„Искам някой някъде да ме чака…”, Анна Гавалда

Още първият път, когато чух заглавието, знаех, че трябва да прочета тази книга. Повече- знаех, че ще ми хареса. Интуиция, ако желаете. Или опит.

Да, но тиража е изчерпан… Затова едно мило момиче ми я изпрати по старомодния начин, а аз я оставих настрани за понеделника и пътуването… Тематично, някак.

Не се сдържах и още същата вечер прочетох първият разказ. От любопитство.

Четях и препрочитах, а усещах само безмълвна тъга, на която дори нямах сили да отговоря подобаващо.

Епилога го прочетох докато чаках на летището в Берлин. Не се разсърдих за близо едночасовото закъснение. Така исках някой някъде да ме чака, не, а той да ме чака, в този ден и час, на това летище, че единственото, което направих е да кажа благодаря.

***
„Искам някой някъде да ме чака… Това все пак не е толкова сложно.”

…непрестанно пътуване

Куфарът отново е стегнат, батерията на фотоапарата заредена, книгата избрана.

За първи път от година и нещо си смених и песничките в плейъра. Въпреки, че е хубаво да вървиш по непознати улици и да слушаш познати песни. Да правиш сравнения между „тук и сега“ и „там и преди“. Но и новото, непознатото, си има своя чар.

„[...] Нашият живот е непрестанно пътуване и ние трябва да се учим и да растем духовно на всеки завой, докато си проправяме път. Понякога се препъваме, но не преставаме да вървим и да се стремим към най-хубавото у нас самите [...]“ Дейвид МакНали ( от „Пилешка супа за душата“, която препоръчвам с две ръце, винаги и навсякъде.)

„Списъци“, Стефан Иванов

Ясно си спомням първият път, когато попаднах на блога на Стефан Иванов. Бях във Варшава, със страшно гъвкав график и много свободно време. И по-добре, защото стиховете му бяха като наркотик. Заспивах изчитайки месеци от архива, събуждах се и продължавах нататък. На страничен лист хартия записвах имена на автори, книги, музиканти и се питах как ли успява… да знае толкова толкова много?

Обикновено когато попадна на нещо, което толкова силно ми хареса, търся контакт и изпращам усмивки под формата на комплимент. Както се казва, един в повече никога не е излишен.

„Списъци“ е новата му книга. Все още топла, топла, не съм имала възможността да я прочета, но отива в списъка за подаръци под елхата.

И съм сигурна, че мога да я препоръчам дори само от написаното тук, тук и тук.

Приятно четене.

Робин Шарма и „Монахът, който продаде своето ферари”

Тази есен, по покана на Банка Пиреос България AД, в страната гостува за първи път г-н Робин Шарма, световноизвестен мотивационен лектор, автор на множество бестселъри, сред които и „Светецът, сърфистът и корпоративният директор”.

Към „Монахът, който продаде своето ферари” посегнах съвсем целенасочено, в търсене на вдъхновение. Както съм споменавала и преди, има автори, книги и филми, към които човек трябва профилактично да се връща от време на време. За да се зарежда.

Ако трябва да съм 100% искрена, книгата не оправда изцяло очакванията ми. Историята, чрез която Робин Шарма е опитал да предаде мъдростта и съветите си за постигане на успех и щастие, е някак…плоска. Затова пък идеите си струват. Не, че ги няма в коя да е друга книга за самоусъвършенстване, но са добре структурирани, обяснени накуп.

***
„Най-добрата инвестиция, която можеш да направиш, е да инвестираш в себе си.”

„Вино от глухарчета“, Рей Бредбъри

„Любовно писмо до едно детство…“- това е, което пише точно под заглавието на една от най-слънчевите корици на книга. И са думите, които дават най-добра представа за „Вино от глугарчета“.

Не помня да съм чела друг автор, който умее да рисува с думи, така, както Бредбъри. Няма едно излишно описание, едно не-на-място сравнение. За сметка на това четеш, в съзнанието ти изникват една след друга картини на едно детство, да, не твоето, чуждо, но ако почакаш достатъчно, идва миг, когато паралелно на детството на Дъглас, оживява твоето собствено…

„Едно“, Ричард Бах

Още една от онези книги, които дълго държах на ръка разстояние и за която съжалявам, че чаках досега.

Брилянтна.

Всички сме едно.

Концепция, която ако всеки един от нас приеме, ще промени света. За по-добро.

Винаги съм твърдяла, че съм благодарна за всичко, което ми се е случило до момента, защото ме е направило това, което съм сега. Но не помня да съм се замислила „какво ако…”.

Поглеждайки назад има толкова много пътища, по които съм можела да поема, но не съм. Какво ли би било да срещна моето алтернативно Аз, което е поело по някой от тях?

Каква идея само, нали!

Препоръчвам с две ръце

***
“[…] И това, че не знаем какво става, не ни освобождава от отговорност.[…]”

„Погрешните ходове са точно толкова важни, колкото и правилните. Понякога са даже по-важни.”

„Към един незнаен бог“, Джон Стайнбек

Не знам защо, но не ми хареса. Или поне не толкова, колкото други заглавия на Стайнбек.

А може би просто я четох твърде дълго, с големи паузи…. Общо взето от 8 декември все посягах към нея за по някоя друга страница и после я оставях настрани… Сигурно има книги, които трябва да се прочитат наведнъж. За да се разберат. За да се почувстват.

В Литературата днес има много добро ревю на книгата. Съгласявам се, че началото на книгата е слабо. Точно заради него почти се бях отказала да я довърша. Краят, обаче, донякъде оправдава четенето. Но както казах, просто не е моята книга.