Тишо e написал много хубав пост днес. Щях да коментирам направо там, но отдавна искам да споделя и моето мнение по темата, затова ще пиша тук… Съгласна съм и с двете тези.
Жалко, че като отиваш в чужбина всеки те предупреждава за първоначалния културния шок, но забравят да споменат, че по-големият и по-тежкият те чакат като се завърнеш… Защото народът е казал, че с хубавото бързо се свиква…
Скоро стигнах до “извода”, че хората на запад живеят по-добре, но ние пък сме по-щастливи...
Не задължавам никого с това мнение, просто плод на наблюдения и разговори…
Имат си всякакви екстри в ежедневието, за които ние все още само мечтаем. Научени са на ред и дисциплина и имат “финансово образование”. По пътищата в страните им няма дупки, а обслужването им отдавна е надскочило фазата, в която клиента се опитва да не ядоса сервитьорката и се извинява, че за трети път я вика за сметката.
На мен също ми харесва този ред. Харесва ми хората да са усмихнати и любезни. Харесва ми градския транспорт да е по разписание, а на спирките да има не само номерата на автобусите (ако ги има), а кой за къде е и кога идва. Харесва ми и да зареждам студентската си карта от университета и да не ми се налага да купувам билетчета, а да я използвам за метрото, автобусите, тролеите, влака. Харесва ми и когато сервитьора дойде с усмивка и се представи учтиво с пожелание за хубава вечер. Харесва ми и когато хората не отдават значение каква марка е телефонът им. Харесва ми и когато спират на червено, било то пешеходци и на улиЧка, която се минава с две крачки и то винаги точно на пешеходната пътека. “Въпросът е принципен. Ако ти си зад волана ще очакваш човека НА пешеходната пътека, а не някъде ДО нея”. ( В България въобще няма да го очакваш. Писала съм как в Норвегия аз давах предимство на колите, а те на свой ред ме изчакваха… Беше ме страх да свикна с пресичането, защото като се върна в България може да бъда отнесена и ако изчаквам, да не говорим ако пресичам). Харесва ме да не ме е страх, когато се прибирам вечер, да не се оглеждам за козерки, които може да паднат, да не ми се налага да внимавам къде стоя на спирката в случай, че някой пиян шофъор не успее да вземе завоя…
Тук спирам да изброявам, защото ще стане прекалено дълго (и тъжно). Ако сте живели малко навън или поне сте ходили на екскурзия, знаете всички онези малки неща при вида на които ние “ахваме”, а за хората от “белите” страни са си даденост, за която не се и замислят.
Има само две неща, които не ми харесват… Прекаленото вглъбяване в идеята за ред и дисциплина (подчертавам прекаленото) и стиснатостта, отказа от споделяне…
Обкръжението ми тук е предимно от французи и германци. (Споменах, че от Изт. Европа и от Балканите няма почти никого), а стаята си деля с испанка. Вярно е, че всички са студенти, но затова пък често в разговор сравняваме как е при тях и как е при нас… Има моменти в които се чудя те ли са тези, които идват от страна с по-нисък стандарт от този в Полша, или аз…
Преди две седмици бях в България и прекарах няколко дни във Варна. Обядвах в KFC и на масата до мен две много възрастни жени разговаряха на висок глас за живота, за парите и т.н. Сигурно, защото иначе не се чуваха, не знам. Едната, обаче, каза нещо, което не мога да забравя :“Аз ако нямам пари за ресторант, няма да изляза въобще, вместо да си правя сметката “това” или “онова”, а десерт вкъщи. Ще си стоя цял месец у дома, но ако изляза ще го направя както трябва- първо ракийката, салатката, яденето, десерта… “
Е, това е, което на тях им липсва. “Финансовото образование” им е дало, но им е и взело много. Търсят “количеството”, вместо “качеството”.
Едно от първите неща, които си купих тук бе малка декоративна купичка, която напълних с бонбони “за гости”. И всички така се учудват като им предложа да си вземат! Бонбона!
Предлагам на съквартирантката си от любимите ми шоколадови бонбони, а тя ме поглежда и отговаря “Аааа, не, щом са ти любими, няма да си взема”. А в очите и се чете “Абе ти луда ли си да ме черпиш с любимите си бонбони?”. Остава извода дали тя ако има нещо любимо ще имам удоволствието да го опитам 
Отиват 4 пъти седмично на дискотека, с пластмасови бутилки пълни с бира или водка, стоят до последно, за да хванат първото метро и се радват как не са похарчили цент.
Не знам за вас, но за себе си и за приятелите ми мога да твърдя, че сме по-скоро като жената от редовете по-горе. Ще отида веднъж, но ще се чувствам добре.
Примери много имам, но пак ще се огранича дотук. Това, което трябва да отбележа е, че все пак не можем да слагаме всички под един знаменател, защото например италианците са освен много усмихнати и с настроение, и много раздадени като нас 
За съжаление, ако трябва да избера между Изтока и Запада, ще е второто. Защото аз си си имам балканската кръв и умението да намирам баланса между реда, дисциплинираността, усмивките и същевременно да продължа да се радвам на живота; умението да не изпадам в крайности, да не е “или/ или”, а да е “и/ и ”
П.П. …но в първия момент, в който съм сигурна, че денят ми в България няма да започне с лежащо на тротоара 15 годишно момче, ударено от пиян шофъор (още не мога да го забравя 
, а такива като него май стават все повече…), а новините няма да са за вкарани в ареста хора, които се предполага да правят обратното. Когато като ми сервират нещо, което с просто око се вижда, че не е от днес няма да ми кажат “мога да ви донеса друго, но не мога да го махна от сметката”. Когато няма да се страхувам по кой тротоар вървя. Когато…
