Моят любим литературен герой- Алексис Зорбас

В какво се вслушвате повече- във вашето сърце или във вашия разум? Вярвате ли, че човек трябва повече да мисли, отколкото да говори? Изготвихте ли си вече планове и цели за след 5, 10, 20 години? Ако да, то Ви препоръчвам да се срещнете с моя любим литературен герой- Алексис Зорбас.

„Алексис Зорбас“ (от Никос Казандзакис) е роман, притежаващ черта, неспомената на корицата- променя животи, докато учи как един истински свободен човек трябва да живее.

Имаше време, когато се страхувах да рискувам, когато си измислях 1001 причини да не преследвам дадена мечта, когато сякаш цялата ми мъдрост се състоеше в три единствени думи: мисли, мисли, мисли. (Или ако предпочитате- планирай, планирай, планирай.) Исках да знам всяка стъпка предварително, без място за импровизации, без възможности за изненади. Да живея ей така, без да знам къде ще бъда утре или след месец, бе непознато усещане за мен.

Така, докато не се запознах със Зорбас :)

В училище изучаваме не една и две войни, всичките (уж) с една цел- да донесат мир, да върнат свободата. Да, но никой не ни учи какво да правим с тази свобода...А колко струва тя, ако душите ни не са свободни?

Никой не ни съветва „слушай гласа на сърцето си“. Вместо това казват- „не се доверявай на емоции“. Има обучения за това как да управляваме времето си, но не и за това как да следваме интуицията си. Без органайзерите си сякаш сме загубени, а всичко от което се нуждаем е празен лист хартия…

Алексис Зорбас е повече от любимия ми литературен герой. Той е любимият ми учител. Пример за човек, който не познава страха, преследва докрай всеки шанс и прегръща всяка промяна. Животът му е далеч от подреден и организиран, при това пълен с не-дотам-добри-решения, които едни наричат грешки, други- уроци. Лесно отваря сърцето си за нови хора и нови места, а после, когато дойде време, толкова лесно и ги пуска… Освобождавайки себе си, освобождавайки тях. За него всеки човек е цял отделен свят, а всяко предизвикателство- възможност-веднъж-в-живота.
Живее днес, защото отдавна е разбрал, че утрото никому не е гарантирано.

Затова и като го срещнах, измести Малкият принц, Човекът, който се смее и чичо Том. Всичките прекрасни, но по начин, който сякаш остава там, между кориците. Докато Зорбас оживява и излиза от страниците, за да бъде с теб, винаги когато ти потрябва. Всеки път, когато не знам какво да правя, се сещам за Зорбас и се питам какво бих правила, ако не се страхувах, как бих постъпила ако бях като него. Това е като никога-не-свършваща „Предизвиквам те“ игра. Не е лесно, вярно е, но прави животът по-пълен, по-интересен, по-такъв, какъвто трябва да е, поне в моите очи.

Благодаря ти, Зорбас ;-)

P.S. Есето е повод да ви препоръчам още веднъж и още по-горещо прекрасната книга на Никос Казандзакис, така както и за участие в конкурса на svejo.net :) Ако ви харесва може да гласувате за него тук. (защото с бутончето не се разбрахме, както и с лаптопа ми, който е officially dead, докато не си отида в Бургас, но затова пък си имам Дил и нейния Dell, така, че животът все пак не е толкова лош :) )