Гласът на сърцето

Днес реших… Ще те забравя. Не се сърди. Трябва. За да продължа; за да намеря Друг…Да го позная и после него да забравя. Не, не аз избирам правилата. Съдбата. И този преди теб, и ти, и този Другия, незнайния…
Аз нямам глас. Само сърце.

Знаеш ли как искам да те помня? Септемврийска вечер. Музика. Танци. Загатващи погледи. Докосване без нужда. Надежда. За мен. Прищявка, може би, за теб. И…времето изтече. Край. Винаги става така… Оставих и мисълта, и надеждата за теб…там. Под прожекторите. В дима. В шума. Сред хората. Беше непознат. Един от многото. Дали щях да те видя друг път? Едва ли…

Но ето… Последна семптемврийска вечер. Същото място. Ти. Аз. И надеждата. Отново. Гледам те. Открито. С усмивка. Харесах те. Знаех, че е грешка, че не трябва, че… Да, сега се сещам… главната причина, която ми даде смелост бе убеждението, че и този път, както винаги, всичко ще си остане там, в пространството на идеалното, където Аз и Ти сме просто идея. Моя. Реших: ще играя. Доста време ти трябваше да се престрашиш, но ето… Дойде. Като продавач на надежда. Сякаш беше прочел в погледа ми нуждата от това да бъда с Теб. Засиях. Не говорехме. Достатъчни ни (ми) бяха погледите, сплетените в едно ръце, прегръдката, желанието… Доверих се. На идеята, не на теб. И отново- време да си кажем чао. До следващия път.

Да, вярвам в съдбата. Мина повече от месец. Студена ноемврийска вечер. Сама. Наближаваше полунощ… Предложение за дискотека. Не от теб, от приятели. Ти отдавна бе далечен (и неясен) спомен. Излязох. Танцувах. Не търсих и не чаках никой. И изведнъж…се появи. Защо? Как? Точно там?! Позна ме. Не помнеше името, но ме позна. Танц. Втори танц. Комплимент. Размяна на телефони. Целувка. По ръката. Изискано, нали? Край. Този път, обаче, само на вечерта…

Съобщение. Покана за дискотека. От теб. С теб. Съгласие.

Едно развълнувано сърце. Моето.
Прегръдки. Твоите.
Целувка.
Събуждане като от след хубав сън.
Но Истински.
И Мой.

Разменени думи на нежност. Заживяване с идеята за Теб.

Щастие. Желание. Надежда. Начало.

Очи, гледащи с обожание. Твоите.
Сърце, изпълнено с копнеж. Моето.

Край.

Дотук искам да те помня. Останалото…да изтрия/ изгоря/ изхвърля. Простила съм ти. (А дори не знам била ли съм ти някога сърдита…Наранена, да. Но…не и повече. )

Независимо какво ми казваха другите. Независимо какво говореше и правеше. Независимо, че разбрах, че всичко е било игра…

Никога не съм била добра в … преминаването от една крайност в друга, от това днес да харесваш някого, утре не. Просто не мога. По-скоро започвам да мисля оправдания като ”но ти, всъщност, си искал да кажеш това…и да направиш това, но си се объркал…но ти се страхуваш да обикнеш, защото някога си бил наранен…”

Спирам. Благодаря за надеждата. Няма да направя рекламация. Не попитах каква е годността затова…

Моя грешка.

Както винаги.

Все пак, въпреки краят… знай, че ми беше приятно.

Сега съм нова, Друга, по-добра.
И пак имам сили. Да продължа. Сама.

Докога ли? Хм…Има въпроси без отговори.

Живот.