- си -“cool” и да-си-“модерен” ?

Не всички се съгласиха, но моето мнение е, че “cool” се става, когато не копираш, а си различен, уникален, демонстрираш своя собствена индивидуалност…

Може би за момичетата и момчетата от гимназията “cool” означава подражаване, за да бъдат приети в дадена група или в търсене на себе си, но веднъж прекрачиш ли прага на гимназията единственият начин по който може да (о)станеш “cool” е чрез бъдейки себе си.

Да си “cool” в днешно време е важно, да, но “the coolness” не трябва да зависи от телефон, лаптоп, хубава кола…

Замисляли ли сте се дали когато казвате за някого, че е “cool” имате впредвид него самия или просто отбелязвате, че той е в крак с тенденциите или има това и това и т.н. ?

Как според вас се става “cool” ?

Are you Co0L ?

* Ето и нещо интересно- Global Cool Hunt “All people desire to be empowered; however cool people have found the means to achieve it.” *

От цялата зала студенти само един отговори “да”. Мисля си, че ако се направи анкета в няколко страни, България ще бие всички рекорди по положителни отговори…

не ме достига…

Давам любов и получавам любов.

Последната, обаче, не ме достига…

Къде са пеперудите?

Кога разбираш, че трябва да се откажеш и спреш да чакаш/ да се надяваш/ да мечтаеш ?

***

Не помня къде съм скрила ключа…

***

“And in the end, the love you take is equal to the love you make.” The Beatles

За жените, казармата и децата

Току що се връщам от много приятно изкарана вечер в компанията на две момчета от Германия, една французойка и едно момиче от Южна Корея. В български ресторант “Bulgaria magica”. С шопска салата, кебапчета, мусака, таратор и най-”невероятната” версия на “Ратка пирадка”, която бях чувала. След избраните “хитовe” на 95/6 (не съм много сигурна), пуснаха и малко народна музика. Попитах дали имат меню на български, казаха не. Попитах дали някой говори български, пак не. Но пък повечето ястия се доближаваха до това, което трябва да бъдат, затова предполагам, че отново ще го посетя.

Едното момче се нахрани мноооого бързо (дали защото бе гладно или порциите бяха малки) и приятелката му, почти недокоснала своето ястие, направи коментар “както винаги”. Елиас отвърна “ами така е, като си бил в казарма”. А от там разговорът пое в съвсем друга посока…

“Ако всички сме равни пред закона, то жените също трябва да ходят в казарма.”

За първи път чух подобно мнение, честно… Вярно, че пред закона сме равни, ама май само пред него. И каквото и да си говорим за еманципация и т.н. , мъжете са по-силни и по-издръжливи от нас. Природа. Изключения никога не липсват, но са по-скоро потвърждение на правилото. Идеята казарма-за-жени ме кара да настръхна цялата. Първи асоциации- мускули; агресия; студ… От друга страна се замислих трябва ли мъжете да бъдат компенсирани за времето, прекарано в казармата? Нас компенсират ли ни за 9те месеца? / Мъжката половина отговори, че деветте месеца били избор. Казармата е задължителна. Под една или друга форма. И все пак … ?! /

*Като малка си мислех колко добре ще е ако има нещо подобно на казармата, но за жени. Мъжете ставали мъже в и след казармата. Защо не ни помогнат и на нас “да станем жени” с курсове по готварство, шиене, плетене, гримиране, прически и т.н. Мисля, че няма да имам нищо против. Вече е късно, обаче. *

От там разговора пое в нова посока: мъже/ жени и отглеждане на деца.

Коралин ме попита дали в България е модерно малко след раждането жената да продължи да си ходи на работа, а мъжът да стои вкъщи при детето, защото във Франция сега било много популярно…

Да бяхте видели изумлението, изписано на лицето ми…

Започнах с “майката трябва да си стои при детето, майката има по-добър подход за възпитание, майката е способна да дава повече любов” и т.н. , а те ме гледаха с почуда, невярващо.

Стигнахме до извода за разликите във възприятията на хората от Западна и Източна Европа.

Вечерта завърши в приятно кафене, говорийки за всичко и за нищо. Попитах Елиас, който в момента работи за една от най-добрите консултански компании във Варшава, за съвет при писането на мотивационно писмо, а след отговора вметна “Нали знаеш, че ако изпращаш и снимка, трябва да изглеждаш възможно “най-мъжки”- къса прическа или прибрана коса и пр. ?” После, били сме равни… Да сте чували някога мъже да трябва да изглеждат “по-женствени” на снимки от CV-та? Нека позная- не.

Мислите ли, че е нормално жената да работи, а бащата да бъде при детето?
А какво относно въпросът за казарма за жени?

П.П. Нямам нищо против еманципацията. Предполагам и не трябва да имам. Трябва да я поддържам… (по принцип). ОК, но границите започват да ми се размиват. Твърдо убедена съм, че си има “женски” и “мъжки” неща. А те започнаха да се обръщат. Съжалявам, но ако крайната цел е да си сменим ролите, не благодаря…

П.П.2 Снимки от ресторанта утре

Какво означава да не вярваш в себе си

Съквартирантката ми е на 24, от Испания, но до към 12 годишна възраст е живяла в Германия. В една част от времето е като типична испанка, в другата (според мен по-голямата) действа и мисли като типична германка. Сега някой ще ми направи забележка как няма такова нещо “типичен …. ” , но вярвайте ми, знам какво говоря Малко като нашето “българска работа”.

Скоро забелязах нещо, което не знаех къде да причисля. Към испанската или към немската и жилка.

Убедих я колко хубаво би било да кандидатства за участие в един “маратон”, който университета организира в съдружие с някои от най-големите консултански компании в света, в който ако те одобрят ще имаш възможност да участваш в case study с някоя от тях. Накрая взимаш и сертификат + фирмени подараци. За победителите наградите зависят от всяка компания.

“Ама аз, такова… Не знам трябва ли…. Не знам какво точно ще е… Аз никога не съм била на такова нещо… Няма да се справя…” Бла бла.

Е, аз не се предавам лесно и стигаме до компромис- ще кандидатства, но не е сигурно дали ако я одобрят, ще отиде. ОК.

Хоп, поздравителен e-mail. Пак вайкания, вместо радост. Пак несигурност. Пак 1001 причини да не ходи.

Енергия не ми липсва :), думи още по-малко, затова отново успях да я убедя да потвърди участието си.

В ноща преди case study-я бе една такава унила, притеснена. Опитвам се да я накарам да се усмихне и и казвам как хич да не му мисли, ще отиде и ще спечели. Тя едва не избухва в смях.

“Глупости. Със сигурност няма да спечеля. Има толкова по-умни хора от мен, които също ще бъдат там. For sure, not!!!”
“Щом са те избрали, значи са видели потенциал и имаш същите шансове за успех и победа като всички останали. “
“Не, не.”
“Погледни ме и кажи как ще отидеш и твоята група ще победи.”
“Не мога. Не.”

След 10 минути се стигна до “OK. Ще отида и може и да победя”. Малка победа.

Всичко мина и замина и цял ден всяка беше по няйните си задачи, когато вечерта изведнъж се сещам да я попитам как е било.

“Победихме.”
“?!”
“Да, победихме”
“Казах ли ти, а? “
“Победихме, но НЕ! заради мен. Другите бяха много добри. Аз нямам нищо общо. Късмет. “

Гледах я и не можех да повярвам. Замълчах си. Показа ми чанта пълна с подараци, сертификат за участие, сертификат за победа, mp3/mp4 player и никаква радост…

Попитах я защо не е радостна и как ако не бях попитала по нищо не бих познала, че е била на първо място.

“Аз бях. Ама теб те нямаше като се върнах, а вече колко време е минало.”

Case study-я е свършил в 5. Разговора се проведе към 8-9.

Въпросът е дали (не)вярата в себе си може да се причисли към някакви “национални стериотипи” или по-скоро не…

П.П. Понякога срещам хора, които колкото и да се старая да мотивирам, да ги накарам да повярват в себе си, в мечтите си, да се почувстват по-добре, да се усмихват повече и т.н. не се получава. Сякаш блокирват всичко позитивно. Единственото, което знаят е “аз не мога, аз няма”… Техният свят е в сиво и черно. Моят е в цветовете на дъгата.
Тъжно ми е за такива хора.

Университета като бизнес

Представете си, че имате власт и средства (или най-малкото знаете как да си ги набавите)

Какво бихте проминили в един университет за да стане печеливш бизнес?

Какво бихте въвели, какво бихте премахнали и т.н.

Такси, инициативи…

Идеи

П.П. Скоро ще ви кажа защо питам…

А сега?

Миналата година по това време бях в Норвегия, като участник в международния студентски фестивал в Трондхайм- ISFiT.
Не ми се налагаше да обяснявам къде на картата е България, но пък с когото и да се запознаех, се сблъсквах с въпроса “О, вие вече сте член на ЕС, нали? Какво се промени?”. За по-малко от 2 месеца естествено, че нищо (май) не се беше променило, затова по-скоро на шега отговарях, че единствено като пътуваш е много по-лесно и вече се нареждаш пред гише “Граждани на ЕС”

Сега ако ме попитат, какво трябва да отговоря?

Общителност

Какво означава да си общителен и да намираш общ език с всички (повечето) хора?

Това е по-скоро знак…
а) че имаш прекрасен характер, който допада на повечето хора, или
б) че (не)съзнателно имаш твърде много лица, скрити зад твърде много маски?

*Явно наистина ми става скучно, защото прекалено много започнах да тормозя главичката си с разните му там въпроси… *