Фред. Така се казваше. Фред от Фредериксбург. Първият път, когато го спрях, беше от отчаяние. После той сам се спираше. Беше сряда следобед и цял ден не бях продала нищо. Което, когато работиш на комисионна, определено не е хубаво. Час по-късно определих спирането му за най-голямата си грешка този ден. Впрегнах всичките си сили, направих най-добрата си sales speech, през цялото време бях с 24 каратова усмивка, ала накрая нищо. Един час на вятъра. Час! Грешка, това беше Фред. Необръснат и с мръсни дрехи. Защо го спрях ли? Защото никога не знаеш кой може да ти е клиент и кой не, проверено във времето правило, и защото вървеше с чантичка от бижутерийния магазин на ъгъла, второ. Това спиране не само го бях отработила, но ми беше и любимо:
”О! Купили сте ми подарък! Колко мило! Дайте да ви прегърна!”
Следва усмивка, забавяне на темпото и хоп, вече съм преполовила речта си. А американците освен глупави (според някои), са и мили, възпитани хора, които рядко ще те прекъснат по средата на изречението ти. Както и да е. Това беше първият ден, в който се прибрах на минус.
В съботата, точно три дни след злополучната сряда, направих първите си 1000 долара. 1390 за да съм точна. Скачах от радост като малко дете. Влязох в елитния клуб на направилите 1000 долара +, до този момент затворен за чужденци. Юпи, ще стана легенда!- помислих си. Сега, обаче, не искам да говоря за продажби (това само срещу заплащане :) ), а за Фред.
Последната покупка беше негова. Същият Фред, който ме докара до нервна криза в срядата и дори не успях да позная, пристъпвайки бавно и неуверено към мен, броени минути преди мола да затвори.
“Върнах се, както обещах.”
Кой си , защо си се върнал, за какво си се върнал?! Никой не го прави, не знаеш ли? Това е “клиентски трик” за да се отърват от теб, т.е. мен… Ааа, спомних си! (кой бяга от сто долара ). С едната ръка му подавах луксозната фирмена торбичка, която търпеливо го чакаше там от сряда (да бе, да), докато с другата прибирах банкнотите.
В рамките на месец намина още няколко пъти. Той строителният работник, той необвързаният, той шейсетгодишният (ако не и повече), той купи продукти на стойност от около 600 долара… Последният път дойде с две кутии бонбони- не знаел кои ще ми харесат.
Точно тогава, чудейки се от кои първо да вкуся, осъзнах нещо….
До преди Фред си мислех, че продавам козметика. Не каква да е, разбира се- скъпа, натурална и (не)известна.
Благодарение на Фред разбрах, че продавам повече. Продавам усмивки, настроение, надежда, комплименти, време.
Фред живееше сам. Без жена и деца. Без семейство, без приятели. От работа вкъщи, от вкъщи на работа, а от време на време и за разнообразие- в мола. Купуваше маски за лице от по 200 долара, които (уж) са били в шоуто на Опра, и които се махаха с помощта на магнит. “Уаооо”, нали ? Точно. Но той не си ги купуваше, за да му изгладят бръчките- вярвайте, след тази възраст (60) такива чудеса не стават (или скалпела, или ще си ходите с белезите на изминалите години, които аз лично намирам за очарователни, но работата си е работа), а и той не беше глупав.
Купуваше ги, за да има с кого да си говори, докато изминат петте минути действие. Пет, пет.
Разказваше ми случки от живота си. Колегите ми ме смятаха за луда, защото му отделям толкова време, но после гледаха с почуда как купува без да се пазари. (Рядкост за американците, които без намаление, промоция, 2 в 1 и т.н., трудно се решават на покупка.)
Едни от най-тъжните очи, които съм срещала. Очи, които промениха мен повече, отколкото продуктите- него.
Фред не ми остави 180 долара, които да похарча за парцалки в някоя от обедните си почивки , нито по-голямо самочувствие на „търговец“ (щом успях с него, с кой няма). Фред ме накара да се страхувам от това-което-се-случва, когато човек остане сам, когато Любовта я няма.
А щом ние нямахме return policy и на нас не ни се полагаше такава…
***
Затова си измислих свой собствен сценарий. Такъв, в който Любовта е за егоистите. Останалите работят, правят пари, пътуват, подаряват прекрасни неща на прекрасни хора, осиновяват си детенце, членуват в някоя благотворителна фондация и т.н. Хора, чиято висша цел е да помогнат на колкото се може повече други хора.
Хора, които не са се отказали от Любовта (под формата и на отношенията между мъж-жена , М:М, Ж:Ж), но и няма да гледат на света с тъжни очи и свито сърце ако не я намерят. Хора, които винаги ще бъдат благодарни, усмихнати, щастливи.
Колко хубаво звучи само… На теория.
Бързай бавно 
Винаги съм се чудела кой ще е тоя човек, дето цяла година няма да се сещаш за него, но на последния ден от декември ще му пратиш снимка, картичка, телеграма… Ще ми дадеш ли адреса на Фред?
@}->-
„но и няма да гледат на света с тъжни очи и свито сърце ако не я намерят. Хора, които винаги ще бъдат благодарни, усмихнати, щастливи. “
Много ми се иска да вярвам, че ако ми се случи, ще съм такава..; но някак си не мисля, че ще е така..
Няма „не мисля“ :) Погледни едно филмче „the law of attraction“/ „the secret“ и ще осъзнаеш как като си мислиш хубави нещица, такива се случват. Животът е такъв, какъвто сам си го направиш ;-)
Поздравления, Мария! :):) :) Успяла си да спечелиш доверието на Фред, което е важно за всички взаимоотношения! :)
Беше ми много приятно да прочета за Фред :)
Но защо любовта да е за егоистите? Тя не е само получаване на нещо, всъщност не е ли това, което даваш? Или вземаш и даваш?
Докато четох историята обаче, преди да съм стигнала до твоя сценарий си мислех, че Фред всъщност е този, който (също) е давал, освен вземал. Сигурно е имал нужда от внимание и усмивки, но също е и разбирал, че и от него се иска нещо – да си купи нещо от теб – и го е давал. Не просто да ти даде парите, защото е разбирал, че това би било обидно, и не те е канил на вечеря или не ти е подарявал нещо утилитарно (бонбоните не се смятат), тоест да ти даде пари индиректно, но си е харчел парите при теб като един вид взаимност, която в онзи оклюман момент на теб ти е дала нещо. И аз като минавам през мола избягвам да минавам край продавачите на козметика, не за друго (не са ми досадни), а защото ми се свива сърцето да им откажа нещо, което – струва ми се – чета в очите им колко много искат да получат: една продажба. И те самите искат нещо от мен, имат нужда от мен. Колко си права, че американците са мили и не могат да прекъснат разговор, дори когато им продават нещо, което не ги интересува…
И сега се сещам един друг пример, че продавачите като образ са тези, които имат нужда от нещо, а купувачите им го дават: много училища и неправителствени организации често организират благотворителни акции, при които да се съберат средства за училището. Как? Сключват договор на едро с някаква фирма, а после пращат децата си да продават продуктите й (най-често шоколадови изделия, хартия за опаковане на подаръци по Коледа или подобни), от врата на врата и на познати хора, като част от печалбата отива за училището, някаква награда за детето, продало достатъчно борйки и естествено останалото отива у фирмата. Защо не искат просто чек от родителите? Защо да пращат децата да продават? Защото е ясно, че никой няма сърце да откаже да си купи шоколад от едно дете, което ти е позвънило на вратата и те гледа с едни огромни очи… И други фирми са разбрали емоционалния заряд, който влага купувачът при покупката и желанието да даде, не защото му трябва нещо, а защото с това отвръща на молбата за продажба на продавача, съзнателния жест, което прави купувачът с покупката и прикачват към продуктите си някаква добра кауза – част от печалбата отива при градските училища, за спасяване на това или онова, за борба с рака на гърдата… Може би и Фред така е гледал на нещата, особено ако е идвал при теб като клиент, а не се е опитвал да завързва с теб приятелство извън покупко-продажбата. И е дашен човек – нали първоначално си го заговорила, след като е носел торбичка от магазина за бижута. Сигурно за някого е бил купил нещо и често го прави.
@razmisli: Съгласна съм с теб относно купуването и продаването… Дори в черновата на текста бях написала, че всеки е и двете едновременно (и купувач, и продавач), осъзнато или не, но не знаех как точно да го обясня, затова го махнах :)
Колкото до любовта… Не съм се изразила ясно. Нямам впредвид, че Любовта е за хора, които само искат да получават, вместо да дават. Смятам, обаче, че е егоистично да подчиниш живота си на това да се омъжиш/ожениш и ако не успееш, независимо дали си богат, дали си в перфекто здраве, заобиколен от приятели и т.н., независимо от всичко хубаво, което ти се е случвало, да обявиш живота си за празен и да си недоволен. Защото все пак любовта и под тази форма е щастие най-вече за теб.
Пак се оплетох в думички, идеята ми е, че Любовта е хубаво нещо, но не трябва да е висша цел и човек да не е благодарен ако постигне всичко, без нея. Това, разбира се, си е мое разбиране :)
О, разбира се! Оженването е един от житейските детайли, но по различни причини ни е втълпено, че без него човек не може да бъде щастлив (защото в традиционното общество индивидът сам по себе си няма значение, получава го от участието си в някакво семейство, а нашето общество все още си е такова…). Затова и любовта е придобила преди всичко това конкретно тълкуване…
„каквото-тогава-бе-вкъщи“ :)) записвам си го.