“Това съм аз. А ти кой си?”, Йеспер Юл

Продължавам с темата за границите и още една книга от Йеспер Юл. Не се залъгвайте, обаче, че книгата е (само) за родители. Съвсем не, защото умението да поставяме граници между нас и детето ни, не е много по-различно от това да поставяме граници между нас и партньор, приятел, колега. 

Нещо, върху което се замислих, докато четях “Това съм аз. А ти кой си?”, бе лекотата, с която очакваме Другите да спазват нашите граници ( да се “съобразяват” с желанията ни), и ранимостта, която чувстваме, когато Другия защитава своите и ни каже “Не, не искам сега да играя с теб / да си говорим/ да излезем навън/ да бъдем заедно.” Ценим високо моментите, когато затваряме вратата на света и си подаряваме глътка тишина и изолация, но когато друг я затвори за нас се натъжаваме.

С други думи, въпросът за границите съвсем не е прост и изисква от нас едновременно:

  • да познаваме своите граници и да умеем да ги заявяваме по уважителен начин;
  • да разпознаваме чуждите и също така да ги уважаваме;
  • да не се изпълваме с вина или обида при всяко наше или чуждо „Не“.

Разбира се, всичко това звучи съвсем разумно, но по някаква причина практикуването му се оказва ръбато. Може би защото изисква реципрочност – не просто да поискаш нещо за себе си, но и дадеш от същото на Другия, без да имаш контрол върху това кога ще го поиска…

Извън себе-усещането или себе-преживяването ни в мъгливото пространство на границите и докъде съм аз, докъде е Другия, за границите често се мисли и като за опит за подчинение. Което или ни кара да бягаме от тях, или ни прави твърде ригидни по отношение на същите.

А всъщност поставянето и зачитането на границите (ни) е мост за по-пълноценно общуване. И спасителен пояс за всеки, който поне веднъж е чул „Всичко си има граници!“ и се е питал „Ама защо ми го казваш сега? Защо си мълчал(а) досега?“

Юл ни напомня още да мислим за границите като за лични и общи. Общите са нормите, които сме приели за водещи в живота ни с Другите в рамките на семейството/ училището / средата, в която живеем. Личните са свързани с онова, което ни е важно на нас, с умението да бъдем автентични. Съответно, това са граници, които са различни за двамата родители, защото са строго индивидуални и за детето е важно да вижда тези разлики, да не мисли за мама и тати като за едно цяло. Това е говоренето през първо лице, не през “ние”.

И още много неща казва – кратко, ясно, с примери. Затова спирам тук, споделям някои от любимите си цитати и препоръчвам топло.

“Целта не е да създадем “правилното семейство”, а да създадем нашето семейство. Всичко друго би се превърнало в борба за власт.”

“Когато децата са разочаровани, не бива да ги утешаваме по същия начин, по който ги утешаваме когато са нещастни.”

“Личният разговор е много по-кратък от неличния.”

“Възрастните и децата си приличаме по това, че когато усещаме, че другите приемат сериозно нашите нужди и желания, вече не ни е чак толкова важно да сме непременно прави и да постигнем своето.”

“Последствие” всъщност е евфемизъм за наказание.”

“Трябва да можеш да кажеш “да” на границите на другия човек, без това да означава “не” на теб самия…”


П.П. Ако тази статия ти е харесала, може да надникнеш и в „Изкуството да казваш НЕ„.

Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.

Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.