Приятели след края…Как?!

В миналогодишен брой на едно женско списание имаше статия, озаглавена ”Приятел с него?! Никога”. Силна и разтърсваща. Главната идея е, че истинската любов заслужава истински край; че не можеш да бъдеш приятел с човека “убил” любовта ви, разбил сърцето ти, да го слушаш как ти споделя за новата си любима (новата поредна или пък Единствена…всъщност- единствена, но докога?) и т.н.; как може да се преструваш, че всичко е минало, че не ти пука. Съгласна съм на 100%. Но…какво правим когато любовта не е била истинска? Защо тогава това въпросно приятелство между “бивши” пак не се получава?

За добро или лошо съм от тези, които много лесно допускат някого до себе си. За да има баланс…после много трудно го пускам да си тръгне. Да, казвам “ОК, няма проблем, хора се събират и разделят, живот, ще оцелея…”, дори намирам сили да се усмихна, да преглътна сълзите и да пожелая “всичко хубаво; късмет; пази се; бъди щастлив”,но… скрита в тъмното, в празната стая, зад думи и музика…се загубвам в спомените. И искам да си върна този човек в живота. По-скоро, да го задържа Ако не като приятел, то като добър познат. Разговор, кафе, дискотека. Без задни мисли.

Просто си мисля, че не е нормално да си имал нещо общо с някого и когато свърши да затвориш страницата, да сложиш край и точка. Макар, че от една страна изглежда далеч по-лесно… Има и още нещо. Малко е парадоксално, но понякога си мисля, че е по-лесно да преодолееш болката/ тъгата или каквото е… чрез близостта до същият този човек. Когато искаш да се откажеш от сладкото, решението не е да не влизаш повече в магазини и да изхвърлиш всички шоколади, а да свикнеш с тях, да проявиш воля, дори когато са пред погледа ти. Има логика, нали?

Наистина не мога да кажа, че се радвам, че не съм запазила приятелски взаимоотношения с хора, които са били част от живота ми за даден период. Бих искала, но това е като преобръщане на ценностите. Не мога да кажа :” Така е трябвало да стане; не е било грешка, дори напротив- за по-добро е”. За сметка на това казвам :”Жалко е”. На “неистинските”ми взаимоотношения не подхожда “истински” край. Би прозвучало по-скоро като оправдание.

Чия е грешката? Наша или на другата страна? Казвам “наша”, защото това не се случва само при мен. Примери много. Ако вие нямате свой личен, само се огледайте. Каква е тайната да запазиш добрите взаимоотношения и след “каквото-там-е-било”. Или може би разковничето е именно в това “каквото-там-е-било”. Защото за единият от вас може да е било любов, а за другия просто нужда. А задоволяването на една нужда, води до пораждането на нова.
Излезе, че нещата всъщност са доста прости. Ти имаш нужда от този човек, но той няма нужда от теб. Тогава приятелството (или доброто познанство) е невъзможно. Нормално. Това трябва да е- разлика в интересите.

Като написах последното изречение и се засмях… Толкова “homo economus” сме станали, че подлагаме на анализ всяко нещо около нас и оправдаваме провалянето на отношенията между двама души с “разлика в интересите”. Все едно става въпрос за сделка. Пропаднала.

Предполагам всеки сам намира (избира) дали да запази връзка с човека, с който се е разделил. Всеки избира по-безболезнения за него вариант. Колкото и да отричаме всеки от нас е егоист. Разликата е само в степените- кой по-малко, кой повече. Склонна съм да стоя настрана от някого, ако това е което му е нужно, за да се справи с “краят”. Дори това да е по-трудният път за мен. Но…проблемът е, че някой просто…не ги боли. Не изпитват нищо. Празнота. И въобще нямам впредвид любов. Дори уважението се е изгубило някъде по пътя…ако го е имало. Точно тогава сякаш най-много искам да запазя връзка с този човек, за да си докажа, че си е струвало, че не е било грешка, че…

Разбирам частта със задоволяването на моментно желание, с “несходството на характерите”, с “не се справям добре с връзки”, с “искам да си поживея”. ОК. И в това няма нищо лошо (всъщност има, ама вече го приех като нещо нормално). Хората се променят. Желанията (нуждите) също. Но не мога да разбера частта с изтриването на номера, с минаването от другата страна на улицата, с умишленото избягване. Хм, току що ми хрумна, че тези неща може да са вследствие на “гузна съвест”, но после се засмях… Съвест ли???

Иска ми се да мога да се справям по-лесно с разделите. Но не мога. Обаче, живеем в свят, в който трябва да се науча. За да оцелея. Всеки малко по малко се научава да си бъде самодостатъчен. От време на време го сполетява момент на слабост, на нужда от близост, нужда от някого. За кратко. После животът си продължава. Начало на новото обратно броене до следващата “малка” криза. Дългите връзки са се превърнали в бреме. Човекът в 21 век иска да бъде самостоятелен, да не се съобразява с желанията на някой друг, да сменя работа си, да пътува, да вкуси разнообразието. Разделите са неизбежни. Приела съм го. Не може ли ако “връзките”, които имаме, по-скоро “подобия” на връзки, повечето лишени от дълбоки чувства, в унисон с консуматорското общество, от което сме част, та, не може ли, ако тези връзки не са това, което трябва, поне разделите да бъдат? Не могат ли поне те да бъдат малко по-човечни и да не се отнасяме един с друг като със стоки. Коя с по-малка, коя с по-голяма стойност, но стоки. Страх ни е да покажем, че все още сме способни да чувстваме или наистина сме се превърнали в безчувствени потребители?Ако е така, не е ли някак жалко?