OTH.
22:45h.Четвъртък.
Днес изпратих и последният от списъка на хората, които наистина, ама наистина ще ми липсват…
Събират ми се 8 дена „goodbye“ партита, средно по 3-4 часа сън на денонощие, не знам колко на брой сбогувания/ прощални прегръдки/ последни усмивки/ „keep in touch“/ „wish you all the best…in life“ / „I`ll miss you“…
А ще мине година, две, десет и може дори имената да не си спомняме…
Сега обаче е друго. Боли…
Днес не успях да сдържа сълзите за когато съм сама…
Тихо, празно и потискащо е като в болница.
Навън пък е прекалено студено…
Идва ред на Новите. Отново онези разговори все едно си в IRC- име /години / от къде си /как реши да дойдеш тук/ за 1 или 2 семестъра си/ каква ти е специалността/ харесва ли ти тук и т.н. Най-малко по два пъти с всеки…
А аз искам да имам къде да отида, когато (не) се чувствам добре, да има на кого да се обадя, когато ми се разхожда в парка, да има кого да поканя на закуска и кафе, да има на кого да споделя… Все такива прости нещица, но докато „се намерим“ с някои от Новите, ще мине време. После ще се забавляваме, ще ни е хубаво и ще дойде време и с тях да се разделяме. Уффф…
Знам, че трябва да се радвам, че сме се срещнали и че сме станали специални едни за други. Знам. Как, обаче, да се радваш на раздяла? Не върви.
People always leave
П.П. Пост посветен на :) : една луда канадка, която е от малкото хора, които познавам и не се нуждаят от съвети как да живеят, а успяват да извличат максималкото от всеки миг ; една германка, която е като case study за това, че тихите води са най-дълбоки :р ; един испанец, за когото скоро ще пиша по-подробно; един германец, който придаде нов смисъл на много понятия; една туркиня, която освен да се забавлява, така както само ние го можем :) , бе и невероятен приятел през изминалите 4 месеца; една испанка, която никога не излиза без усмивка до ушите и месеци наред ни зареждаше с енергия и раздаваше щастие…. Това са само хората от графа „someone special“. А с колко други прекрасни хора си казахме чао и съжалявахме, че не сме прекарвали повече време заедно…! Живот.
Бързай бавно 
Хубави картинки си сложила :) Не знам на кой кораб се качваш, но наистина е малко тъжно когато прекараш време някъде, най-после успееш да намериш точните хора и точно тогава трябва да потеглиш. Добрата новина е, че с някои от тези хора си остават близки..
Леко и приятно плаване :)
Може би ми трябва малко повече опит, за да свикна…
Мерси за пожеланието :)
В детството си четох един разказ в сп. „Родна реч“ със заглавие „Животът, това са приятели, които си отиват“ и този израз тогава ми звучеше твърде пресилено, но когато пораснах се уверих, че е така. Все пак остават хубавите спомени и най-важното – надеждата, че някой ден ще се срещнем отново.
Много хубав блог! Поздравления!
Благодаря ти за хубавите думи :)