Which are better?

Тази статия бе едно от първите неща, които прочетох сутринта. Най-малко заглавието ми се стори забавно- вместо кои мъже са по-добри, кои са по-лоши

Следобеда, докато се разхождахме из стария град на Познан и похапвахме сладолед с една сладурана от Казахстан, изведнъж, случайно някак, стигнахме до същата тема.

Поводът- нейното признание, че европейците изглеждат толкова по- … cool, въобще, че са много по-красиви и т.н., но пък не знаели как да се държат с едно момиче. „Затова предпочитам да си ходя с някой от Казахстан, но пък да се чувствам като принцеса.”

Съгласих се с нея, а тя само се обърна и каза „Но това е ваша грешка… С всичките тези глупости за независимост, феминизъм и пр.”

Вярвате ли, че хората могат да се променят?

Или вярвате в поговорката „Вълкът козината си мени, но нрава не!“.

Вярвате ли, че човек, който, примерно, цял живот е бил супер инат и total jerk, може да се промени към по-добро?

Възможно ли е?

Възможно ли е да караш пиян, без книжка, с чужд автомобил, да преминеш през два светофара на червено, да блъснеш и убиеш човек (в случая- 15г. момче) и

1) минималната присъда за всичко гореизброено да е от 3 до 10 години затвор,
2) все още да не е издадена каквато и да е присъда.

И аз да съм на мястото на бащата (да не дава Господ) и аз ще си намразя държавата.

Да чувстваш, че съдебната система помага повече на подсъдимия, отколкото на теб, е (простете за откровението) знак от съдбата, че живееш в грешната държава.

Не знам доколко една присъда успокоява съзнанието и намалява мъката на родител, загубил детето си, но докато тези присъди си остават висящи, наказанията „максимални“, а делата се водят с години, обстановката по пътищата ще си остане същата. Новините също. В случая гледах късната емисия на btv, но едва ли има новини без споменаване на поне една катастрофа. Или едно отложено дело.

Докога?!

П.П. Няма да се уморя да разказвам случая с катастрофата в САЩ. *Емоциите настрана*Получихме документ за представяне пред съда в момента на катастрофата. Беше вторник, а датата на изслушването бе за следващия вторник. За тези, на които им е трудно да направят сметката- времевия отрязък е 7 дни. Залата бе пълна, а останалото като по филмите- съдията те извиква, шерифа сбито предава случая, задават ти няколко въпроса и се определя глобата и/или наказанието. Прилики и разлики с България оставям на Вас.

Нека да сме по-умни от тях…
Нека да са едва ли не безмозъчни и безчувствени същества…
Нека.

Е и?!

Понякога предпочитам да съм там. Това понякога става все по-често.
А съм (само) на 21. Видяла съм е толкова- едно нищо, както някой ще ме поправи.
А през целия си съзнателен живот слушам за промени и за подобрения.
Насреща-нищо.

Младите не емигрират само по икономически причини.
Емигрират и защото искат спокойствие, правова държава, ред и различен от „селския“ манталитет. Затова и само с високи заплати и възможности за реализация не можете да ги привличете.

Пръв сред слаби или последен сред силни?

Какво бихте предпочели, ако имате право на избор:

а) да сте пръв сред по-слаби, или
б) да сте последен сред по-силни ?

Обикновено хората желаят да свържат живота си с някого, над когото да доминират. (“Доминирането” предполага наличие на власт/ сила и пряко се свързва с теориите, които поддържат тезата, че човешките създания са несъвършени и с вродено желание за власт. Поради факта, че живеем в 21 век, се абстрахирам от силовото доминиране и имам впредвид „мисловното“ или „духовно“ доминиране)

Аз предпочитам да съм последна сред по-силни.
Обичам да съм сред хора, които да ме мотивират чрез знанията си.
Човек, който знае по-малко от теб, няма как да те мотивира, нали?
Това, разбира се, означава и поемане на риска от време на време да се чувстваш глупаво и не на място.
Предполага нон-стоп напредвара и догонване.

Тук е и препъни камъчето за хората, които предпочитат отговор а).
Признаването на не-знанието, въпросите, чийто отговори се губят, не са по вкуса на всекиго.
Голяма част от хората, обичат да се чувстват по-… (красиви, умни, забавни и т.н.).
Ситуация а) върви и с голяма доза самочувствие (било то измамно), което често я прави по-привлекателна.

Аз предпочитам да се чувствам глупаво (в този контекст), отколкото някого да се чувства глупаво пред мен.

Последното не би ми дало нищо.
Първото ме обогатява. (Когато не знаеш нещо и не искаш втори път да се почувстваш глупаво, намираш начини да го научиш. )

Да си пръв сред по-слаби те ограничава.
Да си последен сред по-силни ти осигурява пространство за растеж.

Това ме навежда на въпроса как избирате приятелите си? *Макар този случай да е малко извън темата, тъй като изключва екстремните ситуации в отговор а) и б) *

Достатъчно ли е само да може да се веселите с тях и/или да изслушвате личните си драми един на друг?

При мен не е. „Избирам ги“ по наличието на двустранен поток информация/знания. (Предполагам и те мен така.) Не може само единият да дава, нито само другият да взема.

Веднъж едно момиче ми каза, че подходът ми е грешен, че звучи като “използване”. Може и така да е, но е използване един-друг. (въпреки, че думата „използване“ събира твърде много негативизъм в себе си).След разговор с приятел, трябва да има обогатяване на два свята- твоя и на Другия. Иначе няма смисъл. (Разговори, които могат да се преразкажат с „бла-бла-бла“ или „нищо интересно“ са приятни, весели, разтоварват, но ако хората, с които се случват остават винаги на това ниво, то не мога да ги нарека приятели. Познати, без които не мога и на които много държа, да, но не и приятели.)Истинското приятелство, според мен, може да се случва сред “равни”. Ако само единият знае, то приятелството е по-скоро наставничество (или менторство, защото звучи по-добре). И независимо дали ти наставляваш, или тебе те наставляват, дали ти си менторът или ти имаш ментор, няма как да се създаде истинско приятелство. Появата на едностранна “зависимост” не го позволява.

Не знам дали темата предполага „верен“ и „грешен“ подход, дали отговор а) е по-добър от б) или обратното, но това е начинът по който стоят нещата при мен. А при вас?

Разхвърлени мисли (по иначе сериозни въпроси)

Днес в курса към Deloitte (Getting Knowledge for Strategic Management) гледахме интервю с Розабет Мос Кантър (вж. още последния брой на сп. Мениджър от IV. 2008- “Окуражавайте хората, за да успеят”). Повода за интервюто е статията и в HBR от януари т.г. – “Transforming Giants”.

Няма да споменавам повече (скоро тук) , но искам да споделя няколко разхвърлени мисли по темата за социално отговорния бизнес и да ви помоля да споделите вашето мнение (и опит)

Първия семестър имах предмет “Ethics in the Economy- Business Ethics”. В първата лекция професорът ни подготви за факта, че според много мениджъри и бизнес експерти не може да има такава дисциплина. Разказа за негов колега от известен американски университет, който го е запитал как е възможно да преподава по нищо ?…

Всеки знае каква е основната цел на бизнеса- максимизиране на печалбата. / по презумпция/. А за да си социално отговорен бизнес се изискват средства, от една страна, и включване на понятие като “ценности” в характеристиката на дадена компания, от друга. По повод последното един професор обича да се шегува, че “business ethics, military intelligence and English cuisine” не могат да вървят заедно

Ако ще щракали на една от страничките вдясно, трябва и да сте прочели “приемам, че всички хора са добри”. Още е така и именно затова не мога да си обясня как цялата тази стратегия (мода) за социално отговорен бизнес не може да ме спечели. Положителните резултати върху средата няма да обсъждам. Имам против само името на понятието (CSR). Звучи прекалено добре, за да е истина. И затова днес е натоварено с толкова негативизъм. Затова и в интервюто не се спомена нито веднъж. Говореше се за хубави проекти, които някои компании са предприели (пр. IBM и World Community Grid) и за това как големите компании днес все повече държат на различни ценности, които служителите им трябва да изповядват и които да правят компанията като едно семейство.

Може и да не съм права, но на мен всичко ми звучеше като старата песен на нов глас, само, че преоблечена с нови думички и термини.

Зададох няколко въпроса, от които един беше “не са ли големите инвестиции за соц. oтговорни кампании просто средство за възстановяване на баланса”. Отговори ми се с примери как в Полша повечето от компаниите с най-много инвестирани средства за CSR са тези, чиито продукти и услуги са или с недобро качество, или са цигари, алкохол и т.н. След примера къде на шега, къде не, чух „Дали в днешно време средствата за CSR не трябва да са индикатор за обратното…колкото повече средства една компания влага, толкова повече нещо и куца?“

Не искам да ме разбирате погрешно. Не заставам зад нито една позиция. С две ръце съм за компании, които влагат средства за “един по-добър свят”. Просто смятам, че “Маркетинг с кауза” е по-удачен вариант на CSR. Като го прочетеш и знаеш, че компанията е социално отговорна, но е и като признание, че би имала полза от предприетите инициативи и вложените средства.

Колкото до въвеждането на ценности в големите корпорации- и то е с причина, далече от чисто добри намерения. В днешно време йерархичната форма на управление отслабва, особено при компании със стотици хиляди служители. А ценностите са най-лесния начин за управление на последните. Най-лесния начин за привличането, мотивирането и задържането им.

А вие вярвате ли в социално отговорния бизнес?

Privacy

По презумпция HR-те трябва да познават добре не само трудовото законодателство, но и хората Да са полу-икономисти, полу-психолози А преди всичко това (и като всички нас) трябва да са логично мислещи хора.

Тогава има нещо, което не разбирам… Все по-често и по различни предмети в даден момент стигаме до въпроса за „privacy“ (точен еквивалент на български липсва). Оттам за това как трябва да внимаваме каква информация публикуваме в интернет- било то снимки, било блог, коментари, профил в някоя интернет платформа и т.н.

„Сигурно повечето от вас най-малко веднъж, от любопитство или на шега, са пробвали какво ще покажат резултатите от google, ако въведат името си, нали? Е, същото ще направи и HR. По-голямата част от тях имат и профили в платформи като facebook, затова може да останете изненадани колко много могат да знаят за вас и вашия личен живот…“

ОК. Никой ли не се сеща, че това е нож с две остриета и може да има по-скоро негативен, отколкото положителен ефект? Ако приемем, че както HR-те, така и тези, които са от другата страна- търсещите работа, са логично мислещи хора, то първите ще потърсят допълнителна информация в мрежата, а вторите ще си изчистят профили от снимки, ще пишат под псевдоним (по-добрия вариант) или тотално ще си променят и блога, и профилите, така, че да се харесат на компаниите, където кандидатстват. Най-лесно в днешно време се манипулира информацията.

Нямам нищо против ако работя да ми проверяват пощата и да следят кои сайтове посещавам. Мога да разбера компаниите, защото информацията е сред най-ценните ресурси, които притежават и е нормално да полагат всички възможни мерки да я запазят вътре. Съмнявам се, че в днешно време тази практика работи, но те пък са длъжни да опитват. Но да внимавам с всяка дума, която пиша и всяка снимка, питайки се „какво ли ще си помислят за това“, “ то всъщност е друго, ама те ще го разберат така, затова айде по-добре нищо да не добавям“ и т.н. това не ми харесва.

И накрая HR-те ще продължават да проверяват блогове, профили, google, а на среща най-вероятно ще получат фалшива, манипулирана информация ( те няма как да знаят това), която ще превърне тази практика по-скоро в плюс за кандидатстващите, защото най-малко може да им спечели интервю. Но никога не знаеш кога точно профила се е „изчистил“, нали?

П.П. Може би затова има толкова много анонимни блогове и толкова много профили във facebook със само и единствено заглавна снимка…

„Вече не съм ти нужен“

Много се е изписало за разменените социални роли на мъжете и жените. Всеки знае за какво става въпрос, всеки се е сблъсквал под една или друга форма с проблема (ако е проблем), всеки си има собствено мнение…

Вчера присъствах на интересна дискусия по темата, но бях решила да не пиша в блога, защото едва ли би имало някаква стойност, едва ли би променило нещо. Нищо ново под слънцето.

Говорихме си за това дали мъжете са в криза…

Не си мислете, че това е случаен въпрос. Зад него стои този доклад и някои други статии. (Males are no longer seen the first sex they once self-evidently were.) Моето лично мнение e, че не са, че всичко е по-скоро логичен резултат от годините борба за равенство и че не трябва да се говори за криза, а за (положителна) промяна. Това бе първата ми интуитивна реакция. После, обаче, «не»-то започна малко по малко да избледнява… Днес ако ме попитате, нямам отговор. Вие?

А жените?

Жените са на върха Имат все повече права и са все по-малко зависими. (Women have more power, independence and money than their mothers ever imagined ).

И тук едва Голямото Но…

Професорът ни разказа две кратки истории от собствения си живот. Едната за жена малко над 30те, добре изглеждаща, умна, забавна, с много успешна кариера… А мъжът и иска развод с думите :”Аз вече не съм ти нужен”. Втората бе за момиче на 28, отново красива, умна, със зашеметяваща кариера… “На 28 съм, изглеждам добре, имам страхотна кариера, а нямам приятел. Когато разберат колко съм успяла и всички бягат. Пробвах да вляза в ролята на глупава блондинка и наистина действа. Само, че е изморително за дълъг период от време, затова се отказах и пак съм себе си. А часовника тик-така… “

Замлъкнахме. Не от изненада. Никой не каза “това са единични случаи”. Повечето, ако не всички, можехме да добавим още по 2 примера всеки.

Питам се… Ако мъжете не искат силна жена до тях, а силната жена стига до етап, в който иска семейство и деца, означавали, че феминизма всъщност е стигнал прекалено далече и вместо да прави жените по-щастливи им отнема повече?

П.П. Или по-скоро мъжете са тези, които трябва да се променят?