„11 Септември, 2001 година. 11 режисъора. 11 гледни точки. Пълна свобода на изразните средства”…
Интересно начало, помислих си. Седнах пред телевизора и зачаках. Очакванията ми за един по-скоро документален филм, микс от различни репортажи и истории, неусетно се изпариха. Започна. Не мърдах; ако можеше нямаше и да дишам. Гледах безмълвно.
Имаше версии на Иран, Франция, САЩ, Япония, една африканска република, Египет, Чили, Мексико…
Не помня всичко точно и ясно, защото някои моменти бяха толкова силни и потресаващи, че нямаш време да се замислиш… Някои от версиите дори не споменаваха 11 Септември. Други пък въобще не съчувстваха на САЩ, а ги осъждаха. Не бяха излъгали в началото- интерпретацията на случилото се наистина беше свободна. Всеки режисъор бе пречупил трагедията през своя поглед, но и през този на народа си, на историята.
Първа бе версията на Иран. Виждаха се хора, събрани около кладенец. Млада учителка се опитваше да събере дечицата в импровизирано училище. Успя. Попита ги :”Деца, днес се е случила голяма трагедия. Някои от вас знае ли каква?”. Едно дете свенливо вдига ръка : „Може ли аз?”. Учителката кима утвърдително. ”Днес един човек е паднал в кладенеца, а друг си е счупил крака, докато се е опитвал да го спаси”. Грешен отговор, но друг така и не се появява. След като разбира, че децата не знаят какво се е случило, учителката се опита да им обясни. Моли ги да замълчат 1 минута в знак на почит. Няколко деца обаче не могат да запазят тишина и водят оживен спор.
”Не, Бог не може да създава хора, да ги унищожава и после пак да ги създава. Глупаво е. Няма смисъл. А Бог не е глупав”.
Докато я гледах си мислех колко е трудно, да не кажа невъзможно, да почувстваш величината и сериозността на нещо, което е толкова далече от тебе.
От френската версия помня изречението :”Краят на една връзка винаги изглежда като края на света”.
Хареса ми. Версията на африканската република завършваше с 3-4 момчета, вперили поглед със замрежени от сълзи очи към отлитащ самолет „Осама, моля те, върни се! Сега някой друг ще те залови и ще получи наградата”. Бяха прекарали известно време в преследването му, за да го заловят, спечелят парите, обявени за главата му и така да закупят лекарства за майката на едното момче, за болните от спин, малария и др. Осама, който за други символизираше смърт, за тях бе възможно изцеление.
Главен герой в японската версия бе мъж, завърнал се след война („няма такова понятие като „свещена война”) и отказал да върви. Движеше се като змия и за завършек бяха избрали изречението : ”Толкова ли се срамуваш да бъдеш човек”.
В мексиканската версия имаше (оригинален) запис на жена, която е пътувала в един от самолетите. Гласът и звучеше бодър, тя- щастлива… ”Здрасти,скъпи!Тук имаме малък проблем, но всичко ще бъде ОК. Кажи на всички, че много ги обичам”. Не искам и да си помислям какво и е коствало това самообладание на духа…
Изненадващо, най-много ми хареса американската версия. Режисъор бе Шон Пен. Сцената започва с възрастен човек, който си мие лицето. Усмивката му в огледалото сякаш казваше: ”Аз съм най-щастливият човек на света”. Чува се как говори на съпругата си, но в следващия миг дават спалнята и една рокля върху нея и зрителя осъзнава, че този човек всъщност е вдовец. Картините се сменят ден след ден, а с тях и роклите. На няколко пъти мъжа, малко натъжено, споменава колко хубаво би било ако влизаше повече светлина в апартамента- и за тях, и за цветята. Една сутрин се събужда и всичко е толкова по-светло, а цветята са разцъфнали приказно красиво… Започва да се смее, да се радва и изведнъж, преклякайки до леглото избухва в плач. Силен и разтърсващ. ”Цветята ти, мила, цветята ти… ех, защо не можеш да ги видиш, защо…?”. Докато казва това, през сълзи, камерата се отдалечава…вижда се терасата и отстрани една висока черна сянка….сянка, която пада и изчезва някъде там… в празното пространство.
Бързай бавно 
Вчера си помислих – „Днес е 11.09“. За части от секундата се сетих за едни думи, които ще перефразирам така – „Да, на този ден те събориха две свои сгради, загубиха две хиляди, но спечелиха милиони.“ И въпреки всичко, в тази трагедия загинаха невинни хора. А други, в последствие, се опитаха да изглеждат разтревожени и объркани, и, още по-лошото, отмъстителни.
Не писах за вчерашната паметна дата поради една-единствена причина – еднакво съжалявам и ненавиждам…
Единственото,за което си мисля на тази дата не е история,не е какво се случи в последствие,кой е крив и прав,какъв е броя на загиналите по вина на САЩ,за които никой не говори и т.н. Единственото,за което си мисля са невинните хора,децата…За безсмислената смърт за нечия чужда кауза;за „глупостта човешка“ и още хиляди неща,но изхождайки само от трагедията на тези хора (и на загиналите,и на останалите след тях)…Другото,честно казано,не ме интерeсува.Поне на тази дата… :(
Извадено от контекста, това съжаление не е нищо. А децата в Сомалия? Фактите не могат да бъдат пренебрегвани, не трябва. А 11.09 си беше масивно самоубийство с много последствия…
Това,че съм писала за 11-ти септ. не значи,че не ми пука за други…Напротив.И то не само за децата в Сомалия…Факти,факти…но преди фактите сме хора,със сърца…нали?Говоренето за политика,несправедливости и пр. няма да помогне.Най-малкото,което можем да покажем е съчувствие…Тръгваш към работа с мисълта,че те чака поредния обикновен ден.И не се връщаш.Това е тъжно…Тръпки ме побиват при мисълта,че нечий живот е свършил ей така,изведнъж…и край.Разделени семейства,останали сирачета деца…Няма как да мисля за факти,цифри и т.н.Съзнанието не ми го позволява…
„Няма как да мисля за факти,цифри и т.н.Съзнанието не ми го позволява… “
Но ти пак мислиш за цифри, и по-скоро за мащабите на събитието изразено в цифри. Ако не мислеше, днес трябваше да пишеш за атентата в Диарбекир например, където загинаха 10 човека, 6 от които- деца ( по първоначални данни )..? И трябваше да пишеш за всекидневните бомбени взривове в Ирак.. например? Вярно е, че съм леко пристрастна защото САЩ не са в списъка на любимците ми, но все пак Иван е прав по-горе, съгласна съм с него. Жалко за невинните хора.. но всичко това вече се преекспонира прекалено много. Просто при тях се случи наведнъж и затова изглежда толкова брутално. Ако сметнеш колко хора загиват ВСЕКИ ден в други конфликти.. цифрата ще бъде много по-голяма, сигурна съм че го знаеш.
Иначе филма беше невероятен, признавам. Гледала съм го 2 пъти, и всеки път плача. Най-вече в откъса на Шон Пен с дядото и цветята. Разтърсващо силен.
Иначе 11 септември- просто понеделник.
Поздрави :)
Съгласна с теб… :) но е трудно да се обхване всичката мъка и болка по този свят; писах за 11ти само и единствено заради загиналите невинни, а и този филм бе достатъчно „разтърсващо силен“ (както каза) и реших да споделя впечатленията си; както и той показа-трагедията може да бъде разглеждана от много и различни страни, въпрос на избор… а иначе това,че на 11ти,някак си несъзнателно се сещаме именно за 11ти септември не означава,че не ни пука за други загинали и загиващи всеки ден.