„Да се изправим ли?“

„Вие решавате, това е вашето време.“

„Да се изправим.“

Така започна личната ми терапия. С минута мълчание по обед, през юни, и незададен въпрос – е ли това наистина избор?

Година по-късно продължавам да мисля по темите послушание / неподчинение , свобода / отговорност.

Внимателно отправям поглед назад и стъпвам плахо между спомени и истина, мое и чуждо.

Уча се да мълча, да не се съгласявам, да се хваля, да тъгувам в присъствие на друг.

Уча се да живея повече като себе си и по-малко като някой друг за някой друг.

***

„Драмата на „фалшивия Аз“ е, че под него няма „истински““, каза ни веднъж К. „Тепърва трябва да се създаде, да се роди отново и това съвсем не е лесно…“  Дали тогава ничията земя не е това пространство между нищото и чуждото? Място, в което сме вписани без глас. Място, в което няма граници и всичко е едно. Без-именно място, без-именно състояние.

***

Не съм предполага, че за тялото ми някои думи са по-страшни от куршуми. От тях замръзвам и дъха ми спира. Туп-туп-туп… Всичко, на което съм способна в тези мигове е проверка на живота. Има ли пулс, има (още) време.

В известен смисъл сякаш това е, което терапията обещава. Проверка – кое как си запомнил, може ли да бъде друго, има ли си име чувството, боли ли още …

Проверка, не непременно лек или забрава… Повече прилича на танц с миналото, отколкото на ново начало.

А може ли въобще някой някога да ни обещава ново начало?

И ако да, къде отива всичко от-преди?

Нима спомените, усещанията, тъгите, могат да бъдат изрязани и архивирани?

***

Не, не вярвам в новото начало, не и в онзи фантазен образ, близък до усещането да се родиш отново, чист и свободен. Да бъдеш ново-роден.

Но вярвам в едно по-осъзнато утре, в което боли по-малко или (най-малкото) болката си има име и това само по себе си е утеха.

Това и правя във вече новата си роля – на фамилен консултант и специалист ранно детско развитие. Когато днес ме попитаха какви са сферите ми на интерес, отговорих всяко психично страдание, което прави дните ни тежки, а съня – неспокоен.

И въпреки, че в големите книги пише, че е добре човек да не знае нищо за терапевта или консултанта си, избирам да стоя пред вас с цялата си плътност и с всичките си (лични) търсения през последните 15+ години, откакто блога съществува.

Защото от личния ми опит, малко срещи са по-вълнуващи от тази на човек-с-човек, отвъд всичко друго.

Слънчево лято и спокоен сън,

Мария

(вече) Фамилен консултант и специалист ранно детско развитие

_______________________________________________________________________

П.П. Благодаря безкрайно на М., З. и Б. , които търпеливо ме изчакаха да се събера и да си намеря (отново) думите.