…от друг ъгъл…

Днес станах доста по-рано от обикновено. Със самото слънце Реших да посетя лекцията от 8 часа при същият професор, при когото имам лекция по-късно (от 9:50 до 13:20 ). При него винаги е интересно- няма как да ти се приспи, защото говори толкова толкова много и хем сериозни неща (history of international relations and international policies), хем успява и да вмъкне някой неизвестен и бързо привличащ вниманието факт. А през цялото време задава най-малко 1001 въпроса Както и да е. За днес.

През първата лекция гледахме част от филм за Маргарет Тачър. Досега бях чела само различни статии за нея и всички до една придружени със снимка на жена, която изглежда невероятно сериозна, студена, без следа от усмивка и т.н. Ще кажете “ами нали затова я наричат “Желязната лейди”?” Да, за това и никога снимката не ми е правила впечатление. От филма, обаче, се “запознах” с жена с толкова толкова много харизма и положително излъчване, че останах изненада. Съвсем друга представа имах… А я наричат така, защото е устояла на исканията на работническите съюзи, доколкото разбрах. Поне това е бил първоначалния повод. В wiki пише друго.

Към края на втората лекция пък гледахме част от филм за войната между Ирак и Иран. (преди това обсъдихме повечето, ако не всички, конфликти в Азия и Африка през последните години - тези, които остават някак покрити измежду другите, до болка познати в Европа… Веднъж бях поправена, че няма различни светове, че всички живеем в един, но след статистиките и фактите днес се изгубих. Или живеем в различни светове, или нашия е по-скоро в червено, отколкото в нюанси на розовото.)

За филма… Не чух нищо от коментара. Опитвах се да се съсредоточа, но не успях. Съзнанието ми гледаше труповете на мъже, жени, деца, на майки, прегърнали бебета си в опит да ги защитят и останали завинаги така… Майки и бащи, които плачеха. Бомби, танкове, оръжия… Разруха. Болка. Нямах нужда да слушам нищо- картината разказваше безмълвно. Колко различно е когато четеш за някоя война, когато статистиката е нищо повече от черни цифри на бял фон… И как всичко е изцяло различно, когато е придружено със сълзи и кръв…

Мобилна връзка

Мобилна връзка. Въпреки малкото в повече фантастика , (уж разрушен телефон започна да работи, момчето никой не се намери цял ден да го спре и т.н. ) ми хареса. От 2004 е, но не го бях чувала досега…

Freedom Writers

Freedom Writers

Не си спомням дали първо гледах него или The Pursuit of Happyness. И двата на направени по действителен случай. Действието във втория, обаче, бе едно такова бавно, скучно на моменти. Хубав е за хора с голямо търпение. На мен ми хареса, защото 1) обожавам филми за сбъднати мечти и 2) превърна се в моя си машина на времето и ме пренесе в един летен следобед, когато заедно с Шери имахме почивен ден и решихме да си правим домашно кино :p Само дето аз заспах на половината. Ох, отплеснах се

Freedom Writers...

Графа: “На всяка цена!!!”

Не знам доколко е истина. По-скоро не знам дали все още има момичета и момчета, които живеят като във филма, ден за ден във всекидневна борба едни срещу други. Без мечти и вяра в себе си. Без любов.

Надявам се, обаче, винаги да има такива хора ( като учителката на тези деца) , които дори с цената на личното си щастие (дори, ако съпригут ти е ей този невероятен мъж ;-)) са готови да преобърнат света само и само да поеме в правилната посока.

Не искам да ви го хваля. За мен ще остане един от най-силните филми, на които съм попадала в последно време. Имат си и фондация.

П.П. Дали и в живота става така? Ако искаш да се отдадеш на кауза, по-голяма от Теб и Някой друг, оставаш сам/а ?
Не можеш да имаш всичко, казват, или поне не всичко наведнъж…

Все пак, мен ако питате, 100% си струва. Проблемът е, че пътя до достигането на състояние, в което изместваш фокуса от себе си към Другите, сигурно е един от най-трудните… И че само с искане не става. Трябва да я имаш… Дарбата.
Да се посветиш, да се раздаваш, да правиш хората щастливи. Да виждаш доброто там, където никой не го е търсил. Да показваш светлината в тунела. Да я създаваш. Да…

P.S. I Love You

Около 14ти цяла Варшава бе пълна с плакати на филма “P.S. I Love You”. В метрото, по спирките, по улицата, по масите в кафенетата… Плюс премиера на книгата, която те гледаше от витрината на почти всяка книжарница… Тъй като, обаче, 14ти не ми се стори кой знае колко удачна дата, за да отида да го гледам с някоя приятелка, а около нас да е пълно с държащи-се-за-ръце-и-влюбени-до-ушите двойки, реших да изчакам Вчера беше неделя и в предвид, че уиекенда мина под знака на “настроение за филми”, така и трябваше да завърши, затова час преди началото на филма реших, че ми се ходи на кино и с една приятелка се затичахме към метрото…

Не ми хареса толкова, колкото ми го хвалеха.
Не плаках толкова, колкото очаквах след всички предупреждения…
Смях се многоооо *Едвам се сдържам да разкажа някои от най-забавните моменти, затова, pls, гледайте го!*

Направен е много добре. Не знам дали е по книгата, но определено може да те накара да я прочетеш след това.
По принцип Hilary Swank не ми е любима актриса и даже хич не ми харесва, но беше добре…

Филма мен лично ме накара да си задам някакви такива въпроси за Голямата ЛюбоВ, които да останат отворени, защото аз и Малка ЛюбоФ не познавам , та да взимам отношение за подобни важни теми

До каква степен можеш да търпиш капризите и кризите на човека, когото обичаш? Трябва ли?

След край на връзка като този (смърт), трябва ли да останеш сам/а до края в името на Голямата Ви Любов, или трябва да продължиш да си живееш по старому, защото човека, когото си обичал/а би дал всичко, за да те види щастлив/а? (Поне така се предполага)

Колко време е необходимо да се съвземеш след подобна трагедия?

След колко време спираш да усещаш присъствието на този, който си е отишъл?

Тук идват и въпросите как трябва да е организирано едно погребение /ще разберете какво имам впредвид като гледате филма, идеята се е появявала и в други продукции) и дали ако чакаш Любовта в търсене на the best one, имайки претенции и изисквания, наистина накрая ще я намериш или е по-вероятно да си останеш сам.

/и т.н./

Мисля, че ще ви хареса. По-различен е от тъпите американски филми и си заслужава гледането Не помня друг филм, на който да съм се смяла супер много в един момент, а в следващия да стискам зъби да не се разплача

Борат :)

Borat: Cultural Learnings of America for Make Benefit Glorious Nation of Kazakhstan (2006)

Както се казваше- “с две думи: нямам думи”

Този филм ще ви накара да си повтаряте едно и също изречение безброй пъти (”Не, това не е истина, не.”) и ще ви остави да се чудите “тая работа за смях ли е, за плач ли е”.

Ако ви се чете, в wiki има доста дълга статия, посветена на филма и на последстващото отношение, което предизвиква.

Гледайте го

Disturbia

Имам го от поне 3 месеца и все отлагах момента да го гледам, но ето че вчера със съквартирантката ми , оттегчени от еднообразието решихме да гледаме филм… И тъй като трейлъра на Борат хич, ама хич не и допадна (от кога му се каня и на този филм!), избрахме Disturbia.

В интерес на истината дори малко задмина очакванията ми. От всички изброени жанрове в imdb най-много като че ли се връзва с трилър. Добра игра и доста напрежение към края. Поне за мен. Въпреки, че съквартирантката ми каза, че била по-изплашена от мен /вече съм споменавала как ми действат страшни филми, същото се отнася за страшни сцени и за онази музика, тип саундтрака на Досиетата Х :)/, ви го препоръчвам. Струва си

Филми

The Bucket List (2007) с М. Freeman и J. Nicholson… Определено хубав и добре направен филм, но сигурно вече сте гледали поне няколко с подобни сюжети. Отново за търсене на Щастието, за това как парите не могат да ти го купят това Щастие и как в края на живота си хората намират сили да започнат най-накрая да преследват мечтитет си, може би защото няма какво да губят… Anyway Гледайте го, заслужава си. Аз поне не се умарям да гледам подобни филми. После може да си направите и списък с … абе ще разберете

Requiem for a Dream (2000)… Тук вече е сложно. Не знам дали е по-скоро да или по-скоро не. В сайта на imbd е с по-висока оценка от предния филм, но пък се гледа доста по-трудно… Тежък е. Аз го гледах го на две части- вчера и днес… Няма кой знае колко реплики, но и не е необходимо. Сам достигаш до изводите…Музиката придава още по зловеща нотка на цялата трагедия…Филм за младостта (в случаите, когато е = глупостта), за отчаянието, за наркотиците, за последствията от тях, за старостта, за самотата… На моменти настръхваш от ужас…

The Last King of Scotland

The Last King of Scotland. По-скоро да. Най-малкото, защото ни припомня, че там някъде съществува един свят, много много по-различен от нашия… Свят на хора с много, много по-големи проблеми от нашите…

Ужаси

Lonely hearts …
Не бих го гледала втори път.
Не бих го и препоръчала на никого.
…Въпреки Джон Траволта и Салма Хайек…
Не, не спада към категорията “ужаси”(imdb.com го определя като криминален /драма/ трилър ), но все пак има прекалено много кръв, прекалено много смърт, прекалено много мъка. Такива филми трудно могат да ме разплачат… При все, че на “глупавите американски филми” с романтичен или не дотам романтичен край съм готова от раз. Истинската мъка, казват, е безмълвна…
Затова пък ме наведе на някои размисли, които много отдавна ми се е искало да споделя…

И преди съм споменавала как Диляна всеки път когато разговаряме за филми, въздиша укорително “Наистина не знам как може да не си гледала дори първа част на “Пришълецът”…!!!”. Което предполагам я учудва повече е, че и нямам намерение да променя този факт. Няма и да имам…Класика?!

Сега, обаче, няма да говоря за филми като “Пришълецът”. Не само, защото не съм го гледала, а и защото поне в моите очи спада повече към графа “фантастика”. Няма да говоря и за трилъри или екшъни. За филми с много кръв, побоища, смърт… Бам бам бам. В тях все пак при наличие на желание и малко по-усилена мисловна дейност, можеш да откриеш някакъв смисъл, някаква история… Ако са направени добре може дори да ти харесат. (направени добре= кървавите сцени не се излагат в детайли, а по-скоро се загатват).

Ще ви говоря за филми като “Saw” (гледала съм само първа и втора част, като “гледала” е малко пресилено да се каже…), “Halloween” и … хм, май това са единствените “ужаси”, които съм гледала. Периода в години между двата е малко повече от 2 и половина. Желанието да ги гледам не е било мое и винаги преди да началото съм си казвала “ще издържа; ще издържа”…

Филми, които се въртят около извратени, болни хора, които поради някаква си причина убиват други, невинни… По начин, от който (попринцип) можеш да настръхнеш…

Може ли някои да ми обясни що за човек трябва да си, за да създаваш подобен тип филми? А за да ги харесваш? Дил, съжалявам, ама не разбирам, наистина…

Казват ми, че много навътре съм приемала нещата.

“Та това е само филм. И кръвта, ако не знаеш, е нищо повече от червена боя. “
“Ха-ха. Много смешно. А ти ако не знаеш, там някъде има стотици хора на които са им се случили толкова, че и по-лоши неща. И кръвта не е била боя.”

Как можеш да гледаш зверски убийства без нищо в теб да трепне?
Кръв, кръв,кръв… Плач, викове…Смърт…
А ти продължаваш доволно да си хапваш от пуканките … ?!!

Филмът свършва, а ти ставаш и си тръгваш с усмивка. Като че ли нищо не е било. Хареса ли ти? Дааа? О, дори ще го препоръчаш, ще си го изтеглиш и пак ще го гледаш? Sweeeet!

Е, аз пък си тръгвам разплакана… И въобще не ме е срам от това, нито ми пука, че някой може да помисли, че преигравам или че съм поредната лигла…

Питам ви: Не са ли достатъчни всички отвратителни неща, които В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ се случват и за които денонощно ни съобщават от новините, та ни трябват и измислени?

Това ли е целта на Изкуството?

Въобще Изкуство ли е да показваш Смъртта в най-грозните и форми?

Кое прави хората способни да гледат подобен тип филми, без да трепнат и за миг: силна психика или липса на нещо, което да бие, там вляво…?

Не разбирам, наистина, не разбирам…

Little Miss Sunshine

Little Miss Sunshine… Заслужава си, но само ако обичате да четете между редовете…