Седмица на Любовта :)

Ето, че влязохме в седмицата на 14-ти

Горещо ви препоръчвам един прекрасен филм (с изключение на няколко минути от 01:17 до не-знам-кога, сами ще разберете )) – Paris, je t`aime- и ето тази лекция, особено в началото, където представя любовта като сбор от три елемента- интимност, страст и готовност за обвързване.Ако желаете може да надникните и тук. Не ми е останало време да изгледам клипчетата, но сигурно си заслужават.

Приддържам се към думите си от миналата година, че не трябва да отричаме празника, да го заклеймяваме като твърде комерсиалeн или твърде-не-наш. Любовта заслужава да има свой ден. Така както има дни на усмивката, на прегръдката, на прошката… (И не мислите, че съм това мнение, защото всяка година го празнувам, събуждам се с букет червени рози и се разхождам с балони във формата на сърца Не. Дори напротив- никога не съм го празнувала, но това не пречи да го обичам и вътрешно да се усмихвам при вида на всяка влюбена двойка, които поне на този ден винаги са със сплетени в едно ръце )

А сега ви поздравявам с цели три песни на Tracy Chapman, на чиято вълна съм от скоро и просто не мога да спра да я слушам

Усмихната нова седмица

A Moment to Remember

История, която те кара да заплачеш още там, в самото начало, когато е така чиста, красива и идеална…
Дори без „Обичам те“ , изказано на глас.

Жените обичали с ушите си. Глупости.

А после…

Опитвам се да го опиша, но думите ми бягат…
Просто го гледайте. На доверие, без дълги рецензии и разбори, без имена и кой как играл, кой какво казал. Просто го гледайте. Невероятен филм.

***

Пред-коледно

Искахме да изпратим годината с още едно излизане,
бутилка бяло вино и много танци,
но след един определен момент всички партита започват да си приличат…
И се насищаш, искаш нещо друго, искаш нещо повече.

А и ако ДиА е права в коментара си тук, то нужна е промяна.
На нещата, които правим и
на местата, които посещаваме.

Айнщайн е дефинирал лудостта като да правиш все същите неща по все същия начин и да очакваш различни резултати.

Let Me Fall

Песен, която по една или друга причина съм пропуснала при първото гледане на OTH… А не е трябвало, защото е прекрасна

„… Let me feel, I don’t care if I breakdown
Let me fall, even if I hit the ground
And if I…
Cry a little
Die a little
At least I know I lived, just a little…“

Текст тук.

Да се намериш е избор…

Открадвам си чужди думи и ги превръщам в свои заглавия.

Пиша коментар, останал нечут (до днес) и наум си повтарям, че a+b=b+a и ако загубването е въпрос на избор, то същото е и с намирането. Няма стечение на обстоятелствата.

Измислих нова дума и пих цитронада диня.
Първата и последна за лятото, така както тук разказват за дълга целувка като-за-последно, без никога преди да е имало друга.

Сплетох си косата на плитка и си мислех дали отново не е време да се разделя с повече от няколкото сантриметра които така или иначе остават незабелязани. Както съм там- на половината от забравена снимка от все още неизбледнели спомени за времето, когато бях в средата на това, което тази година вече е към края си.

Не търсете връзка между редовете; няма.

Върнах се.

***

Гледах Елегия. От онези филми, които не мога да препоръчам, но и не мога да отхвърля. ( „Животът ми без мен“ е друго… Филма, на който съм плакала най-много, така съм го запомнила. След, преди или до „Време разделно“.)

Там казаха на два пъти, че красивите жени са невидими.
Какво ли е чувството?

Страхувам се не от старостта.

Пожелания, море, почивка или 72 часа без телефон

Не мога да преценя кога гледката от прозореца бе по-хубава: в ранната сутрин или в късния следобед? (А като си задаваме въпроси: изпращането или получаването на пощ. картички носи повече усмивки? )

В петък следобед ми откраднаха телефона. По-скоро някой си го е прибрал, така както се прибират намерени 5 лева на улицата. Драмата, естествено, идва не от загубата на телефона, а от тази на номера, sms-и, 2-3 снимки, на които държах…

Тази сладурана заминава за Унгария. (Поправка- вече е там.) И от много пожелания, съвети, заръки…+ не малко количество hugs&kisses, всичкото равно на прекалено-много-емоция , съм го оставила на масата в кафето. Попитах майка защо едни могат да връщат, други не? „Не знам, но това нас няма да ни откаже. „. Сигурно това е най-важното- да не се оставяш лошото да те промени и привлече на неговата страна. Докато аз си тръгнах без телефон, Дил си тръгна с шарено, слънчево и усмихнато писмо, което трябваше да отвори по време на полета. Нищо, че пиша не-красиво и не мога да рисувам. (Така и завиждам благородно- искам и аз да тръгна нанякъде с Големи Очаквания и Надежди, пълна с мечти и въпроси без отговори. Да отида на място, където всичко ще ми е Ново.)

Същата петък вечер заминах за кратка почивка и на гости в Царево. Не за първи път ходя там, но за първи път се разхождах покрай морето, до вълнолома, близо до лодките… Невероятна красота, която не мога да опиша с думи. После ходихме и до църквата в стария град, без да знам, че в Царево всъщност има стар град, и там вече беше загубващо… Гледката, усещането, страха от тъмното море… Иска ти се да прекараш там часове, гледайки…

***

Съботата: стигнах до извода, че събирането на тен, без да правиш нищо друго, освен да лежиш (по гръб и по корем), си е чисто разхищение на време

Вечерта гледах Тетрадката. За пореден път, макар, че за първи улових магията.

***

Неделя: прочитане на Amica от корица до корица, десерт от диви смокини, в добавка към крадени зелени ябълки и… sweet home, здравей.

Не мога да повярвам, че влизаме във втората седмица на септември… Живот и здраве още малко и р.д., още малко и Нова година, още малко и диплома…

P.S. А систъра си тръгна с (не)професионална фотосесия, от която разрешава да постна само тези снимчици А има къде, къде по-хубави!

…от друг ъгъл…

Днес станах доста по-рано от обикновено. Със самото слънце Реших да посетя лекцията от 8 часа при същият професор, при когото имам лекция по-късно (от 9:50 до 13:20 ). При него винаги е интересно- няма как да ти се приспи, защото говори толкова толкова много и хем сериозни неща (history of international relations and international policies), хем успява и да вмъкне някой неизвестен и бързо привличащ вниманието факт. А през цялото време задава най-малко 1001 въпроса Както и да е. За днес.

През първата лекция гледахме част от филм за Маргарет Тачър. Досега бях чела само различни статии за нея и всички до една придружени със снимка на жена, която изглежда невероятно сериозна, студена, без следа от усмивка и т.н. Ще кажете „ами нали затова я наричат „Желязната лейди“?“ Да, за това и никога снимката не ми е правила впечатление. От филма, обаче, се „запознах“ с жена с толкова толкова много харизма и положително излъчване, че останах изненада. Съвсем друга представа имах… А я наричат така, защото е устояла на исканията на работническите съюзи, доколкото разбрах. Поне това е бил първоначалния повод. В wiki пише друго.

Към края на втората лекция пък гледахме част от филм за войната между Ирак и Иран. (преди това обсъдихме повечето, ако не всички, конфликти в Азия и Африка през последните години – тези, които остават някак покрити измежду другите, до болка познати в Европа… Веднъж бях поправена, че няма различни светове, че всички живеем в един, но след статистиките и фактите днес се изгубих. Или живеем в различни светове, или нашия е по-скоро в червено, отколкото в нюанси на розовото.)

За филма… Не чух нищо от коментара. Опитвах се да се съсредоточа, но не успях. Съзнанието ми гледаше труповете на мъже, жени, деца, на майки, прегърнали бебета си в опит да ги защитят и останали завинаги така… Майки и бащи, които плачеха. Бомби, танкове, оръжия… Разруха. Болка. Нямах нужда да слушам нищо- картината разказваше безмълвно. Колко различно е когато четеш за някоя война, когато статистиката е нищо повече от черни цифри на бял фон… И как всичко е изцяло различно, когато е придружено със сълзи и кръв…