Живот на село. Събрани спомени.

Днес се върнах от едно място, където зеленoто е повече от сивото, а чистия въздух повече от мръсния.

За мое щастие сега (когато сама го търся) и мое нещастие тогава (когато всячески исках да избягам от него) съм от онези хора, които си имат не едно, а две села… От едните баба и дядо и от другите.

Двете коренно се различават едно от друго.

Едното се “оживява” почти и само през лятото. По наблюдение на баба през лятото може да преброиш до 50 човека. Средната възраст, обаче, е много над 50. Магазинът и пощата работят през два дена. Редовни автобуси няма. За покритие от мобилните оператори трябва да си много атлетичен и като го “хванеш”, ако можеш- спри да дишаш, да не вземе да се мръднеш. Пустош. Тук времето не спира, а те връща назад. Има само една нова къща и то, доколкото разбирам- за лов. Никога не съм ходила често в това село, защото условията не са били добри, а и тогава, когато имаше хора, деца пак липсваха. Но разликата 10 години назад и сега е потресаваща. Помня и панаири, и седянки, и първото ми возене на “опашката” на каруца (уж, без да ме видят ). Сега е събитие да видиш някого по пътя. Когото и да е. Толкова за това, забравено от хората, вярвам и от държавата място. Преди седмица бях там за около час за да помогнем на баба и дядо да се пренесат, които за разлика от мен нямат търпение да стане март и да си отидат на село. Старата селска къща с никаквите условия и без следа с луксовете на града ги прави по-щастливи… За настроението им отговарят и щурчетата А за моя изненада от сградата на общината, редом до българското се вееше знамето на ЕС.

Последните 2-3 дни прекарах в другото си село (първо на сърцето ), което е (както разбрах, че е модерно да се казва) “друга бира” : D Не бях ходила от юни. Променено е. Не с една, а с много нови и от хубави, по-хубави къщи. Има проект и за вилно селище. От година на година става все по-населено и по-населено. С все повече “екстри”, все повече магазинчета и кафета, които от своя страна са все по-заредени. Покритие има навсякъде. Кабелна по желание също има, но аз се надявам по-скоро на интернет. Гледах по новините, че има проект за все повече села, в които да има достъп до мрежата. А, дано, защото ако това стане ще се преместя да живея там А като нищо след 10, 20, 50 години да стане квартал на Бургас. По-добре не, разбира се.

Тук съм прекарвала много, в по-голямата си част летни ваканции. Никога по желание. Сълзи и караници “Всичките ми приятели са в Бургас, не искам на село!”. Наистина не исках, но затова пък разбирах желанието на родителите ми да ходят там. Разбирах, че са изморени, че искат тишина и спокойствие, че са уморени от гости, които случайно минават и звънят в неделя, 2 следобед и т.н. Обаче аз не бях. Аз имах енергия и желание за живот. За шум. За хора. Селото ми се струваше малко да побере цялото ми желание за Живот Там времето спираше, а аз исках времето да тече на пълни обороти. Всеки 2-3 дни в града бяха истински празник. Единственото време, когато наистина съм искала да бъда на село, е по време на панаира. Толкова много хора! Толкова веселие! А колко много играчки, захарен памук и сладолед! До 12 клас, когато отдавна сама решавах къде да бъда лятото, си спомням само един случай сама да поискам да отида на село- любоФ необяснима. Сега като се сетя и избухвам в смях Лапешки истории.

Не знам защо разказвам всичко това… Да де, знам, но обяснението не струва много По план трябваше с майка да отидем да нахраним Рекс, да засадим няколко рози и да се приберем. Затова и не бях взела нищо със себе си. Надвечер решихме да останем там и на сутринта да се приберем. А на сутринта решихме да накараме татко и сестра ми и те да дойдат и така стана, че се прибрах днес по обед. Понеже по bnt, btv и nova почти няма какво да се гледа през деня, си мислех за спомените, които имам, свързани с това село. За карането на колело от сутрин до вечер, за “яхването” на едно магаре (колко ме беше страх!), за криенето на чесън по джобчетата и хвърлянето му после незабелязано в тревата(виновна), за скачането на въже и ластик, за дългите изпращания от площада до вкъщи, за всички кучета и котки, които сме имали, за вечерите с баба и дядо, за дните, в които сме чакали майка и татко и при всеки шум от кола бягахме до портала, за световното 94, което гледахме всяка вечер на един малък черно-бял телевизор, за игрите с лего през дъждовните дни, за разходките за къпини и мента, за пикниците в гората и т.н. Споделих с майка, а тя ми каза, че трябва да се чувствам много богата с толкова много спомени.

А неусетно да ходя на село започна още повече да ми се харесва. Да си призная, идеята да останем още един ден, беше моя.

Колко бързо се сменят желанията на човек. Мисленето му.
Колко бързо се измаря…От панаира на суетата, от бетона, от шума…

*Имаше време, когато четях интервюта на известни личности, пожелали да остареят на село… И не ги разбирах. А сега искам да живея на село и да си пътувам до града, много преди да се пенсионирам… Уаооо. Дори се стреснах от това как звучи само…*

За разликата между Вчера и Днес, Тогава и Сега…и за мига, в който мечтите се сбъдват

Сядам с желанието да напиша нещо за разликата между Вчера и Днес, Тогава и Сега… Поради някакво съвпадение, първата песничка от playlist-а, която тръгна бе “Remember the time”, Nana. Усмихнах се. Закачливо.
Започвам…първо, въпрос: замисляли ли сте се колко често (несъзнателно или не) си спомняме какво сме правили на дадена дата ( в детайли!!!) и колко рядко се питаме какво ли ще правим на същата дата, но в бъдещ период? Или само при мен е така? Мисля си, че сякаш е по-лесно да си спомняме дадена “картинка”, отколкото да рисуваме нова. Сами. Отколкото да помечтаем, да се оставим на въображението…(отвикнали ли сме или “уж” нямаме време?!)

Едно от нещата, с които мога да се похваля, е паметта ми. Не “запаметявам” само датата и случката като цяло, а жестове, случайно изпуснати думи, лица, гласове, емоции…Не се оплаквам, даже се радвам, но понякога…понякога е трудно да живееш с толкова много спомени, “емоционален багаж”. Натежават. Съзнанието ми непрестанно прави сравнения… ” Помниш ли предният път когато мина по тази улица?”, “Помниш ли чия любима песен беше тази?”, “Помниш ли кога за последно бе облечена така?” и т.н. (по повод песента, една приятелка скоро ми каза:” Никога повече няма да питам някое момче с което излизам коя му е любимата песен”…правилно!) И се започва- минавам през датата, денят, часът, разменените реплики, погледите, вълнението…С времето се научих да не съжалявам за нищо от миналото (защото и няма смисъл!…но идва другото- да не съжаляваш не означава да не боли) и заживях със спомените за отминалото Вчера, но продължавам да си правя тези сравнения…Даже ги заобичах. Понякога това Вчера е било по-добре от сегашното Днес, но друг път е обратното
В общият случай завършвам с “Прави са хората като казват колко бързо и много могат да се променят нещата”. Въздишка и “the end”. Скоро прочетох, че единствено промяната остава неподвластна на времето. Така си е.

Ще дам пример…Размишленията ми бяха провокирани от сравнението на вечерта 6/7 януари миналата година и същата през тази. Забравих да спомена, че понякога при “сравненителния анализ” излизат и доста прилики. Както миналата година, така и тази, отделих подобаващо време на пожеланието за честит имен ден, което ще изпратя…точно в 00:00. /заради принципа- обичам да честитя празниците на най-близките си хора точно в този част или няколко минути след него…стоя будна дори да нямам с какво да се занимавам, защото искам да им покажа за пореден път, че за мен те са специални; искам да бъда сред първите, накарали ги да се усмихнат / Дотук с приликите. Миналата година последва отговор. Тази е мълчание. Миналата година мислех, че (май) съм открила любовта / а на другата вечер вече бях напълно убедена и следователно- много щастлива/. Тази открих любовта, но любовта към живота като цяло. Не търся и не чакам. Живея. И да, пак съм щастлива. Ще ми се да вярвам, дори повече.

Не пиша тези редове със съжаление. Просто анализ. Като “открийте разликите”. Нищо повече. Обаче ми е малко носталгично. Точно това е думата- носталгия. Сега е друго, пораснала съм, променила съм се (надявам се към по-добро), имам други разбирания, други желания и т.н. Но въпреки всичко тогава….тогава бях сбъднала една своя мечта. Сещате се, нали? Божественият, тъй дълго очакван миг, в който сте получили, това, което искате. Но още съвсем, съвсем в началото, преди да имате време да помислите, да се осъзнаете и да разберете, че всъщност желанието е било грешно формулирано…(Много обичам изречението : ”Няма нищо по-хубаво и по-тъжно от сбъдването на една мечта”). Онзи миг, в който искате да останете колкото се може по-дълго. ..
Именно за него чувствам малко носталгия…Въпреки, че дори не беше съвсем както си го представях. Въпреки, че само дни по-късно вече знаех, че е било необмислено детско желание, породено от моментна нужда, поредният път когато не съм била наясно какво точно искам…а когато разбрах за грешката, вече бе късно…Но онзи миг…в него нямаше място за въпроси, за търсене на отговори, за разсъждения. Само Щастието. Ентусиазъм, искри на радост в очите, въодушевление, сърце, изпълнено с надежди, мечти…и благодарност, разбира се, за подареният миг блаженство.
Така…Каквото било, било Днес всичко е ОК, а Утре ще бъде още по-добре. Така трябва.

Гласът на сърцето

Днес реших… Ще те забравя. Не се сърди. Трябва. За да продължа; за да намеря Друг…Да го позная и после него забравя. Не, не аз избирам правилата. Съдбата. И този преди теб, и ти, и този Другия, незнайния…
Аз нямам глас. Само сърце.

Знаеш ли как искам да те помня? Септемврийска вечер. Музика. Танци. Загатващи погледи. Докосване без нужда. Надежда. За мен. Прищявка, може би, за теб. И…времето изтече. Край. Винаги става така… Оставих и мисълта, и надеждата за теб…там. Под прожекторите. В дима. В шума. Сред хората. Беше непознат. Един от многото. Дали щях да те видя друг път? Едва ли…

Но ето… Последна семптемврийска вечер. Същото място. Ти. Аз. И надеждата. Отново. Гледам те. Открито. С усмивка. Харесах те. Знаех, че е грешка, че не трябва, че… Да, сега се сещам… главната причина, която ми даде смелост бе убеждението, че и този път, както винаги, всичко ще си остане там, в пространството на идеалното, където Аз и Ти сме просто идея. Моя. Реших: ще играя. Доста време ти трябваше да се престрашиш, но ето… Дойде. Като продавач на надежда. Сякаш беше прочел в погледа ми нуждата от това да бъда с Теб. Засиях. Не говорехме. Достатъчни ни (ми) бяха погледите, сплетените в едно ръце, прегръдката, желанието… Доверих се. На идеята, не на теб. И отново- време да си кажем чао. До следващия път.

Да, вярвам в съдбата. Мина повече от месец. Студена ноемврийска вечер. Сама. Наближаваше полунощ… Предложение за дискотека. Не от теб, от приятели. Ти отдавна бе далечен (и неясен) спомен. Излязох. Танцувах. Не търсих и не чаках никой. И изведнъж…се появи. Защо? Как? Точно там?! Позна ме. Не помнеше името, но ме позна. Танц. Втори танц. Комплимент. Размяна на телефони. Целувка. По ръката. Изискано, нали? Край. Този път, обаче, само на вечерта…

Съобщение. Покана за дискотека. От теб. С теб. Съгласие. Едно развълнувано сърце. Моето. Прегръдки. Твоите. Целувка. Събуждане като от след хубав сън. Но Истински. И Мой.

Разменени думи на нежност. Заживяване с идеята за Теб. Щастие. Желание. Надежда. Начало. Очи, гледащи с обожание. Твоите. Сърце, изпълнено с копнеж. Моето.

Край.

Дотук искам да те запомня. Останалото…да изтрия/ изгоря/ изхвърля. Простила съм ти. (А дори не знам дали някога съм ти била сърдита…Наранена, да. Но…не и повече. )Независимо какво ми казваха другите. Независимо какво говореше и правеше. Независимо, че разбрах, че всичко е било игра…Никога не съм била добра в … преминаването от една крайност в друга, от това днес да харесваш някого, утре не. Просто не мога. По-скоро започвам да мисля оправдания като ”но ти, всъщност, си искал да кажеш това…и да направиш това, но си се объркал…но ти се страхуваш да обикнеш, защото някога си бил наранен…”

Спирам. Благодаря за надеждата. Няма да направя рекламация. Не попитах каква е годността затова…Моя грешка. Както винаги.

Все пак, въпреки краят… знай, че ми беше приятно. Сега съм нова, Друга, по-добра. И пак имам сили. Да продължа. Сама. Докога ли? Хм…Има въпроси без отговори. Живот.

Born To Walk Alone…

Отново в изходна позиция. Начало на обратното броене.

Излезе от живота ми толкова бързо и внезапно, колкото и влезе.
Да, знаех, че всичко е игра, че трябва да го приемам като на шега, че ще е за кратко.
Да, дори Аз бях тази, която определи правилата. Не съм забравила.
Да, мислех си, че ще съм подготвена. Опитвах се да повярвам, че с теб или без теб, няма да има (голяма) разлика.
Да, преструвах се (успешно), че не ми пука, че мога да бъда като мъж в любовта- без чувства и “излишни” емоции.
Признавам.

Но…

…истината е,че ми е трудно да махна с ръка и да обърна страницата. Винаги ми е било. Може би така трябва. Да се сбогуваш с човек, който от никой се е превърнал в Някой за теб, който не само е бил част от живота ти, но е и оставил следа в него…та сбогуването с такъв човек НЕ трябва да е лесно. Няма да е честно спрямо преживяното, спрямо него, спрямо теб. Казват, че хората плачат когато свършва нещо хубаво. По-добре не бих могла да го кажа. Затова си поплаках…отначало през усмивка, все още част от играта, все още в роля…после тихичко, на фона на нашите песни, гушнала любимата плюшена играчка…любима, защото винаги е била до мен, и което е по-важно…винаги, когато съм имала нужда от нея.

“Няма незаменими хора, има незабравими”. Ти си от вторите. Кое те направи специален? Подари ми миг, в който не исках да променям нищо, в който бях щастлива, спокойна, доволна…Миг, в който исках да остана още…и още…и още…И го направи истински.

Е, предполагам няма смисъл да продължавам и изкуствено да се натъжавам, да драматизирам. Каквото било, било. Важното е, че беше хубаво…Нали?

P.S. Съдба.

Детелини,детелини… :)

Днес е специален ден за мен Преди 7 години на тази дата (7.IX.1999) се сбъдна една моя мъничка мечта.От онези,които нито могат да се достигнат с пари,нито да се измерят с тях и може би заради това са някак по-специални…Ще ви разкажа.Вследствие на различни филми,разкази,песни и какво ли още не, в мен се породи желанието да намеря четерилистна детелина.Започнах да разлиствам с трепет купчинките с детелини,за да намеря някоя от онези,които носели щастие и късмет и,естесвено,за да си пожелая нещо.Обаче резултат нямаше-независимо колко старателна бях и колко време отделях.Въпреки всичко продължавах с опитите и не се отчайвах.Спомням си как “изчислявах” вероятността именно аз да намеря четерилистна детелина или пък процента на хората,които не само,че не са намирали,ами и не са виждали до края на живота си такава.Досещате се,че цифрите не бяха обнадеждаващи.Но…
Със сестра ми бяхме на вилата,поверени на грижите на баба.Наближаваше края на лятото и вече нямахме търпение да си отидем в Бургас.На обяд,в най-големия пек,трябваше да слезем до центъра и да купим някакви неща.На връщане,изнемощели,вървяхме със скорост “-“ км/час и най-вероятно от умората,погледнах надолу в тревата пред себе си.И я видях-истинска четерилистна детелина !!! ; не от онези,които приличат на четерилистни,а когато ги докоснеш виждаш,че е било зрителна измама.Не можех да повярвам.Стана толкова случайно,че сякаш не аз,а по-скоро тя ме намери.Помня как я взех,все още не вярваща на очите си,и се затичах да се похваля на баба.Радвах се.Мноооого се радвах-скачах,усмихвах се,смеех се.
Може да ви се струва глупаво,обаче като се замисля за моменти като този-на истинска,по детски чиста радост не се сещам за кой знае колко много.Не че не ни се случват хубави неща,напротив-случват ни се и по-хубави,и по-значителни даже.Проблемът е /поне според мен е проблем/,че ги приемаме много по-спокойнo,едва ли не като даденост.Сякаш сме изгубили способността да се радваме и да оценяваме Щастието.Дано греша…
Краят на тази “случка” също е интересен…Не,не ми се сбъдна желанието,но…след 2 дена намерих още около..нека видим…50 четерилистни детелини,плюс 2-3 петлистни.Да,да,правилно прочетохте.Имаше хора,които ми казваха :”Много хубаво,не е на хубаво”, но не им се дадох.Почувствах се един вид по-специална В следващите няколко години намирах още и още.И не само там,а дори в някои градинки в Бургас.Приех го като един вид хоби.Трудното беше само мисленето на желанията…за всеки случай,нали?

It was about time…

Отдавна го беше решила.Трудно намираше смелост да прави иначе съвсем обикновени нещица,но ставаше ли въпрос за чувства нищо не можеше да я спре.Не беше от хората,които смятат,че любовта идва сама.Напротив.Търсеше я и се бореше за нея.Не можеше да се похвали с големи резултати,но се успокояваше,че за разлика от други поне опитва,а не наблюдава пасивно отстрани.Зададеше ли си въпрос,искаше отговор,не догадки…

Измина около година (а може би и повече) през която така и не се появи удобен случай.Естествено,реши сама да си го създаде.Даде си обещание и месец срок,за да го изпълни.Всеки ден трябваше да прави по нещо различно,нещо добро или нещо,което досега я е плашило.Тук бе важен предварително замисления (уж като стимул за щури идеи,уж като най-голямото предизвикателство) резервен план,който,досещате се,в крайна сметка бе нейната цел.Така се стигна до днес.Пътуваше си за вкъщи.Не се чувстваше добре.Съжаляваше,че е още рано и няма да може да се наслади на залеза,а и бе сигурна,че щом го зърне ще и мине.Изведнъж осъзна колко много мънички “предизвикателства” бе пропуснала днес.Ядоса се и тогава се сети за Него.Спомни си,че 3 е свещено число,а е и неделя.Това и се струваше не само достатъчно,но дори като “знак от съдбата”,който може да и донесе късмет.Извади телефона си и започна да пише.Съдържанието отдавна бе известно.Дали от пътя,или пък не,ръцете и трепереха.Направи повече грешки от броя на думите в съобщението.Съобрази да пише по неговия начин: вместо 6-sh,вместо 4-ch.Дори за секунда не се поколеба дали да го изпрати.Стана толкова бързо,че докато се осъзнае получаваше отчет-”доставен”.Бе сигурна,че няма да и отговори,но…непозната мелодия и sms.Натъжи се.Не бе отказ,а въпрос.За разлика от нея,едно малко глупаче,Той не и бе запазил номера.Отговори му.Сигурно минаха 1-2 минути,а на нея и се стореха часове.Получи отговор.Засмя се.Втори доуточнителен sms.Отговори и на него.Тишина.Явно беше,че и е писъл само защото не знаеше коя е или не искаше да си спомни.Усмихна се и завървя с по-бодра крачка.Корема я свиваше,ръцете продължаваха да треперят,пулса бе ускорен.Бе настъпил края на една агония.”It was about time”,помисли си.Този израз и допадеше особено защото сякаш съдържаше повече въздишки и повече укор,отколкото нашенското “Време беше”.Летеше в пространството на спомените.Природата и беше направила подарък-детайлна и дълготрайна памет.Искаше да отрони поне една сълза.Ей така,от уважение към “Любовта”.След като не успя погледна от друг ъгъл на нещата и реши,че една усмивка е много по-хубав край.Самозалъгваше се,тъй като винаги е предпочитала истински и достоен край,а не като в “тъп американски филм”.Осъзна се,но тогава пък реши,че не е много сигурна за истинността на своята история и може да си позволи измислен завършек.

Прибра се доволна.И прекрачила прага чак тогава осъзна,че всичко е игра.Запита се защо и бе нужен този театър на мисли.Искаше да се скрие,но нямаше къде,освен зад думите.Защото Тя всъщност не беше Тя.Тя този път бях Аз…