Кърт Вонегът беше казал, че ако може да даде един съвет, то това е да се ползва плажно масло. Е, моят е да не четете по-надолу. Накрая или няма да сте съгласни с каквото и да е и ще сметнете, че сте си пропилели времето, или ще се объркате. Всъщност първо ще се замислите, а после объркването ще дойде само. Винаги идва.
Попитаха ме защо отдавна не съм писала… Отговорих, че нямам време. Излъгах. Имах време. (А и “ако има желание, има и начин” ). Отлагах. Защо ли? Защото за мен “писането” е повече от поредния начин да си загубя времето. Даже май въобще не спада в графата “забавления”. По-скоро е процес, чрез който успявам да си изясня разни неща, да анализирам по-добре дадена ситуация, да намеря решение на проблем, да разбера самата себе си (което, вярвайте, не е лесна работа ;) ) и др. подобни.
Чрез нахвърлянето на поредица от (не)свързани думи върху белият лист всичко става по-ясно и по-просто. Може и да не ме бива много, но на мен ми стига… и което е по-важно- помага ми. Понякога го използвам и като успокоително : ) Тогава дори не пиша аз, а сякаш ролята ми е просто да поддържам химикала по пътешествието му върху празния лист хартия. Самотно пътешествие…
Отлагах , защото се страхувах…не бях готова да видя черно на бяло отговорите, които знаех предварително, на въпроси, задавани не един и два пъти. Така до неделя и разговор, който разби на пух и прах много от нещата, в които вярвах (или исках да вярвам). Странното е, че в общия случай човекът, който би се почувствал зле, наранен, притеснен и т.н. не трябваше да съм аз, а отсрещната страна. Не, че на теб /мен/ не трябва да ти пука. Напротив. Но когато сравниш двете положения… Както и да е.
Обичайното- “имаш ли малко време” и среща. Признание. Следват почти заучените вече фрази :” не съм готова; предпочитам да съм сама; не искам да нараня никого, затова докато не съм сигурна какво искам предпочитам да стоя настрани” и т.н. (Като малка исках да стана адвокат и много хора са ми казвали, че имам дарба. Рядко ми липсват аргументи или оправдания. Дори никога. Не казвам, че е хубаво, но понякога е от полза.) Целенасочено или не, не последва опит да бъда разубеждавана, а… въпроси… един след друг. Последният :”Не те ли плаши перспективата цял живот да бъдеш сама”.
По пътя за вкъщи си преповтарях разговора. Дума по дума. Въпрос/ отговор, въпрос/ отговор. Съвсем естесвено стигнах и до мои, собствени, нови въпроси. Не, не за любовта. Банална тема и нямам какво да кажа. И не искам. Въпроси за хората, за някои състояния и за шегите на съдбата… Поне тези бяха главните.
Първо: Кога можем да кажем, че познаваме някого? / жокер: а) никога; б) никога; в) никога./ Как да разберем дали преценката ни за някого е правилна? Имаме ли изобщо право да слагаме етикети на хората (често без да ги познаваме), да ги категоризираме от един поглед или няколко разменени фрази? Как можем да тълкуваме нечие поведение без да знаем първопричината за него? Всички ли носим маски??? Колко? За пред родителите, за пред учителите, за пред приятелите, за пред непознати…? Когато искаме нещо, когато крием нещо…? Защо? Толкова ли е трудно да бъдем себе си? Грешка- толкова ли е страшно?
Второ: Да можеш да бъдеш сам, силен или слаб те прави? Защо “силен” звучи по-скоро като оправдание, прикриващо страхът ни да опитаме? Защо винаги искаме още и още? Можем ли да имаме всичко? За колко време? Защо свестните момчета ходят с “несвестни” момичета и обратно? Защо получаваш това за което се молиш от място, за което дори не си подозирал?
Трето:… сигурно и на вас ви се е случвало…да погледнете нагоре към небето и да попита те :” what the f*ck???” . Всичко стана в неделя, на дата, която за първи път от около четири години не значеше нищо за мен. За първи път се събудих и осъзнах, че съм успяла да “преглътна” каквото-някога-е-било…И едва почувствала свободата, лекотата, става нещо подобно. Поличба? Знак на съдбата? Мне, не мисля. Шега ми харесва повече. Плашеща шега.
Отговорите ще дойдат сами, ако все още не са. Моите не споделям, защото това са отговори до които всеки сам трябва да стигне.
Не писах много свързано и разбираемо, но както четох в един блог “все пак това си е моето пространство и мога да пиша и правя каквото искам”. Не точно, но…
Бързай бавно 