– Ти си Кариеристка. Това трябва да е второто ти име!,– казва ми през смях.
– Не е вярно, отговарям.
– Не е вярно просто, защото не работиш :D Почакай и ще видиш, че точно за там си се запътила!,- говори и продължава да се усмихва.
Казвам „глупости” , а насреща ми отново „виж си списъка с цели, виж си броя награди и сертификати, виж това, виж онова…”
Права е. Погледнато отстрани е така.
Вървим още малко.
Подскачаме, смеем се, шегуваме се, че трябваше да си поискаме пластмасови лъжички за двете бурканчета нутела, за да може да ги ядем още по пътя…
Решавам да и кажа…
– Знаеш ли, -започвам, знаеш ли защо съм такава?
Все още се смее и не ме чува.
– Тихо… Сериозна съм. Знаеш ли?
– ???
– Защото само там имам успехи, защото се уморих да опитвам, защото сърцето ми е вече на дупки, защото сълзи не ми останаха, защото просто вече нямам сили… Разбираш ли?
– И аз съм плакала. Веднъж. За А.
– А за моя списък ще трябва да използвам двете си ръце…
(Изброявам. )
“ Радвам се, че поне при мен си заслужаваше…”, отговаря.
Мълча.
***
Прибирам се и кандидатствам за поредната програма…
Прибирам се и чакам да разбера следващата спирка…
***
Исках да имам най-доброто от двата свята.
Отличничка в учението, първа стане ли дума за купон.
Е, имам го.
Сега оставя да намеря някого, който също умее да ги съчетава…
Бързай бавно 
Има хора, които харесват амбициозни работохолички с блестящо сиви (без капка майтап). Върви след мечтите си, останалото само се намества.
Ама същите тези хора трябва и да харесват танци до сутринта и луди вечери :)
Проблемът е, че повечето около мен, са все или едното, или другото. Или по купона и една дума не могат да кажат на кръст (буквално!), или много знаят ( и са страхотни събеседници,направо като ходещи енциклопедии :)), но не могат/ не искат/ не знаят как да се забавляват…
*Не е лесно :)*Това пък, ако не е DiA… ;P Научи тези хора как да се забавляват! :>
танците до зори прикриват факта, че ти се учи до зори. но е трудно да се скриеш ;-)
@RMPG: Как позна само :)))
@Комитата: Хахаха :D Не бях поглеждала от тази страна на нещата, но може и така да е ;-)
:) Според мен просто сега не е моментът за това. Но и на него ще му дойде времето. Сега focuss on more important things, точно както и аз се опитвам да направя :)
Целувки!
The story of life. :)
Много хора тръгват по този път заради същит епричини, които си изброила.
Господ си знае работата;) Довери му се…
Кариеризъм не е мръсна дума. Когато пришпорва собствените ум и амбиции за движение, а не насочва краката към кокалчетата на другите. :)
Колкото до „някого” – ще го намерите, сигурен съм!
Сега оставя да намеря някого, който също умее да ги съчетава…
Чакам и аз да го намериш. Интересно ми е после какво става. Планираш ли нещо или ще оставиш най-накрая живота да те изненада? %)
@pippi и Графът: А дано! :)
@boxedmind: Планирам пътешествия :) Другото не се подлага на планиране, ще чакам изненада :)
Хубава снимка…
Questions…
„Miracles out of nowhere“ by KANSAS
Първо по несъщественото. ;)
Страхотна снимка, като синьото веднага ми хваща окото (той си ми е и любим цвят). Сякаш е наблегнато да изпъкне. Ти ли си на снимката?
Това за ДиА не мога да го повярвам нещо. Та тя нали ходи на танци, постоянното пише на профила й, че се възстановява от купони ;), вакханалии :P и прочие забавления. Как се връзва това с „научи тези хора да се забавляват“ ?!
По същественото.
Не съм съгласен с истината от текста ти. Мисля, че Комитата е дал по-правилното определение – работохоличка. Поне аз виждам такава опасност пред теб, когато замениш студенстката скамейка с офис – бюрото. За кариеристка може да се съмнявам достоверно. Но времето е най – добрия съдник.
Засега виждам, че успяваш добре да балансираш задължения с личен живот през свободното време. Дано продължиш така и когато започнеш мечтаната (или поне истинска) работа. Да си работохолик не е хубаво нещо. Бързо ставаш любимец на малки шефчета и шефове, когато се търси кой да свърши работата, че е останала под кривата круша и всички срокове са отлетели безвъзвратно. И познай кой ще е виновен най – накрая, ако нещата се оплескат. Естествено този, който върши работа. Който не работи нищо, той не греши. И така се започва една порочна практика да си прекарваш повечето време в работата с все повече належащи задачи и все по – малко извън нея. Товарът нараства, защото винаги на чуждият гръб все е малко в нечии очи. Докато един ден ти прегорят бушоните и отидеш при шефовете, отваряйки им очите за някои нелицеприятни неща. И… молба за напускане. И до следващата работа. И пак по старому.
Чел съм разни статии, че умните мениджъри на запад (май не всички там, де) обикновено следят подчинените си и вземат мерки да накарат тези хора, като забележат такива, да ограничат престоя си в работа и да имат повече социален живот. Те знаят, че работохолизмът не е добър както за отделния индивид, така и в крайна сметка за самата фирма. Защо? Ами имат далновидността и знаят, че този човек му липсва и е ощетен откъм нещо в личния живот, което се опитва да забрави и да прекомпенсира в служебния си такъв. Липсва хармонията и щастието.
За съжаление в България май няма такива примери или са екзотична рядкост. Всеки гледа да те използва и изстиска докрай. :(
Пожелавам ти да се успееш да се опазиш от това опасно залитане! Стискам палци. :)