Предистория

Винаги съм искала да отида в Америка…

Като малка обожавах детските игрални филми (Уолт Дисни представя, всяка събота, Канал 1 ;-) ), а с тях и онези спокойни американски градчета, в които (най-често) се развиваше действието, където всеки с всеки се познава, децата по цял ден карат колело, кучето носи вестника, а в двора таткото е построил къщичка на някое дърво… Градчета, колкото тихи, толкова и интересни. Харесваха ми и самите къщи в които живееха. Една до друга. Еднакви. Малка ограда и райграс.
Предполагам, че причината да ми харесват толкова много е била не друга, а сравнението на техните квартали с нашите комплекси…

Като по-голяма, т.е. сега :), исках да отида, за да видя…Какво точно, няма значение. Просто да стъпя на американска земя. Исках да си създам мои собствени впечатления за тази страна, за която чувах или само хубаво, или само лошо. Средно положение няма. Почти както едно момиче, живяло година и нещо в Индия, ми беше казало: “Индия е на моменти…в един я мразиш, в следващия я обичаш.”…Само, че по мои наблюдения, от Индия всеки си идва доволен от преживяното, от наученото. Докато от Америка хората си идват с или крайно положително или крайно отрицателно мнение. Както и да е. Та….исках да си създам свои впечатления. Дам… малките градчета вече не ме привличаха. Исках да съм в Ню Йорк, в Чикаго, в LA…сред шума, сред небостъргачите, сред хората. Исках да почувствам колко голям е света и колко малка съм аз.

Миналата година не отидох на бригада, защото нямаше с кой (глупости! Винаги има с кой, само, че май просто не се чувствах готова).

А тази година , когато всичко трябваше да бъде решено и ясно, се колебаех дали искам да отида. Когато със сигурност го реших (началото на април), след поредица Да/Не (зодията ми е виновна, везни), не знам как не ме изгониха от офиса :p На ориентационната среща си спомням как питаха кой има работно разрешително/ виза/ билет/ housing и т.н. и да вдигне ръка. Аз вдигнах, когато попитаха кой смята да ходи с колело до работа :) Да не съм валат, все пак. Пък и това си е важно решение. Всичко ставаше буквално в последния момент… Когато другите щяха да летят, аз нямах виза още. Обаче…всичко си струваше :) Поне засега…