До Словения и обратно

*Това е най-дългият пост, който съм писала :))*

Тръгнах в петък, по познатата вече линия Варна-София. За първи път (почти) не усетих седемте часа. Заради компанията, разбира се :) Пътуването завърши благополучно* и с размяна на мп3 плейъри, защото нейните песнички бяха по-хубави от моите, или ако не по-хубави, то по-нови, или ако не по-нови, то позабравени любими стари :D

Вечеря и припомняне на добрите стари времена, когато бяхме в гимназията и си спяхме ту у тях, ту у нас, говорихме до сутринта, все за тях (мъжете), но и за нас, за Живота и за какво ще е, когато сме там, където сме сега. Ех, младост :)

Спах сладко, сладко и сънувах прекрасен сън, който ме накара да подскачам от радост. Следва убиване на времето до един часа, когато трябваше да се срещна с другите две сладурани, с които щяхме да представяме България. И къде е най-приятно да убиеш малко време в чужд град? В мола, естествено :) Кроасан и мокачино в Coffee Heaven и приятен разговор със стар познат. Накрая той трябваше за 2 минути да влезе в първия магазин за обувки и да си купи боя, но аз както си стоях отрасни, изведнъж ги видях- онези същите невероятни обувко-маратонки :D , които си харесах в Брюксел, но нямаха моя номер. А тук имаха :))) Та, познайте с какво си тръгнах за Словения ;-)

Ако сте стигнали дотук, поемете дъх :)) , ето, че идва и истинската пътешественишката част. Оказа се, че да се пътува със самолет до Марибор е мнооого скъпо (около 800 евро минимум). Малко по-евтини опции са да пътувате до Любляна и от там да си хванете влак до Марибор или, още по-добре, да кацнете в Грац, Австрия, и от там да се предвижите с влака. Все пак, ние дружно решихме, че можем да издържим по-малко от 10 часа път с автобус (както казах Вн-Сф е 7! ) и взехме един по редовната линия София- Грац (няма спирка Марибор) срещу скромната сума от 55 евро :)

Но нали сме момиченца, и сме късметлийки при това, помолихме да ни спрат набързо направо в Марибор, а една българка, която също пътуваше до там, ни предложи да ни закара до мястото, където ще отседнем. А после казват, че българите не си помагали :)))

След обикаляне с куфарите близо час по безлюдните улици на уж втория по големина град в Словения, из кампуса на университета (!!!) и в събота вечер, някъде около 3 сутринта (тук е мястото да се върнете на думичката „безлюдни”) , най-накрая намерихме правилното място. Странно колко беше тихо и как по улиците нямаше никого. Буквално. Като ни връщаха паспортите, ни казаха „Може и по ваше”. Старата история- има една част от Европа, където не са ти необходими познания по чужд език ;-)

Неделя. Обиколка на града, в който всичко е на 15 минути пеша. Не добра идея, защото почти всичко беше затворено с изключение на едно-две кафета, от онези с масите отвън и метнато по някое тънко одеяло по столовете :)) Хора няма.

Красиво, но не незабравимо красиво. Като изключим алеята, близо до реката и до моста- прекалено романтично местенце, за да ти хареса ако си сам, но въпреки това там атмосферата бе друга, въздуха, изпълнен с любов, която идваше както от влюбените двойки, разхождайки се хванати за ръце и гледащи замечтано в една посока, така и от два лебеда, които се гонеха един друг :) Вечерта завърши в един ирландски пъб, където сладураните пиха червено вино, а аз любимото кафе с бейлис и хапнах сладкиш, чието име обещаваше много („ябълкова изненада”), а не беше нищо особено, но затова пък бармана беше много готин :)

Понеделник. Да си в Марибор и да не прескочиш до Грац е престъпление :) И ето ни във вагон-ресторанта на влака, където хапваме и пием капучино, когато изведнъж някой ни казва, че след 5 минути пристигаме, а ние бяхме с усещането, че току що сме седнали. Слизаме, хващаме посока стария град, но…първо се спираме в някой друг магазин. (И по-добре, защото иначе сега в детската стая сестра ми нямаше да има подарак коледен календар, пълен с изненади, а най-отгоре плик, на който пише да не се отворя преди първи, а вътре са правилата на играта :))

Отделили повече време за зяпане (плюс „защо и в България нямаме това или онова“), се стигна до необходимост да превключим на пета и разгледахме града почти като на спринт. Малки улички с много цветя и много настроение. Едно грозно и модерно нещо, по средата на красивото и старото, спомен от годината, когато Грац е бил културна столица на Европа. Кой, по дяволите, си мисли, че това е изкуство и че мястото му е там?!

Време за изкачване на много, много стълби и стриптийз някъде по средата, защото Слънцето взе, че изгря, а ние тъкмо си бяхме купили шапки, за да не умрем от студ :) Всеки сваляше каквото може, а от време на време под предлог „хайде да си направим снимка“ , се спирахме за минута. Но пък си струваше, защото горе е като райска градина :) После вкарахме в асансьор момиче, което по принцип има клаустрофобия, но около нас е толкова усмихнато, че нямаше време за паника :) За съжаление нямаше и за разходка с влакче, в/под самия хълм, когато щяхме да се чувстваме като в „Снежанка и седемте джуджета“ и щяхме да изживеем една приказка, която щеше да е истинска, а не просто метафора за разни други вълшебни неща.

От там, поглед към часовника, и превръщане на спринта в бягане с препятствия. Кой знае как сме изглеждали отстрани :) И за какво? За да отидем и да се наредим там, където са пътниците за Загреб, да ни кажат, че сме объркали, да се зарадваме, че навреме се усетихме, а изведнъж всички да се разотидат и да се окаже, че влака има 80 минути закъснение! Смях в ресторанта на гарата, малко покупки , от които най-много харесвам зар, на чийто страни има изписано „театър/ кино/ бар/ дискотека/ гледане на тв/ “ и още нещо, което не помня, но трябва да е още една възможност да отидеш някъде, когато не знаеш какво искаш :)

Щастливи, че има и друг влак за Марибор, се качихме на него, но ето, че не ни е било ден и се оказа, че той щял да тръгне само след нашия, първия, повредения, и пак чакахме, а после нямахме места и всички ни гледаха, а кондукторът ни се смееше, но беше готин и ни успокои, че скоро ще си намерим. По едно време дори спряхме по средата на нищото и не за 5-10 минути, а за повече, и тогава съвсем разбрахме, че ще закъснеем за откриването на конференцията, но… Затова пък, да живее фейсбук, едно момче от съседното купе ме разпозна, и тръгнахме всички заедно. Първият италианец, който срещам и който говори перфектен английски. Разковничето тук е, че е живял в Австрия.

Пропуснахме откриването, но отидохме тъкмо навреме за първата лекция- “Culture and Media”. А после и първо парти, в единствената дискотека наоколо, като ни предопредиха да нямаме големи очаквания, защото тук имало студентски партита само вторник и сряда. Е, да, ама ние като отидохме, и като стана един купон, с малко сангрия и много танци, и започнаха да прииждат хора. (Което ми напомня да изпратя малко снимки на DJя, който изпълняваше всяко наше музикално желание :))

Вторник: На сутринта- опозонаване на града за едни, шопинг за други (за нас, да). Следват две много интересна лекции – Migrations in Europe и Challenges of media politics of representation. Следобеда имахме работа в уоркшопове, но за съжаление бях попаднала в най-интересния като тема, но с най-лошия фасилитатор, който съм виждала, и за което организаторите после дори се извиниха. Преди вечеря имахме посещение в една от най-старите и големи винарни в Европа, където миришеше ужасно, ама наистина ужасно, по тавана имаше мухъл, по пода вода, а във въздуха летяха гадни малки мушички. Но се стигна до дегустацията на словенско бяло вино (в което винарната се беше специализирала) и след третата чашка, вече бе весело и свикнах(ме) с миризмата. Не знаех, че чашата за вино се държи най-отдолу, за да не се стопли виното, но сега, когато знам, пак я държа горе, защото ми е по-удобно :D Продължение в същия ирландски пъб, преди който едно момче ни чакаше (мен и другите две българки) малко по-малко от два часа, за да се приготвим (герой!). А там ме очакваше изненада. Една българка влезе, видя ме и каза: „Ти си Мария, учиш във Винса и преди 2 години водеше презентацията на AIESEC в университета”. Шах и мат :) Сладураната е била в Словения по Еразмус за година и сега се беше преместила да учи там. И аз исках да остана в Полша, ама нямаше как :(

Сряда. Final Plenary, раздаване на сертификати и подаръци. Първа тениска, която наистина мога да нося, вместо да спа с нея :)) После трябваше да се катерим, но времето ни изигра лоша шега, и вместо това ходихме на боулинг за цели 2 часа, от които после имах мускулна треска и разтегнато сухужилие или каквото е там и за което този гел със смешно име ми помогна :D Ако не съм го споменавала, наричат ме Мария спорта :)) За протокола, след 2 игри и половина завърших с 312 точки, на 3 от победителя, но той имаше време за още един удар, което не е честно :) И това, въпреки, че паднах :)))

Последно парти и много настроение. Латино клуб Bongos, до чийто стени се бяхме снимали още в неделя, без да знаем, че ще бъдем там :) Запознахме се и с някои типични словенски танци и някои смелчаци дори ги пробваха. После валя като из ведро, а таксита йок, както една приятелка би се изразила, но накрая се добрахме до едно, въпреки, че вече бяхме прекалено мокри. Уви, жената, която продава билети за партито в клуба, където отивахме, реши, че няма да продава повече (беше едва 1 часа!!!), но пък бодигарда ни позна от понеделник вечерта :)) и цялата група влезе безпроблемно. Пак танци, още танци и много много танци. Отново стигнах до едно старо прозрение, което няма да напиша, защото ще ми се смеете :D

Сън, не повече от 2 часа, и хващане на влака за Любляна. От там, отново търсене на такси, което първо трябва да разбере къде искаме да ни закара и второ, да се съгласи да го направи. Целта бе някаква голяма бензиностанция на магистралата в посока Загреб. И с това се справихме и изведнъж се оказахме на огромна тираджийска бензиностанция, на която освен ние трите, видяхме още 2 жени, които бях зад бара в кафенето. Всичко друго бе мъже. „Нищо, казахме си, сега е 3, автобуса тряба да е тук в 4, ще издържим.” Умората, обаче, си каза думата и почнахме да мълчим и да чакаме, защото нямахме сили за нищо. Чакахме, чакахме, чакахме и накрая се обадихме на шофъора, който любезно се извини и ни каза, че автобуса ще закъснее с 4 часа (!), но щял да почерпи. Чакай ти, почерпка… Добавям и, че беше ужасно студено, и не бяхме спали и дори не знаехем дали сме на правилното място… Една от сладураните предложи да изпием по един чай с ром, за да се стоплим, и признавам, помага, затова после ги направихме два :)

Когато, файнъли, се качихме в автобуса, се оказа, че сме най, най-отзад, а от нас до средата на автобуса имаше само мъже, леко подпийнали, и говореха само за футбол и коли, а накрая почти не се скараха и сбиха. Другият път ще търсим чужд автобус.

София. Слънце. Кеф. :) Такси, бързо ходене до сладурката, с която пътувах от Варна и с която щяхме да се връщаме заедно, че университета нас чака, душ, тениска (!!!) и пак на път. А когато се прибрах съквартирантката ми ми каза, че явно съм толкова изморена, че чак завалям думите, когато говоря.

Близо беше до истината :)

И така пътуването ми стигна своя край.

Бургас- София- Брюксел- Антверпен- Брюксел- София- Бургас- Варна- София- Марибор- Грац- Марибор- Любляна- София- Варна.

За две седмици. Не съм ли герой, а? :))

–––––––––––––––––––––––––––––

* Важно да се отбележе, защото шофъорът бе с нереализирани амбиции за Формула 1, постоянно падаха разни неща, ние се залепяхме за седалките и се чуваше цъкане с език, което явно не достигаше до него. Нормалната картинка. Заради подобен тип преживяване, се запознах с едни момичета от Швеция, които са на Еразмус във Варна и искат да отидат до Истанбул, но първо до София (с влак) и от там до Истанбул (пак с влак). Попитах защо. Отговорът бе, че са преживели катастрофа с бг автобус от София до Варна или обратно и сега ги е страх….