За известно време не вървях сама. Следваше ме сянката на едно чуждо, изгубено, търсещо Аз. По-чуждо за себе си, отколкото за мен.

До днес.

Така и не си позволих да го почувствам истински близък… Така, както той чувстваше мен.

Обичаше да ме гледа в очите. Казваше, че понякога е хубаво само да си стоиш и да се вглеждаш в Другия. Въпреки това никога не успя ме види, да ме почувства, да ме опознае. А аз го прочетох за миг… И дори се опитах да го пренапиша… Да, знам, че не е хубаво да се опитваш да променяш Другите. Знам. Но така да не обичам черното и сивото! Така да не харесвам тъгата! Нима няма промяна за по-добро?

В началото всички ми казваха “недей, недей, той не е за теб, той е всичко, което ти не си.” Прави бяха. Но пък имаше сърце… И трябваше да продължа. Исках да му подаря от моята Любов към Хората и към Живота. Прие.

През по-голямата част от времето се чувствах все едно съм хванала малко дете за ръката и му откривам Света. Цветовете…

Понякога, за много много кратко и винаги малко преди раздялата, го допусках с една идея по-близо до мен. Беше му достатъчно. Сияеше.

Колко малко му е нужно на човек да се почувства Щастлив, да се почувства Някой за Някого.

В очите му се четеше Обожание.
В погледа му се лутаха въпроси. Останали така и неизказани… Не успях да се преборя с неувереността му.

За него бях мечта. В повечето случаи напразно идеализирана. А точно от това се боях, точно това не исках… Съгласяваше се с всичко. Бях като сламка за удавник. Отговорност, която никога не съм искала. Очаквания, които не мога да оправдая.

Чувствах го по-близък, когато го нямаше.

Вече е късно.
Вече съм сама.
Вече няма “Ние”.

Не съм тъжна. Няма сълзи. Не боли.
Мълчаливо сбогуване със съвсем ама съвсем мъничка частица от мен. Въпреки, че без нея никога няма да бъда цяла. Но аз отдавна и не съм…

Чувство на тягост. Усещаш, че нещо си отива. Не можеш да го спреш. А и не искаш. И въпреки всичко и заради всичко, нещо в теб се съпротиви…

Не успя да открие Ключа. Или аз така и не му позволих…

Защо сърцето не се подчинява на заповеди?

***
Лятна вечер. Малко преди полунощ. Самотна разходка в тих американски квартал. Сред непознати. В тъмното. Капки, стичащи се по лицето, без да вали. Вик. Нечут…

Тогава нещо в мен се пречупи. От тогава няма и следа “от най-романтичното момиче”… Може би то просто порастна…

Изгубих се за Голямата Вечна Любов. Онази, за която все пишех и все търсех и все мечтаех и все чаках.

Отказах се. А отначало ми се струваше шега… И перспективата беше различна. Изкуствено стеснена. Не е вярно, че същестува само един избор- да чувстваш или да не чувстваш. Може да избереш и пътя по средата. Много по-възнаграждаваш, а накрая може и да те отведе там където винаги си искал… “Може” не означава “ще”, затова и не трябва да се подхожда с подобна нагласа. Но пък приютява в себе си последната надежда…

Тогава, обаче, се открих за Любовта към Другите. Близки и (не)познати. По нов начин. Някакси изместих фокуса от себе си…

Обещах си да се грижа за чужди сърца. До колкото мога и винаги, когато мога. С моето така или иначе не постигнах успех, а глупаво безсмислено упорство не би ме завело никъде.

И не съжалявам. Нито за секунда.

От онази вечер всичко е така различно. По-щастлива съм и по-пълна с Любов от когато и да е било преди.

Раздавам Любов на семейството ми, на приятелите ми, на хора, до които по един или друг начин съм се докоснала. И успявам да ги направя по-щастливи. Вярвате или не. И получавам толкова много благодарност и признателност насреща, че съм се питала защо ми е било нужно да чакам толкова дълго…

Сигурно ви звучи глупаво, смешно, нереално…

Може и да е измислица…

Факт е, че отдавна не чакам и не търся…

***
“Защото накрая Любовта, която получаваме е равна на тази, която сме дали”

***

Тениска, спомен от лятото…

***

***

А си мислех, че съм забравила да пиша. Лично…

***

А той сега се усмихва повече, говори повече, вижда и в розово и чете книги за Щастието…

Чета Капитал Light, слушам хубава музика, размечтавам се за пътешествие с яхта и си отпивам щастливо от чашата сутрешно-обедно кафе… И изведнъж виждам реклама на Евроком : “Приготви се за истинско Европейско! Гледай цифрова ТВ, виж повече!”. През последните години сме се нагледали на много “интересни концепции”, но тази тук от раз попада в топ 3 на …. даже не знам как да я нарека. Както и да е, ще е меко казано.

Жена с глава на футболна топка ?!!

Съквартирантката ми (испанка) ококори едни големи очи и остана с отворена уста…

И хей, тук въобще не иде реч за феминизъм и еманципация и каквото и да е… Става дума за реклама, която просто никога не е трябвало да вижда бял свят.

“Не настоявайте тя да пристигне веднага. Може още да не сте готови за нея или да не сте достатъчно напреднали, за да привлечете онази любов , която желаете. Не се примирявайте с когото и да е само за да сте с някого…
...Любовта е най-мощната целебна сила, която изобщо съществува. Аз се отварям за любовта. Желая да обичам и да бъда обичан…Изпращайте на всеки когото познавате, мисли на комфорт, приемане и подкрепа и любов. Осъзнайте, че както вие изпращате тези мисли навън, така и получавате обратно такива…Вие заслужавате да бъдете обичани. Вие сте толкова красиви. Вие сте така изпълнени със сила. Вие се отваряте за всяко благо. И така да бъде…..”

Луиз Хей

П.П. Рових се из разни папки и четох разни хубави мислички, приказки, стихотворения… Избрах да споделя това… Не помня от къде съм го взела. Не знам дали всичко е на посочения автор и дали цитатът е 100% правилен. Извинявам се, ако не е. Аааа, и няма да му правя и анализи. Всеки сам за себе си.

Желая на всички слънчев, усмихнат и изпълнен с много много много Любов уикенд. Подарявам ви от моята

“Някои университети предпочитат да назначават за декан “външен човек”. Отделят и време, и средства, за да намерят най-подходящият такъв. Дори процеса да се проточва година-две. Други предпочитат поста да се заеме от “вътрешен човек”. Коя схема е по-добра?”

Отговарям, че и двете си имат плюсове и минуси, че външен човек понякога по-лесно открива недостатъците в дадена организация и може да внесе иновации, различен подход и т.н. Все пак, когато говорим за университет, вторият вариант ми се струва по-добър. Човек, запознат от близо с обстановката, който няма да има нужда от адаптация, който ще има предварителен план какво да се предприеме и т.н. Отделно от това издигането на хора от дадена организация подсилва чувството на лоялност от останалите - “ ако се задържа за дълго тук, изградя добра репутация, заслужа доверие, след време и аз може да съм кандидат за поста”.

И тук логиката ми е разбита на парченца - “Не се ли притесняваш от игрите, които ще се предприемат в борбата за поста. (Игри като по-мек вариант на корупция). Не те ли притеснява, че избраният после ще трябва да “връща услуги”?”

Как да ме притесни, когато дори не бях помислила за това? Все пак говорим за университетски избори, не за партийни или каквито и да е…

Сега ме притеснява. Сега предпочитам първия вариант. В общия случай.

*Ох, тази моя вяра в хората… Трябват ми уроци по песимизъм. Желаещи?*

Казвам разходка, защото се случи така бързо и (почти) без предварителен план… Като на сън. Понякога уговорка за кафе отнема повече време. Решихме, че ни се ходи до Берлин във вторник вечерта ( 15. IV.), в сряда купихме билетите, в четвъртък приготвихме багажа, а в петък, 7:30 сутринта, вече пътувахме към Берлин. Общо за уикенда бяхме около 20-30 Еразмус студента, но в различни групички. Разстоянието Варшава-Берлин е близо 7 часа с влак, а такива има на ден по няколко пъти. Понеже бяхме група (9 човека) ползвахме намаление и билетите ни отиване-връщане бяха около 40 евро. Nice

Пристигнахме. Стууууууд. А аз си бях оставила всички топли дрешки в България. (т.е. и във Варшава ми е студено, но тук положението е сериозно). Припомних си как повече не трябва да се доверявам на прогнози за времето- уж щеше да е около 15 градуса, а бе най-малко с десет по-надолу. За пореден път си обещах да пътувам само в късна пролет и ранна есен. Лятото също може, но зависи къде. Студа и мисълта как да стопля измръзналите си ръце и крака отнемаха цялото удоволствие на пътуването. А сигурен начин да разбереш, че не си направил най-добрия избор (поне що се отнася до време) е да осъзнаеш как на ум си пожелаваш да си вкъщи и да не си тръгвал…

Гарата. Най-, най-, най- ама най-невероятната гара, на която съм пристигала. В групата ни имаше няколко германци и ни казаха, че преди 2-3 години много се е разисквало дали е оправдано построяването и, но мен ако питате- на 100%. Първото впечатление е най-важно, нали ? Btw, за първи път видях и се качих на влак на 2 етажа. Германците не разбраха много желанието ми да се кача на втория етаж, било то само за една спирка, но нямаше как да остана долу Оттам към хостела. Изглежда по-добре от кратинките в сайта. Най-хубавото му е, че е на супер лесно място. Дори и по принцип хич да не се оправяте с посоки, карти, ориентация и т.н., няма как да не го намерите.

Хапване в Burger King (припомних си причината за петте кг отгоре )и първа разходка. Минахме покрай една интересна църква, а после влязохме в магазин за всякакви футболни принадлежности- маратонки, екипи, чанти, топли, ръкавици…. Нашите приятели се снимаха с Roman Weidenfeller, който случайно беше там и който, естествено, не бях чувала. Независимо, че финала е утре, можеш да почувстваш различната атмосфера още днес. Много много фенове. Всички са обединени от любовта си към футбола, магия, която още не ме е докоснала. Но вече знам защо наричат Германия страна на бирата и футбола

KaDeWe. Единственото място, където хора от Изт. Германия са можели да пазаруват западни стоки. Но на теория, защото всъщност повечето не можели да си го позволят. Много луксозен и голям мол. По-късно ни казаха, че е вторият най-голям след Harrods в Лондон.

В късния следобед посетихме туристическия център, където хората бяха изключително любезни и въобще не се изплашиха от изречението “В Берлин сме от днес и досега нищо не сме видели (беше около 18ч.), ще останем и утре, а в неделя следобед си тръгваме. Но искам да видим възможно най-много от най-важното”.

Послушахме първия съвет и тръгнахме към сградата на парламента. По принцип е отворена до полунощ, но последната група влиза в 10 часа. Всеки казва, че си струва и че е много красиво, но обикновено има много дълга опашка. Оказахме се късметлии, защото чакахме само около 40минути. Обаче беше невероятно! Отиваш в един стъклен купол, като изкачването е под формата на спирала… И като стигнеш най-горе се чувстваш все едно си “on top of the world “. А навън е мрак и се виждат само светлините на града и едно виенско колело. Поне 10-15 минути лежах по средата с поглед нагоре (за съжаление не можеш да видиш небето и звездите) и въпреки студа не ми се тръгваше. Някаква особена атмосфера имаше на това място. Спокойствие. Радост. Високо, високо, високо

Вечеря в същото място, където бе и обяда (не ми се карайте, pls) и начало на търсене на хубав немски пъб. Само, че е петък вечер, още повече- петък вечер преди финалите, и познайте какъв е шанса да намерите свободни места за около 20 човека. Почти нулев, да. В крайна сметка открихме едно приятно местенце, което по мое мнение не бе типично немско, но ставаше. Малко преди да си тръгнем оттам бях заспала на стола От студ и преумора. После търсихме клуб, но този път съвсем неуспешно. *Честно казано се радвах, че се върнахме в хостела, защото единственото място, където исках да бъда в този момент бе под завивките.*

Събота, 19. IV. Големия ден На две крачки от хотела е отправната точка за “original Berlin walk”, препоръчана от lonely planet. 10 евро на студент ( на нас ни взеха по 9 ) и малко повече от 4 часа (почти) непрестанно вървене. Гид ни беше една сладурана от Америка, завършила история и специализирала нещо свързано с евреите и влюбена в Берлин по нейните думи (“Толкова много история е събрана на това място!”). Видяхме много, чухме и научихме още повече. Ако имате ограничено време, а попаднете в Берлин- включете се в някоя от обиколките. Историята за падането на Берлинската стена бе различна от това, което знаех. Имаше включена част за политик, който никой не знае дали е бил много глупав, или обратното- много умен Повече няма да кажа. Иначе странно, но си я представях по друг начин и с друго усещане. Внушението на празната стая с незапълнени лавици за книги също бе интересно и оставаше място за лична интерпретация. Развесели ни историята как Айнщайн влудявал таксиметровите шофьори, защото все не се оправял със сметките…. А по едно време се намирахме на мястото, където Хитлер е умрял.

*Единствено лошото време разваляше удоволствието от разходката. Беше толкова ледено студено, а ние вървяхме толкова много… Почти не съм правила снимки, или ако има- в 90% мен ме няма. Толкова беше студено, че не ми се губеше време с “моля те направи ми снимка тук”…*

След края на разходката случайно попаднахме на улица, през която преминаваше протест срещу медийното отразяване на случващото се в Тибет. Ние се снимахме с тях, после те пък почнаха да се снимат с нас и накрая се шегувахме, че може и да сме в някой китайски вестник :D. Минути по-късно видях най-красивата кола, която съм виждала през живота си- нищо, че хич не разбирам от коли и шофьорската ми книжка си стои на рафта като музеен експонат вече втора година.

Към 4 бяхме в Pergamon museum, но бяхме толкова изморени и премръзнали, че не му се насладихме истински. Казват, че това е музеят, който задължително трябва да се посети при пътуване до Берлин. Можех с часове да гледам синята порта…

Мача…Хем футбола не ми е страст, но минути преди да отидем до стената ме обзе една еуфория…. Забравих и за умората, и за студа. Все пак става въпрос за финали в Германия, за Байер-Мюнхен и Дортмунд (не питайте защо съм с техен шал, без да знаех, че има такъв футболен клуб )Така до първите 15 минути, а после поглеждах към екрана само, за да разбера колко време остава до “90:00”. Да, ама късмета бе срещу мен. Отпуснаха 3 минути продължение, през което Дортмунд вкараха гол и после имаше ново от 30 минути. Гледах към небето, доколкото схванатия ми врат позволяваше и питах “защо?” След като в крайна сметка свърши, изчаквайки отново все същите хора (пътуването мина под знака на изчакването), търсейки незнайно място и вървейки в незнайна посока, се спряхме при банкомат, за да теглим парички Представете си колко ми е било студено, че мозъкът ми буквално отказа да работи и си блокирах картата чрез грешен пин. Не, не съм пила бира или нещо друго. Беше толкова студено, че очите ми бяха пълни със сълзи. Спомних си как в Норвегия веднъж вървях и плачех от студ. Разбирайте тогава минус 20 градуса и вятър. След този случай и пропих горещ шоколад Прибрахме се, горещ душ и единствената топла мисъл- утре съм си вкъщи…

Преди да заспа си мислех как нещо и липсва на тази екскурзия. Прекалено много хора сме. А група до 3, максимум 5 човека, сякаш е оптимума за хубаво прекарване.

Неделя. С раниците на гърба и към музея с египетското съкровище Тази екскурзия за първи път пътувах с раница на гърба, вместо с малкия куфар за ръчен багаж. По-пътешественичшки е, но ми трябва тренинг. Видяхме бюста на Нефертити и много други уникални неща. И като си помислиш от кое време са и сякаш си попаднал в друго измерение. Имаше един служител в музея- толкова усмихнат и мил, влюбен в работата си. Помагаше на всички, даваше съвети, опитваше се да допринесе да вземем максималното от музея и историята. Малко са такива като него.

След музея искахме да отидем до тв кулата, заради панорамата, която открива (втората най-висока точка в Европа след тв кулата в Москва, доколкото си спомням), но имаше прекалено дълга опашка и се отказахме поради липса на време. Между другото, при хубаво време от едната страна на кулата може да се види кръст като отражение на слънчевите лъчи.

Ето ни пак на отправната точка- гарата. Бяхме подранили и седях на една пейка с Джеф, 24г., от Канада. Разказа как стоят нещата в неговата страна и в САЩ след завършване на гимназията- “предоставя ти се избор- или се изнасяш, или започваш да плащаш наем на родителите си. Ако имаш богати родители може и да ти предложат да работиш или да отидеш в колеж. “. Това по принцип е за момчетата, докато момичетата в повечето случаи имат възможност за колеж. Не е като да не съм чувала, че там е друго, но пак направих паралела с нашата култура “остани си маме при мен” и…не, няма да коментирам повече.

Вече сме във влака. Последна снимка на гарата от купето. Края бавно приближава, а аз си говоря с едно момиче от Германия как стои въпроса с финансирането на обучението ти от компания. Тя и много други германци са на този принцип, работейки за IBM, Daimler, Bosch… Кандидатстваш и ако те изберат, 3 месеца работиш, 3 учиш. Компаниите имат договори с университети и в повечето случаи имаш по 8 часа лекции на ден, за да успееш да вземеш материала. Нямаш право да отсъстваш, освен при болест, като уведомяваш фирмата. Докато учиш получаваш нормална заплата, ако университета е извън родния ти град- и наем за жилище. Ако компанията е международна, трябва да учиш и в чужда държава, без право на отказ, където освен наем и заплата, получаваш и дневни.

По-късно, с наближаването на Варшава, на момчетата, които пътуваха с нас явно им стана скучно и се запътиха към вагон-ресторанта. Оттам е ясен завършека. Много смях за нас и много главоболие за тях на другия ден. Един от испанците спираше всеки с “никога не отивайте в Португалия. Португалия е малко селце в Испания. Никога не отивайте в Словения, Словения е равно на Португалия” и така 100 пъти Смях до сълзи, общо взето, особено когато поукраси историята с “аз съм от Португалия, вижте колко лоши хора” Но това като го чуеш от замаяна глава със сладък акцент и много вяра в думите, направо си на земята. В нашето купе имаше двойка поляци, мъжът едва си сдържаше сълзите от смях. Кондукторите, обаче, въобще не бяха щастливи…

Последна снимка и към 12 си бях в стаята, а някъде там ме чакаше писъмце от съквартирантката, която същия ден замина на едноседмично пътуване до балтийските страни, Хелзинки и Стокхолм

П.П. Пародоксално, но пътуването ми до Прага продължава да бъде най-доброто, докато в сравнение със Стокхолм и Берлин тя най-малко ми хареса…

Днес в курса към Deloitte (Getting Knowledge for Strategic Management) гледахме интервю с Розабет Мос Кантър (вж. още последния брой на сп. Мениджър от IV. 2008- “Окуражавайте хората, за да успеят”). Повода за интервюто е статията и в HBR от януари т.г. – “Transforming Giants”.

Няма да споменавам повече (скоро тук) , но искам да споделя няколко разхвърлени мисли по темата за социално отговорния бизнес и да ви помоля да споделите вашето мнение (и опит)

Първия семестър имах предмет “Ethics in the Economy- Business Ethics”. В първата лекция професорът ни подготви за факта, че според много мениджъри и бизнес експерти не може да има такава дисциплина. Разказа за негов колега от известен американски университет, който го е запитал как е възможно да преподава по нищо ?…

Всеки знае каква е основната цел на бизнеса- максимизиране на печалбата. / по презумпция/. А за да си социално отговорен бизнес се изискват средства, от една страна, и включване на понятие като “ценности” в характеристиката на дадена компания, от друга. По повод последното един професор обича да се шегува, че “business ethics, military intelligence and English cuisine” не могат да вървят заедно

Ако ще щракали на една от страничките вдясно, трябва и да сте прочели “приемам, че всички хора са добри”. Още е така и именно затова не мога да си обясня как цялата тази стратегия (мода) за социално отговорен бизнес не може да ме спечели. Положителните резултати върху средата няма да обсъждам. Имам против само името на понятието (CSR). Звучи прекалено добре, за да е истина. И затова днес е натоварено с толкова негативизъм. Затова и в интервюто не се спомена нито веднъж. Говореше се за хубави проекти, които някои компании са предприели (пр. IBM и World Community Grid) и за това как големите компании днес все повече държат на различни ценности, които служителите им трябва да изповядват и които да правят компанията като едно семейство.

Може и да не съм права, но на мен всичко ми звучеше като старата песен на нов глас, само, че преоблечена с нови думички и термини.

Зададох няколко въпроса, от които един беше “не са ли големите инвестиции за соц. oтговорни кампании просто средство за възстановяване на баланса”. Отговори ми се с примери как в Полша повечето от компаниите с най-много инвестирани средства за CSR са тези, чиито продукти и услуги са или с недобро качество, или са цигари, алкохол и т.н. След примера къде на шега, къде не, чух “Дали в днешно време средствата за CSR не трябва да са индикатор за обратното…колкото повече средства една компания влага, толкова повече нещо и куца?”

Не искам да ме разбирате погрешно. Не заставам зад нито една позиция. С две ръце съм за компании, които влагат средства за “един по-добър свят”. Просто смятам, че “Маркетинг с кауза” е по-удачен вариант на CSR. Като го прочетеш и знаеш, че компанията е социално отговорна, но е и като признание, че би имала полза от предприетите инициативи и вложените средства.

Колкото до въвеждането на ценности в големите корпорации- и то е с причина, далече от чисто добри намерения. В днешно време йерархичната форма на управление отслабва, особено при компании със стотици хиляди служители. А ценностите са най-лесния начин за управление на последните. Най-лесния начин за привличането, мотивирането и задържането им.

А вие вярвате ли в социално отговорния бизнес?

Просто не можах да се сдържа да не се похваля Един приятел (подчертавам стажант!) вчера бе на “business trip” до София, а аз използвах случая да го помоля да ми вземе новия брой на “Мениджър” (нищо, че сестра ми е инструктирана да купува всички броеве, докато ме няма и ме чакат вкъщи неотворени). Толкова много се зарадвах!- какво по-хубаво от чаша капучино и хубаво списание за съботен следобед. (Особено след като със София днес боядисахме яйцата- няма да споменавам какъв бе процента успеваемост, но нали са “безвредни бои” решихме да боядисаме всички яйца).

Айде отивам да чета…

П.П. Само се учудих как чак сега пишат за Майкъл Портър и петте сили на пазара…

Забравих да спомена, че с този брой стават точно 2 години, от както го чета и съм си запазила всички всички броеве

Днес съвсем случайно попаднах на тази реч… Ако не сте я гледали и имате свободни 15 минути, знаете къде да кликнете

Няма да обяснявам защо това е едно от любимите ми места във Варшава. То и не може да се обясни.

Преди малко се върнах от там. Може би понеже е руска църква нямаха изнесена маса, под която да се минава, но пък имаше хубава служба и доста хора. Гръцка църква не знам къде има (ако има).

Разговарях с двама българи вчера и днес… Никога не съм предполагала, че може да има българи, християни, които да не са чували за традицията днес да се ходи на църква. “Утре, утре”. Утре е друго…

Как ми се иска да съм си вкъщи за празника И за вчерашното боядисване на яйцата, и за днешното ходене на църква и заради утрешното обикаляне вечерта… Обичам го този празник

По презумпция HR-те трябва да познават добре не само трудовото законодателство, но и хората Да са полу-икономисти, полу-психолози А преди всичко това (и като всички нас) трябва да са логично мислещи хора.

Тогава има нещо, което не разбирам… Все по-често и по различни предмети в даден момент стигаме до въпроса за “privacy” (точен еквивалент на български липсва). Оттам за това как трябва да внимаваме каква информация публикуваме в интернет- било то снимки, било блог, коментари, профил в някоя интернет платформа и т.н.

“Сигурно повечето от вас най-малко веднъж, от любопитство или на шега, са пробвали какво ще покажат резултатите от google, ако въведат името си, нали? Е, същото ще направи и HR. По-голямата част от тях имат и профили в платформи като facebook, затова може да останете изненадани колко много могат да знаят за вас и вашия личен живот…”

ОК. Никой ли не се сеща, че това е нож с две остриета и може да има по-скоро негативен, отколкото положителен ефект? Ако приемем, че както HR-те, така и тези, които са от другата страна- търсещите работа, са логично мислещи хора, то първите ще потърсят допълнителна информация в мрежата, а вторите ще си изчистят профили от снимки, ще пишат под псевдоним (по-добрия вариант) или тотално ще си променят и блога, и профилите, така, че да се харесат на компаниите, където кандидатстват. Най-лесно в днешно време се манипулира информацията.

Нямам нищо против ако работя да ми проверяват пощата и да следят кои сайтове посещавам. Мога да разбера компаниите, защото информацията е сред най-ценните ресурси, които притежават и е нормално да полагат всички възможни мерки да я запазят вътре. Съмнявам се, че в днешно време тази практика работи, но те пък са длъжни да опитват. Но да внимавам с всяка дума, която пиша и всяка снимка, питайки се “какво ли ще си помислят за това”, ” то всъщност е друго, ама те ще го разберат така, затова айде по-добре нищо да не добавям” и т.н. това не ми харесва.

И накрая HR-те ще продължават да проверяват блогове, профили, google, а на среща най-вероятно ще получат фалшива, манипулирана информация ( те няма как да знаят това), която ще превърне тази практика по-скоро в плюс за кандидатстващите, защото най-малко може да им спечели интервю. Но никога не знаеш кога точно профила се е “изчистил”, нали?

П.П. Може би затова има толкова много анонимни блогове и толкова много профили във facebook със само и единствено заглавна снимка…