През последните няколко години в България, а и не само, се случаха не малко смразяващи кръвта престъпления, извършени от-деца-към-деца.
И сякаш реакцията след тях винаги е „Само да знаехме предварително…! Само да бяхме разчели знаците”.
Истината е, че около нас е пълно със знаци, пълно с деца, израстващи с агресия и в изолация, на които никой не подава ръка, които никой не забелязва… До момента, когато вече е късно.
Истината е, че малко или много всеки от нас е виновен за трагедиите, които се случват…
Затова, че вървим със затворени очи към чуждата болка.
А сигурна съм, можем повече, можем по-добре.
Само с протести, шествия, наказания и репортажи, обаче, няма да постигнем много.
Необходима е среда, която предразполага към мир, спокойствие, хармония, сигурност и любов.
…
П.П. Есето с което участвах в творческия конкурс към Младежкото дружество на ООН в България тук.
Бързай бавно 
А не е ли по-необходимо хората да не са толкова бъзливи и да не се затварят само в черупката си, а да реагират на нередностите около себе си?
И това. Но сякаш е по-лесно да създадеш „добра“ среда, отколкото да накараш хората да се „отворят“.
Въпреки, че нещата са свързани. И може би едното без другото не може.
по-лесно е
това беше едно ужасно добро есе.
hell yeah!!! : )))
Just a try :)
Спокойствие, хармония, любов, сигурност… и застой. Като да цопнеш в локва мед и да не можеш да мръднеш. Поне аз така си мисля в края на дълъг работен ден, след като съм си направила вечерята, изяла съм я и съм учила мъъъничко за близкия изпит. Според мен на децата им трябва среда, която да ги подтиква да са творци. Като Онзи Творец. Няма нищо лощо в това да си играеш с конче-пръчка, а не с плюшено прашащо се люлеещо се столче, за което мама и тате са дали по половин заплата.