„Думи, за да се родиш“, Мириам Сежер

„Ти си детето, родено от нашето желание, както всеки от нас е роден от желанието на своите родители, и така далеч назад във времето. Твоят живот е белязан от тази история и сега от теб зависи да я уважаваш, но и да се дистанцираш от нея, за да изградиш един уникален живот- своя собствен.“

Миг, след като разбрах, че съм бременна, облякох най-красивата си лятна рокля и казах на В., че отиваме да празнуваме. Сега, веднага. Ясно разбирах размерите на точицата живот, която бе в тялото ми, но и също толкова ясно вярвах, че трябва да знае, че е добре дошла. Че има място за нея.

Вечерта, преди А. да се роди, приседнах тихо в стаята, която бяхме нарекли негова, и му споделих, че съм готова да се срещнем. И че тази среща може да се случи по различни пътища, но най-добрия за двама ни е един и за да се случи, той трябва да го избере. Няколко часа по-късно го държах в ръцете си.

На третия месец опити да преминем на ексклузивно кърмене си дадох сметка, че (несъзнателно) преповтарям историята на моето вписване в света- тежка жълтеница, болничен престой без майка ми, кърмене до третия месец. Навързвайки онова, което някой би нарекъл случайности, си дадох позволение да бъда и да мога повече. Седмица по-късно А. нямаше нужда от адаптирано мляко.

Този ми опит и вярата в думите, ми позволиха да прочета „Думи, за да се родиш“ на Мириам Сежер без скептицизъм и без да мисля за споделените истории като за необясним вид магия (въпреки, че много от тях с лекота бих нарекла чудеса.)

В центъра на книгата стои не(раз)казаното. То може да е изтласкано и недостъпно, може да е съзнателно прикрито от страх, срам или друго, или разпокъсано, което следва да се събере в едно.

Мириам Сежер говори много за модела на идентифициране на скоро родилата жена с нейната майка и невидимото присъствие на отпечатъка от семейната (ни) история. Отделя значително място за следродилна тъга (не депресия), която позволява на майката да отвори пространство на реалното дете през осъзнаването, че „тялото на детето е било неин наемател, но не и нейно притежание.“

Много ценни намирам мислите и за ролята на бащата, за която все още се говори твърде малко и предимно през грижата му за майката, не толкова през връзката, която следва да изгради с детето и мястото, което трябва да заеме като баща. (Ако и когато майката му позволи.)

А най-важното за мен бе припомнянето, че раждането (ни) се случва със свободата да не преповтаряме миналото и да избираме сами бъдещето си.

Накратко, „Думи, за да се родиш“ е книга, която едновременно поставя много въпроси, но и носи отговори на тези, които са готови за тях. Тези, които могат да ги понесат.

„…новороденото се е родило, преди да се роди.“

“ В родилния дом бащите са приемани единствено като съпрузи или партньори на майките, а не като бащи. […] Бащинството става реалност чак при завръщането вкъщи, където майката ще поиска от бащата да бъде близо до бебето, да му смени пелените, и т.н. Майката и бебето са тези, които ще го направят баща.“

„… за да живее след раждането си, новороденото трябва да пусне корени в нещо живо, трябва да се внедри в някакво човешко взаимоотношение.“

„След раждането на детето идва раждането на субекта.“


Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.

Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.