Едно събиране…по български хубаво :)

Вчера бях на кръщене на една сладурана :) , далеч (или не толкова ) от Бургас.
След повече от отегчителната церемония, по повод на която чух някого да казва, че и него да кръщаваха, щеше да плаче ;-) седнахме на маса. От онези дългииии, дългииииии маси, едни срещу други, едни до други, губейки се сред истории от ежедневието, слушайки за стари такива (от младостта на повечето от поканени, когато още не само не съм била родена, но сигурно и не съм била в замисъла на природата), кроейки планове за бъдещето или просто наваксвайки изгубеното време, като се опитвахме с по няколко изречения да въведем всеки в “най-новото”, което се случва с нас и съответно да разберем същото за събеседника си…

В късния вече следобед се реши, че е време ретрото да спре, а за сметка на това да се прескочи до някоя от къщите (в малките градчета всичко е на по една крачка) и да се донесат акордъона и тъпана. Професионални музиканти нямаше в компанията, но за сметка на това имаше хора, които обичат музиката, умеят да се забавляват, да свирят, да пеят, да играят…
Това бе най-хубавата част. (Не мога да повярвам, че го казвам.) От години не бях идвала към този край по повод нечие събиране с наште и бях забравила какво е чувството. А и като си дете гледаш малко по-различно на тези събирания на възрастните и те интересуват повече игрите, отколкото духа, атмосферата…
Никога не съм се определяла като патриот. Или поне не full- time такъв. Там обаче…
Невероятно е. Стоях и гледах с възхищение хората, които пееха една след друга известни странджански песни, заредени с толкова любов към всичко българско. Не към държавата България, а към РОДИНАТА България. Хора и ръченици. Ловджийски истории. Къде преувеличени, къде не. Попивах всичко- картина и звук. Сякаш бях попаднала в един съвсем различен от моя (нашия) свят.
От песните много ми хареса едно изречение от някаква много стара народна песен :” С българи шега не бива”.
Странно е. Не съм фен на народната музика, т.е. определено вкъщи не слушам народна музика или пък ходя по разни концерти, но…там, сред тези хора можех да слушам в захлас незнайно колко дълго време.

За момент ми стана малко тъжно… Не че мога да пея (понятието “музикален инвалид” е меко казано), но не знам нито една народна песен. Нито една. От танците се справям с 2-3 хора и толкова. (с музикалните инструменти само се снимах ;-) ) Същото май важи и за по-голямата част от приятелите ми. А не мога да си представя как като станем на по 50/60+ ще стоим на маса и ще слушаме хаус. Дори да искаме да не е така, ще можем ли да го променим?!

Ох колко ми хареса този следобед. Всичко беше толкова…българско!