Между редовете

Покана за обяд. Предложение за пропускане на упражнение. Кафе. И табла.

– Как е той?
– Влюбен.
– ?!
– Стопил се е от мъка.
– Но нали вчера ти звъня да му намериш някоя…?
– Е, то едното няма нищо общо с другото.

Бях забравила. Вярно. Отпих от чашата капучино, превъртях лентата назад и и казах, че му пожелавам всичко да се нареди.

Никой не заслужава да страда от любов. (Дори и лошите момчета.)

Никога не съм била фен на „око за око, зъб за зъб“. Това е улица без изход.
А и питах само от любопитство, още тогава го забравих. Наистина.

***

(Аз) – Как си?
(Тя) – Първите два часа си мислех, че няма да мога да го преживея, плаках, плаках, но после се съвзех, защото така трябва… Нали?

Нали. Забравих да и кажа за птичката и рибката, които може да се обичат, но къде ще живеят…?

Тъжно е, когато разбереш, че човека до теб иска коренно различни неща от живота… А ти си готов(а) да му поднесеш света.

Тъжно е, но времето лекува всичко.

Всичко.

***
Отново в таксито. Часът е малко след 4.

Спим. После се шегуваме. С миналото.

И на двете ни се прииска да можем да започваме и свършваме връзки като книги.

Но не можем.

***
Отивам на среща-желание да замина на стаж някъде на топло, на непознато, на далеч.
Дубай, Мексико, Китай, Индия.

Ябълков пай и мляко с аромат на ванилия.
Психологически тест.
Представите се куб насред пустинята. След него последователно стълба, кон, цветя и буря.
Не искайте от мен да го тълкувам, защото не мога :)