Благородна лъжа

Maria Mena – Just A Little Bit

Той. Сини очи, бритиш аксънт, карирани шорти, преметната блуза.
Тя. Уморени очи, смесен аксънт, изтъркани дънки, токчета.

Разхождат се по павираните улица на непознат за нея град,
сред познати, но позабравени за него места.

Сядат в джаз кафе, с прекрасна музика и свещи по масите.
Нищо, че е едва 4 следобед.
Би било дори романтично, но в други обстоятелства.

Ако не беше първа среща,
ако си държаха ръцете на масата,
ако си шепнеха уо ай ни,
а после се смееха на това колко са смешни отстрани,
затова пък- щастливи.

Наваксват какво не са си казали онази вечер, когато той я попита защо седи сама, а тя вместо обичайното съжалявамносиимамприятел, се усмихна и започна разговор.

***

Той. Отваря и вратата, посочва и пътя, обяснява техники за рисуване, архитектурни стилове, дизайн. Не си задържа очите на нейните.

Тя също. Слуша, без да чува. Не и е добре и не е заради уморените очи или токчетата.

Срещат весел човек, който им говори на три езика, държи вестник под ръка, с рошава коса и силен глас. Препоръчва им да отидат на кино, а после на ресторант.

Той се съгласява.
Тя мълчи.

Забравила е.
Как да е естествена, как да се отпусне.
Без всяка дума и движение да бъдат премерени.

Неусетно продължава да гради стени, вместо да руши стари.

***

Той иска да и покаже всичко. Да я накара да хареса града на детството му.
При удобен случай споменава и за Англия. И че там също е хубаво.
Тя само кима мълчаливо.Иска да си тръгва.

„Довечера…?”
„Не обещавам.”
„Вечеря утре?”
„Ще си помисля.”

Тролея идва. В движение благодари и се качва без да се обръща назад.

Слага слушалките, но няма батерия.

Нищо.

И да имаше, пак не би чула песента.

Оставя ги, дори без музика.

Заслушва се в страховете си.

И докато се усети, изпраща поредното кратко съобщение.

„Нямадасеполучисъжалявам.”

Ако я попита защо, ще отговори, че се възстановява от трудна раздяла.

Винаги действа. Повечето хора са се вклюбвали лудо поне веднъж.

И помнят.
И разбират.

Слиза. Върви съвсем, съвсем бавно. Нервно и е. Не и се прибира, но и не иска да е навън.

Отбива се в супера. Купува батерия. Излиза от грешния изход.

След 11 минути е в стаята.

Завива се през глава. Трепери. Нищо, че е лято.

Притваря уморени очи и се оставя на страховете да я приспят.

Може би е грешка, мисли си.

Лъжата.

…но е единствената, която съм готова да направя… казва и заспива.

А телефонът звъни, но няма кой да отговори.

***

Сънува. Него. Стряска се…
Телефонът продължава да звъни.
Вдига. Потвърждава уговорката.

***

Някой влиза в стаята.
Събужда се.

Сън в съня.

Точно, когато щеше да разбере какво би било, ако отидеше…

Телефонът пак звъни. Оставя го така, както и „какво би било?“…

Никога няма да узнае.