След точно 4 дена в родния Бургас плюс един във Варна, исках/ не исках, трябваше пак да си стягам багажа. Този път бях олеснена, защото една част дори не бе раззопакована- поради липса на време и смисъл…
5 дена безсъние и отмятане на една след друга задачи. Срещите с приятели и роднини започваха с “добре дошла” и завършваха с “всичко добро, до Коледа”. В рамките на час или два и ме посрещаха, и ме изпращаха. Да се радваш ли, да тъжъш ли…
Спомням си как като бях малка преди всяка ексурзия или лагер, или каквото и да е, стига да е ново, различно и чакано с нетърпение, стомаха ми се свиваше на топка от вълнение и прекарвах вечерта в безуспешни опити да заспя. Този път нямах време дори за това…
Винаги съм била супер ентусиазирана по повод заминаването ми във Варшава, но като настъпи момента и изведнъж, за минута или повече, си помислих, че е грешка… Малко преди самолета да излети се обадих на майка и и казах, че ако не ми хареса, се връщам. “Добре.” Мисълта за избор ме успокои, вярно, но не за дълго. Нещо май съм се размекнала :) , защото доста си поплаках в самолета и един мъж от предната седалка дори се обърна към мен с бонбон. Седях си мирно и кротко, гушнала мечо, и си плачех… Много са отговорите на въпроса „защо?“- защото не успях да се видя с всички, с които исках, а с тези, които успях- за прекалено кратко и набързо; защото ми предстоеше рожден ден, а какъв празник, когато приятелите ти не са до теб; защото от друга страна предстоят рожденните дни на 2/3 от същите тези приятели и няма да мога да ги напрегръщам и нацелувам; защото семейството ми вече няма да е на час и половина път…Защото в България (разбирай Бургас и Варна :) )си имам всичко, което ми е нужно, а отивам някъде където нямам нищо и не знам дали си струва. Съвсем ама съвсем сама.
След по-малко от 2 часа вече бях във Варшава и нямаше връщане назад. Дежурната усмивка плюс “всичко ще бъде наред” и към общежитието. И докато времето в София бе слънчево и топло, то тук бе мрачно, студено и дъждовно. Поне ще ми върви по вода ;-) А дано!
P.S. 18. IX., приключението започва…
Бързай бавно 
Мимеееенцеее ти си знаеш, догодина или по-рано ние сме си тук. Ако прецениш, ч няма какво да те задържи там, ама моля заповадай! ;) Но ако прецениш, че обучението (предимно), новите познанства, културния резонанс и дрън дрън си заслужават и те обогатяват.. мисля че си заслужава, 1 семестър или два.. има време помисли си. Най-важното (според мен) е да бъдеш усмихната и да не изнасилваш нещата.. то се усеща ;) огледай се.. и реши.. btw в понеделник откриват ARROdance (сега те дразня!) хааа! {} bisousssss
Не че те дразня, но вече два пъти съм била на тукашната Extravaganza (като нашата Аrro ) и отново не че те дразня- (по)голяма(та) част от ориентационната ни седмица премина от клуб в клуб, тъй че по „нощен живот“ май те минавам, защото разбрах във Варна все още всичко е затворено ;-) А вече така се адаптирах, че искам да остана и за повече :p Все пак приятна разбивка на Аrro и да потанцувате и за мен :)
Варшава и хората там много ми напомняха за България и двата пъти, когато посетих града. Поляците, с които се запознах, се оказаха по свой собствен начин много подобни на българите. А градът дори и през изключително студения март кипеше от живот; предлагаше за всеки вкус по нещо – и спокойствие, и забавления.
Но предполагам вече си го усетила. :)
Дам и всеки ден ми харесва все повече и повече :)