Кандидатстването за японски държавни стипендии и отношението в МФ „ Св. Св. Кирил и Методий”

*Или как миналата четвъртък сутрин неуспешно се опитвах да прикрия сълзите, седнала на една пейка, в една градинка, на 20 метра от ул. „Васил Априлов“ 3.*

Преди време ви бях споменала за една мечта и за един изпит по английски език. Тези, които преминат напред остава да изпратят предложението си за научен проект (II кръг), а ако той бъде одобрен, се стига до може би най-важния етап: интервюто в японското посолство. До него, обаче, трябва да се попълнят и доста документи.

За преминалите изпита се организира информационна среща в София с разяснения какво следва от тук нататък. Така се случи, че тогава бях в сесия (за абсолвентите тя е през месец май) и любезно попитах дали е възможно друг човек да отиде на срещата вместо мен. Споменах и че ако не е възможно, ще променя програмата си и ще бъда в София за срещата.

Отговорът- „Да възможно е друг да ги вземе. Може да дойде и в друго времи, дори предпочитам преди обяд.”

След като дни по-късно се чух с Елито как е минала срещата, каза, че са и обяснили нещата, но жената била много нелюбезна, опитала се да попита 2-3 неща, накрая се отказала.

„Невъзможно„, отговорих и. „На изпита бе толкова усмихната, разказваше истории, шегуваше се. Сигурно е имала лош ден.“

Както и да е.

Г-жа Рандева казала, че мога да се обадя, ако имам допълнителни въпроси. (логично)
Това с обаждането, обаче, е мисия невъзможна. Звънях n на брой пъти и все нищо.

Така в четвъртък, преди да се отправя за обучението за EVS, реших да мина през фондацията. Знаех, че приемното време е от 2 до 4, затова щях да се помоля… „Едва ли ще е такъв проблем“, мислих си. Минах още рано, към 8 и нещо, и един любезен господин ми каза да се върна към 9 30.

От 9 30 до към 10 и нещо чаках на пейката пред фондацията.

Когато въпросната госпожа дойде, чух как портиерът и казва, че едно момиче чака за нея.

„Да чака.”, отговори, а след това попита къде е Труда.

Продължих да чакам. След може би още 10 минути ми казаха, че мога да се кача в кабинета и.

Когато влезе и се извиних, че идвам извън приемното време, но не съм от София, и и благодарих, че ме прие.

На всичко това получих строснато „Кажете!”

Отговорих, че идвам да си предам документите за 2-я кръг и да я запитам няколко неща.

„ Аааа, без въпроси!”
„Съжалявам, но не можех лично да присъствам на срещата.”
„Не ме интересува. Аз не мога да обяснявам индивидуално на 30 човека.” (правилно, не 300, 30!!!)
„Бях в сесия, съжалявам, не мога винаги да пътувам до София.”
„Намирате си лесното.”

Подадох плика и си тръгнах.

С въпросите.

След не знам колко време чакане и независимо от това колко любезна бях…

На излизане портиерът ме запита дали съм успяла да си свърша работата… Отговорих съвсем тихо „горе-долу” и в момента, в който излязох, се разплаках.

Да, точно така. Колкото и да ми е неудобно да го призная.

Защото едно е да се занимаваш с нелюбезни хора, друго е с некомпетентни, трето с всичко накуп.

Шегувах се, че ако вместо мен насреща и бе излязъл някой друг, щеше да я постави на мястото си така, че да го помни цял живот. А аз просто и пожелах приятен ден и си тръгнах.

И тогава се сетих за впечатленията на Елито.

И не, не е въпрос на това да имаш лош ден.

Това е стил на отношение.

И въпреки, че мога да си замълча, защото всички тези редове могат да попречат на кандидатстването ми, дали тази година или другата, реших, че това не е начинът.

Още повече, че за да представлява японското посолство сигурно и получава нещо в замяна.

Има хора за всякаква работа. Ако, обаче, си във фондация, където се предполага, че трябва да помагаш на млади хора да градят успешно бъдещето си, то трябва да обичаш работата с тях не само то 2 до 4. Съвсем не.

И когато някой подхожда с доброто към теб, трябва да му отвърнеш със същото.

Въпрос на възпитание и принципи.

Да не кажа нищо вътре в стаята, ми костваше първия в живота ми плач от яд, разочарование и каквото още пожелаете.

Рядко хора ме изкарват извън кожата ми.

Рядко позволявам на простотията да ме засегне толкова пряко.

И на цялата тази история, получавах само един отговор:

„Ама защо ти прави впечатление? Това все пак е България!!!”

Не, това не е България. Поне не моята.

П.П.1. И тук се сещам за друг служител на фондацията, който преди години в Бургас избяга с парите на ученици, записали се на тойфл и сат, за да кандидатстват в чужбина…

П.П. 2. Най-голямото ми притеснение да споделя или не тази история бе страхът ми да не си помислите, че едва ли не съм някаква лигла… Не съм. За година и нещо живот навън, където уж човек среща много кризисни моменти, съм плакала по-малко от пръстите на едната ми ръка. Сълзите, особено пред други хора, ме карат да се чувствам слаба, затова и винаги гледам да не се стига до тях, да запазвам самообладание и сила на духа и т.н. Едно момче ми каза „колко си чувствителна само, толкова е сладко“:)

Не, не съм толкова чувствителна. Но безпардонното отношение на тази жена плюс тона и и въобще целите тези 5 минути ме извадиха от равновесие. Защото така не се прави. Защото не е човешко, нито професионално.

Защото преди всичко трябва да сме хора.

На първо място.

***

Нужно ли е всеки път, когато видя бъдещето си в тази страна, да се сблъскам с действителността и с човек, който да ме кара да бягам от тук с еднопосочен билет?!*