“Да се родиш недоносен”, Катрин Вание: въпроси и (с)мисли

Книгата “Да се родиш недоносен” на Катрин Вание още със заглавието си поставя въпроса дали да се родиш е същото като да живееш (съответно и да умреш) с белезите от извънвремието, в което преждевременно родените попадат. Или, в началото се поставя края – какво се случва с “бившите” недоносени бебета дори когато същите нямат неврологични увреждания и напускат болницата “здрави”. Как се работи със следите от “времена, които при все, че са забравени, не се забравят.” 

Катрин Вание дава няколко възможни отговора за рисковете като напомня повече от веднъж, че “не трябва да се увличаме и да мислим, че всички тези деца, които са страдали дори и без да са получили органични увреждания, когато пораснат, непременно ще запазят неизличими следи от това.” И все пак рисковете за тези “бивши недоносени бебета” са реални – прекалена предпазливост и невъзможност да се излезе от първичната майчина загриженост, да се “пусне” детето да порасне, риск децата да се превърнат в деца “царе”, превръщайки се в носители на закона, риск от повторение на болезнени преживявания от тези първи седмици и месеци живот на ръба между живота и смъртта. 

***

Но да се върна на заглавието. Под него стои допълнение “Бебето, неговият лекар и неговият психоаналитик”. Къде е майката, която може да бъде компас за екипа на отделението ще живее ли или не едно бебе? Майката, която би следвала първа да “предположи субекта” у бебето? 

Предполагам, че липсата ѝ измежду бебето – лекарския екип – психоаналитика, насочва към нуждата да се работи с екипа по отношение на “нормата” и представата за “добра майка” или “добър баща”, които всеки от нас има; да допуснем, че родителите също могат да се нуждаят от помощ (преди да бъдат в състояние да помогнат на бебето), да уважим правото им на избор, вместо да ги съдим – присъстват ли или не, и ако присъстват – повече помагат или повече пречат. Да не насилваме връзката майка-бебе. Да допускаме идеята, че бихме работили и без майката – защото не иска, не може или просто липсва.

***

Излизайки от въпросите, които ни посрещат още с корицата, сякаш основните теми, които присъстват във всяка глава са 1) “предполагането на субекта” и 2) мястото на психоаналитика, който придружава едновременно лекарския екип и родителите в този процес на признаване, че бебето вече се е родило, макар и да се намира в една изкуствена утроба, която парадоксално “анулира възможността за раздяла”.

Така майката се озовава в една ситуация, в която следва да “предположи субект” у бебето (за да живее), но без да се е разделила с него, без да има възможност да се погрижи за него като майка, заместена от сложна техника, и без да може да изпитва наслада от връзката и с детето. Тук ролята на психоаналитика е да подкрепи и придружи майката в опит да (се) “роди” – и тя, и бебето. А за да може да се иска едно дете, първо следва да може да се мисли, което при недоносени деца повече от при доносените идва с възможността от една реална загуба. Но за да губиш, първо следва да притежаваш. Също, за да можеш да се родиш, следва и да можеш да понесеш страдание и тук историята на Мари, момичето, което не обичаше вълшебни приказки е много показателна : “Не е достатъчно на едно дете само да се говори, трябва също така да му се казват истински неща, които са отражение на страданието и на изоставянето, изживявани от него.”

***

Катрин Вание обръща внимание и на ролята на бащата, който стои по-скоро периферно в грижите за детето без това да бъде непременно лошо и пише “да не насилваме бащите да се грижат за децата си от позицията на майки.” Друга важна бележка по отношение на ролята на бащата е, че в неонатологичното отделение “обичайната за бащата функция да разделя ще бъде преобърната и той ще прави всичко възможно, за да събере майката и бебето”, изхождайки от невъзможността да “понесе идеята, че бебето може да не бъде всичко за своята майка.”

***

Книгата на Катрин Вание е богата на примери от практиката, умело балансира между фокуса върху екипа и фокуса върху майката / родителите, напомня за важността на личните истории на-и-зад всяко раждане, към нуждата от пространство, в което родители и лекарски екип могат да общуват извън рамката, дава препоръки за подпомагане на “отбиването от хоспитализация”  (и за екипа, и за родителите), и фино въвежда темата на придружаването на бебетата към смъртта, когато няма друго, което може да се направи.

Най-важното, което си взех от нея, е да не забравям, че преждевременното раждане е взлом в света на майката и/или на двойката, криза, която ги поставя пред въпроси на живот и смърт. То е принудителен, рязък преход от въображаемото, мечтано, идеално дете, към реалното, недоносено, “не-цяло”. Носи повече усещане за загуба, отколкото за празнуване на осъщественото желание за дете. И още, че няма рецепта, която да се приложи към всички бебета и всички семейства. Няма един работещ начин, има работа случай по случай, но всичко започва с “предполагането на субекта” и най-често психоаналитикът е първият, който има ресурса да го направи. 

***

Неочаквано за мен, въпросът, с който останах след прочита на книгата, не беше (признаването на) раждането на детето – на него книгата отговаря изчерпателно, а раждането на майката или, още една стъпка по-назад, историята за(д) желанието да родиш … Думите и смисълът, в които (се) раждаме.

___

Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.

Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.