Миналата година, в който и хранителен магазин да пазарува човек тук, накрая можеше да си тръгне с n на брой торбички. Стояха си до касата- късаш и взимаш, никой не ти държи сметка.

Тази година, обаче, поляците са решили да стават еко френдли и вече торбички няма. Добре де, има, но си плащаш За сметка на това навсякъде продават торбички от плат като избора от цветове и апликации е огромен.

Аз си ходя с тези, подарък от европейския парламент и си се чувствам супер

Сещам се, когато есента тръгнах така във Варна и една приятелка ( ) ми каза, че е досущ като бабините. Ами такива са, ама са готини и удобни, че и зареждат с настроение. А и създават усещане, че правиш нещо добро. Какво повече може да иска човек?:)

С един ден закъснение, надявам се простимо , отговарям на поканата на Све.

Първата сутрин на ново място. Изглед към море. Или към планина. Да е толкова красиво, че да ти спита дъха

Купичка мюсли, чаша кафе и интернет. (задължително в тази последователност )

Да изрязвам реклами, снимки, статии, дори само думички и буквички от стари списания.

Моментите, когато нямам настроение за нищо, а после изведнъж усещам как вървя не, а летя направо от щастие. Не знам как става, ама е супер усещане

Детски смях, детски въпроси, (интересни) истории от баби и дядовци, и влюбени двойки момичета и момчета, но от тези, които като ги видиш и си казваш, че са създадени едни за други. Не важи за всички.

Да заспя и Ричи да дойде да се гушка при мен. Имам най-лигавото куче, в добрия смисъл Супер любвеобилно, не може да диша без някой да го гали

Спирам до тук, за да остане нещо и за друг път. Предизвиквам ДиА и Ванката и който още иска

Нека е без снимки,
доказателства,
подаръци и спомени.

Да е като сън, личен,
твой, мой, наш,
но на никой друг.

Без разпити,
въпроси, отговори
и публични изяви.

Да е тихо,
да не говорим,
да не очакваме,
да не мечтаем за утре,
да е леко после.

Нека си шепнем без глас,
нека сме истински,
нека бъдем като деца.

Нека се обичаме наужким,
лято е.

Maria Mena – Just A Little Bit

Той. Сини очи, бритиш аксънт, карирани шорти, преметната блуза.
Тя. Уморени очи, смесен аксънт, изтъркани дънки, токчета.

Разхождат се по павираните улица на непознат за нея град,
сред познати, но позабравени за него места.

Сядат в джаз кафе, с прекрасна музика и свещи по масите.
Нищо, че е едва 4 следобед.
Би било дори романтично, но в други обстоятелства.

Ако не беше първа среща,
ако си държаха ръцете на масата,
ако си шепнеха уо ай ни,
а после се смееха на това колко са смешни отсрани,
затова пък- щастливи.

Наваксват какво не са си казали онази вечер, когато той я попита защо седи сама, а тя вместо обичайното съжалявамносиимамприятел, се усмихна и започна разговор.

***

Той. Отваря и вратата, посочва и пътя, обяснява техники за рисуване, архитектурни стилове, дизайн. Не си задържа очите на нейните.

Тя също. Слуша, без да чува. Не и е добре и не е заради уморените очи или токчетата.

Срещат весел човек, който им говори на три езика, държи вестник под ръка, с рошава коса и силен глас. Препоръчва им да отидат на кино, а после на ресторант.

Той се съгласява.
Тя мълчи.

Забравила е.
Как да е естествена, как да се отпусне.
Без всяка дума и движение да бъдат премерени.

Неусетно продължава да гради стени, вместо да руши стари.

***

Той иска да и покаже всичко. Да я накара да хареса града на детството му.
При удобен случай споменава и за Англия. И че там също е хубаво.
Тя само кима мълчаливо.Иска да си тръгва.

„Довечера…?”
„Не обещавам.”
„Вечеря утре?”
„Ще си помисля.”

Тролея идва. В движение благодари и се качва без да се обръща назад.

Слага слушалките, но няма батерия.

Нищо.

И да имаше, пак не би чула песента.

Оставя ги, дори без музика.

Заслушва се в страховете си.

И докато се усети, изпраща поредното кратко съобщение.

„Нямадасеполучисъжалявам.”

Ако я попита защо, ще отговори, че се възстановява от трудна раздяла.

Винаги действа. Повечето хора са се вклюбвали лудо поне веднъж.

И помнят.
И разбират.

Слиза. Върви съвсем, съвсем бавно. Нервно и е. Не и се прибира, но и не иска да е навън.

Отбива се в супера. Купува батерия. Излиза от грешния изход.

След 11 минути е в стаята.

Завива се през глава. Трепери. Нищо, че е лято.

Притваря уморени очи и се оставя на страховете да я приспят.

Може би е грешка, мисли си.

Лъжата.

…но е единствената, която съм готова да направя… казва и заспива.

А телефонът звъни, но няма кой да отговори.

***

Сънува. Него. Стряска се…
Телефонът продължава да звъни.
Вдига. Потвърждава уговорката.

***

Някой влиза в стаята.
Събужда се.

Сън в съня.

Точно, когато щеше да разбере какво би било, ако отидеше…

Телефонът пак звъни. Оставя го така, както и “какво би било?”…

Никога няма да узнае.

И така…новоизбраните младежки делегати на България в ООН са:

Росен Димов и Кристина Попова

Честито!

*а пък аз догодина пак*

Хитнтче за тези, които смятат да кандидатстват за 2010/2011- четете колкото се може повече резолюции, проекти, доклади….общо взето всичко,ама всичко, което е на сайта на ООН , което е или ще бъде свързано с ООН. Интервюто е страшно сериозно и доста трудно. ) )

Опит с помощта на 1300 думи да защитя защо според мен образованието трябва да бъде приоритет номер едно на България и предложения за стъпки, които могат сравнително лесно и бързо да бъдат въведени, стига да има желание за промяна… (Част от кандидатурата ми за български младежки делегат в ООН).

„We are currently living the-ever-present-human-dream: enjoying free access to whatever knowledge we may be interested in. A century with no discrimination of accessing information. All you need to educate yourself today is a computer and an internet connection. Google does the rest.

So, if the problem is not where to find information, but how to assimilate it, how to differentiate the good from the bad one, the correct from the false, the useful from the useless, why our education system does not respond to that change? Why the teaching methods are still the same, as well as the subjects and the syllabus are? Why teachers try to implement the same kind of set of skills which has been used centuries along, but does not prepare students to face the challenges our modern society has now. Experts like to describe the current environment like complex, complicated, globally interconnected. Unfortunately, in my view, our education system is far away from showing us how to adapt to this fundamental shift in every aspects of our world, far away from making us competitive enough, far away from teaching us how to succeed.

In my opinion this is the area which Bulgaria faces most challenges in when we speak about youth and their problems. Because a good education system means more young people knowing what they want and pursuing their dreams, it means more good examples of youth success, and the latter is something we definitely lack through the last couple of years. Moreover, the good examples are the best engine of positive changes.

I am not a politician, neither an educational expert. I am just someone who has passed through our education system and at the same time had the chance to experience a foreign one, so that what I suggest as possible solutions to improve our education system are only first-hand examples, experienced, heard of, dreamt of. I believe they are all easy to implement and would bring only benefits, both for the students and the society.

What can be done:

1) Changing subjects and/or their syllabus. Adding new subjects. (Like Globalization or Cross-cultural communication, for instance).

2) Making computers and internet a part of the everyday-teaching-methods.

3) Organizing leadership seminars and soft skill trainings. Improving students` human interactive skills.

4) Changing teaching models. There is a need for more interactive learning process. More projects assignments, more presentations. Building up of the knowledge that could be easily access without a school.

5) Creating mandatory teachers` evaluating forms so that students would have the chance to give feedback concerning a subject and a teacher and the results would help to constantly improve the quality of the teaching and learning process.

6) Creating accurate infrastructure.

7) Creating fund which will support students in the process of creating more student organizations as a form of platforms where they could work on issues that matter to them and to the society and therefore to feel valuable.

8 ) Creating fund sponsoring students with high potential so that the best examples could be encourage and other students would like to achieve success themselves. Enhancing competition among students.

9) Organizing seminars for parents so that to help them build the skills they need for helping their children to cope with the environment and to protect them from its threats.

10) Actively working with psychologists so that to notice the aggression before it comes by itself.

11) More contracts between Bulgarian schools/universities and foreign partners for collaboration and exchange of ideas. Not only in Europe, but also with American and Asian partners.

12) Signing contracts with companies so that they offer sponsorship (in a way as scholarships for the best performing students or refurnituring a room, etc.), in exchange of having a say about the subjects/syllabus and access to a database with the students.

Finally, I would like to assure you that I am aware of the fact that one could not change the education system in the short term. But we could at least start the process. Moreover, there is a whole new generation coming in, growing-up in a totally different environment, and this is something we could not close our eyes at. Instead, we need to act. We need to change so that we could take the best from the “new world” and decrease the effects of the dislocations coming with it.

The reason I see the need of a change in our education system is that many teachers and even more students still do not realize the fact that we no longer compete only with ourselves. We will soon compete with everyone else and if the preparation is the key for good performance, we should rather start studying. But the right kind of knowledge.

I recently read the international bestseller book “The World Is Flat” by Thomas L. Friedman and I really like one idea of his: “In the future, how we educate our children may prove to be more important than how much we educate them.”. I do hope that we will find the right balance, the right techniques, the right people to educate the children of Bulgaria, so that all of us will enjoy the benefits afterwards.”

Отворена съм към още предложения и конструктивна критика

На интервюто ме попитаха какво ме е провокирало да посоча именно образованието за приоритет номер едно и въпреки, че отдавна се интересувам от тази тема, отговорих книгата на Т. Фридман. Защото тя наистина беше като широко отваряне на очите… Не, че всичко там трябва да се взема като чиста монета, естествено, но е пълна с толкова блестящи анализи и логично изведени заключения!

Колкото до моите предложения, те съвсем не са радикални или супер иновативни, но затова пък смятам, че биха дали резултат сравнително бързо. Някои от тях дори присъстват в официалните предложения по въпросите на ООН Факт, който осъзнах, когато започнах да се готвя за финала и си съставих един word файл с…130 страници информация по 15-те приоритетни области и още нещо

Вашите предложения?

Това е мотивационното ми писмо за участие в конкурса за избор на младежки делегат на България в ООН. Копирам го без корекции (макар и да се нуждае от няколко), така както преди почти два месеца го изпратих до комисията.

Големият финал ще се състои този петък, в Министерството на външните работи.
По една или друга причина няма да мога да присъствам лично, затова интервюто ми ще се проведе по скайп. Един минус, още преди старта на финала, но понякога в стремежа си да участвам тук и там, някои инициативи се застъпват и няма връщане назад…

Затова имам нужда от Вас и няма да откажа малко кураж, съвети, мили думи и каквото още си пожелаете

Който е попадал и преди на това местенце, знае каква оптимистка съм, но понякога и най-големите оптимисти и мечтатели се нуждаят от малко подкрепа.

Стискайте палци !!!

***

„ Когато кандидатствах за прием в университет, главната ми мотивация беше- хубава специалност, хубава работа, хубав стандарт на живот. Сега, обаче, когато съм на крачка от получаване на дипломата си за висше образование, това, което най-силно желая е да помагам на ученици и студенти да осъзнаят потенциала, който носят в себе си, да разберат и повярват, че България също има какво да им предложи, да се боря да останат тук.

Кандидатствам за младежки делегат на България в ООН като най-висока платформа, от която мога да работя за развитието на младите хора в България, за подобряване средата, в която живеят, за налагане на промените, за които все се говори, а накрая или всичко си остава същото, или дори се влошава.

Това, което ме прави подходящ кандидат е примерът, който нося със себе си. През годините, прекарани в университета, имах изключителната възможност да участвам в 4 международни конференции, до една допринесли неимоверно много за развитието ми като личност, от които най-важното, което взех, е примерът на другите момичета и момчета. На млади хора с визия, които дълбоко вярват в силата на ученето през целия живот, които се борят за каузи, по-големи от тях самите, които търсят начини, за да променят света към по-добро.

За съжаление, повечето млади хора в България сякаш са затворили очи пред глобализацията, пред информационната революция, пред икономиката на знанието. Не търсят, а чакат. Не не могат, а не искат да полагат необходимите усилия за собственото си развитие. Това, от което, вярвам, се нуждаят, е малка помощ и повече успешни примери, за да изградят визията си за бъдещето, да работят за своя собствен успех, за успеха на страната, в която живеят, защо не и на света.

За да се справя с поверената ми отговорност, това, което ще ми помогне, са уменията ми за общуване, опита ми с работа в междукултурна среда, устойчивостта ми към стресови ситуации, уменията ми бързо да се адаптирам, да вземам решения, да защитавам мнението си. И преди всичко вътрешната ми мотивация за работа по проблемите и политиките за развитието на младите хора в България и убедеността ми, че младежите- утрото на България, могат да постигат чудеса.”

Не знам дали съм намерила най-подходящите думи, за да облека желанието си да работя за тази кауза, но се надявам. (Не)избирането ми няма да се отрази на мотивацията ми, но избирането ми може да помогне много…

П.П. И сега се сещам, как в последно време късметът малко ми изневерява. При стартирането на “Големия избор”, получих обаждане-покана от тогавашния сътрудник в отдел “Международни отношения” за среща с бнт, като представител на ИУ- Варна. (заедно с още едно момиче). Факт, който общо взето малко хора знаят… За съжаление, когато ми се обадиха бях в лекция, с изключен телефон (естествено!), а когато ги потърсих обратно, получих само “централа, не можем да ви помогнем”, едно, и много болна, така че въобще не бях за пред камера тъй или иначе, второ.

Сега пък съм в Полша… Когато май трябваше да съм в България.

Защото едно е да си там лично, да могат да усетят присъствието и енергията ти, друго е да разговаряш през машина. А затова, че няма лично да срещна другите участници и бившите вече делегати, въобще няма да отварям дума

Само, че този път ще се боря докрай