I dare you или за игрите като част от живота

Има различни видове игри…

За здраве, за забавление, за усъвършенстване на дадено умение; игри за деца; игри за възрастни; игри с очакван край; игри с неизвестен край; “невинни” игрички; опасни игри…

Списъкът е дълъг и така трябва. Игрите са били, са, и ще бъдат неразделна част от живота ни, за добро или лошо. Игрите ни помагат да излезем от черно-бялото; успяват да направят денят ни по-малко скучен. “Играчка, плачка”, ще каже някой. Така е. Има и игри, след които плачем. ОК. Но колко повече са тези, които ни разсмиват?

Заедно със собственото ни “еволюиране” и това на света на техниката, игрите, които предпочитаме, също се променят. “Не се сърди човече” е заменено от “ Дързост или откровенност”, “война” от “стрип покер” и т.н. Куклите барбита не са нещо с което си играем, а към което се стремим . И да сме наясно- да се стремиш да изглеждаш добре, не е нещо лошо!, не е нещо, което те прави по-глупава, по-повърхностна и т.н. А ако сте запознати с историята на барби ще знаете, че тя работи, включва се в благотворителност, умна е, красива е, добра дори :) Е, какво му е лошото на стременето към подобен живот?! Момчетата не бутат миниатюрни модели на колички, а ги карат или поне работят, за да могат да си ги позволят. В това също няма нищо лошо- харесват високите скорости и многото екстри. Просто е.

Има една игра, която може да играем във всеки един момент от живота ни. Игра, която никога не губи смисълът си, нито въздействието си. Игра, която ни помага да стигнем до истинското си Аз. (На мен ми е любима.)

“I dare you” или “Предизвиквам те”.

Звучи познато, поради две причини:
1) често присъства като мотив в американски филми;
2) играем я дори несъзнателно, когато се обърнем към приятел и му кажем :”на бас, че не можеш да направиш това…или онова”. ….

Преди няколко дена съквартирантката ми се обърна към мен с думите: “Искам да ме предизвикваш”. Замислих се…за нуждата и за ползата от тази игра и за това кое доказва- че сме повече страхливи, че не можем сами да си се предизвикваме и да правим това, което искаме ( и трябва) или пък не. Може да няма значение, че сме се решили на дадена стъпка заради някой друг, важното е да го направим. Но мисълта “винаги подбутван/а от някой друг” не ми харесва. Обаче пък е по-лесно.

Тази игра помага да се справиш със страховете си, с това “какво ще кажат другите” ( нар. още данък обществено мнение). Помага да откриеш границите си, да видиш докъде може да стигнеш. Ползите са много. Само помислете какво би било ако винаги когато се колебаете да направите нещо или не ви достига смелост до вас да има човек, който ви предизвиква да го направите. Човек, пред когото да се докажете.

Да, съгласна съм, че този човек всъщност трябва да бъде нашето друго Аз, но понякога не ни достигат силите. Поне на мен. Лично аз харесвам тази игра що се отнася да малки стъпчици, като примерно това да ми хареса момче в дискотеката, но да ми е неудобно да се запозная с него и тогава някой да ми прошепне :”предизвиквам те”. Големите и важни решения не трябва да са част от играта, защото вървят ръка за ръка с отговорността. А споделената отговорност е ничия отговорност.

Та…да се върнем на игрите. Имам си и любима мисъл- “Възрастните не играят, не защото остаряват, а остаряват, защото не играят”. Така, че- играйте…(=живейте). Намерете си любими игри (не само една) и се забавлявайте. Понякога поемайте и рисковете, свързани с тях.

…………..
А сега…сега ви предизвиквам… ;p
За какво ли? Да започнете да правите това, което знаете, че трябва (А повярвайте ми, вие знаете! ;-) ). Но без да чакате понеделник, началото на другия месец или Нова година. Започнете днес!