Снежна приказка

Снимка от събота, рано рано сутринта, когато в едно странджанско село в един и същи ден се отбелязваше и Голяма Задушница, и Кукеров ден, (българска работа, знаете), но кукерите гледах само отдалеч и си спомнях колко се страхувах от тях, когато бях малка :) (И как бягах ли, бягах :D)

А после ходихме на гости из разни истински селски къщи (или както се казва в този край „асъл селски къщи“ :)) и си мислех колко различна атмосфера пресъздават. Има много нови, модерни и скъпи вили и къщи, цели палати дори, но от тях често лъха студенина и липсва живот. А в тези, старите, с ниските тавани, печката с дърва, чергите и мебелите, които са на повече години, отколкото съм аз, в тях има нещо, което не мога да обясня, но винаги ми е харесвало.

Но в едната имаше и тъга. Сълзи от самота. Стана ми мъчно за тази жена, която допреди това бях виждала само веднъж. И осъзнах колко щастливи трябва да са и моите и всички баби и дядовци, които по една или друга причина, на крачка, две или отсечка, са близо до децата си, след една определена възраст. Да живееш сам, някъде, никъде, in the middle of nowhere, както се казва, е страшно. Сигурно дори не мога да си представя колко много. Дали, обаче, е по-страшно от това да се разделиш от живота, който познаваш, с ранното ставане и работата в градината, с животните на двора и домашно приготвените нещица, и примерно на 70 плюс години да отидеш в непознатия голям град, в който и ти самия ще си непознат… Наистина не знам кое е по-лошо.

*Снимката е по пътя между две не-големи-но-прекрасни села, който противно на опасенията ни вследствие на прекаляване с емисиите новини, се оказа перфектно изчистен и в рамките само на половин час видях цели три снегорина. Браво на общината или на който там трябва :)*

Запознайте се с Рекс :) Въпреки студа и измръзналите ми ръце и крака, излязох на снега, за да му правя компания в играта на двора. Когато стане време да си тръгваме усеща, обръща се на другата страна и не отговаря на нашето „чао“. Дали се пита къде е сгрешил, че го оставяме така… Този път, особено след прочита на „Белия зъб“, ми беше настина много тъжно да го гледам как оценява всеки жест на внимание и любов, как идва да се гушка, а после разбира, че пак няма да се видим скоро. Поне с мен де.

***

Иначе какво да ви кажа… Почти се зарибих да ходя на салса с ДиА, но почти не е като да съм се записала :))), затова пък снощи за първи път стъпих в бар МО, който се оказа бившия пиано бар в спортна зала, на салса парти, с много усмихнати хора и много танци, отработени движения и заучаване на нови, докато аз бях в отбора на „импровизиращите“ :)

А днес се питах дали преподавателите не виждат разликата между „водя си записки“ и „с написаното мога да издам учебник, нищо че вече съм си купила такъв“ и как не обичам, ама хич не обичам, лекции диктовки, колкото и да знам, че преподавателя е много много добър… Този процес на аз говоря/вие пишете ме кара да се чувствам глупаво и не на място. Кой обаче ме пита…. Нищо. Многото мина, малкото остана.

(А една позната вчера ми разказа каква разлика почувствала, след като се върна от Еразмус. „Тук ми дават примери с килограм картофи и домати и времето на социализма, а там обсъждам Apple и Стийв Джобс.“ Не е лесно, да.)