Untagged

Понякога, за късчета време, толкова малки, че дори не ги забелязваш как идват и отлитат и после се питаш истина ли е било, тогава, само понякога, ми се иска да се върна назад и да се изтрия от отворени широко врати, подарени шансове, наивни мечти. Не искам да поправям момента, не искам да изрязвам спомена. Не.

Ние сме това, което сме, заради това, през което сме преминали… Защото ако тогава, толкова отдавна, че вече ми е трудно дори да се позная, ако тогава не бях с отворени обятия, сърце, прощаващо всичко и даващо всичко, ако тогава бях малко по-силна, малко по-смела, днес щеше да е друго.

А аз не искам днес да е друго. Защото днес съм щастлива. И лягам с усмивка, и се събуждам с усмивка. Всеки ден.

Просто, понякога, само понякога, поне името искам да го няма…
Защото и момичето от тогава го няма.

***
Знам какво ме спира да участвам в играта, в която губиш, ако не играеш.

Не съм готова да се откажа от мечтите си. По-лошо. Не съм готова дори мъничко да ги променя, да правя компромиси, да следвам нечий друг път или някой друг да избира кое е най-добро за мен.

Все още не. Може би след време. Година, две, три. Сега искам да си извървя пътя сама.

Не искам да поемам по заобиколен, не искам да сменям маршрута, не искам да следвам чужд. Все още не.

Една (истинска) връзка се крепи на компромиси. Веднъж ти, веднъж той.

Дори да гледате в една посока, може да виждате различни неща.

Да обичаш, означава да си готов да се откажеш от твоите мечти в името на мечтите на Другия.

Дори да е само на теория. Дори никога да не ти се налага да се изправяш пред подобен избор.
Но поне трябва да си готов. Поне.

––––
/ А може би, тогава, когато не дойде, може би тогава поех по пътя, на който съм сега. Означава ли, че ако успея, трябва да ти благодаря? /