На рождения ми ден, пътувайки по познатия, но забравен за цяло едно лято маршрут Бс-Вн, човекът, на когото дължа любовта си към Алексис Зорбас, ме приземи така, както нито една от най-добрите ми приятелки не успя. Приятелите са, за да са до теб. Да споделят радоста ти, да подхранват надеждата.
Само веднъж си бях позволила на свой ред „да приземя” една приятелка. Не защото не се радвах или не исках да е още по-щастлива, а просто защото колкото по-отвисоко падaш, толкова повече боли. Един от малкото лесносмилаеми закони на физиката. И после съжалявах. Така не се прави.
„Ти си умно момиче…”, започна и за час и половеина направо ме разкъта. По-точно всяка негова дума. Излиза, че мъжете са готови не звезди, ами цели галактики да ти свалят, когато се наложи… Да.
На оправданието „той е много зает“ се изсмя и отвърна „от онзи свят се обаждам и казвам едно здравей….колко зает може да е…?!” Хубав въпрос.
***
Еми…боли…няма начин…приземяването…Ама пък после се оттърсваш, казваш си „случва се”, научаваш си урока и продължаваш напред. (Този път поне си струваше.)
Пък охлузените колене рано или късно ще заздравеят. Ако си късметлия и белег няма да има. След време. Колко точно, никой не знае.
Един човек, който наскоро съвсем случайно срещнах, малко учудено ме попита….
„Не изглеждаш съкрушена?”
„Опит”, отговорих.
P.S. А може би е истина старата поговорка „далече от очите, далече от сърцето“. Regardless of the efforts to make it happen, to make it work.
Бързай бавно 
Изобщо не знам какво да кажа.
Освен „Добре дошла долу, наивничке“. Колкото и да падаме, на дъното никога не ти е нищо друго освен самотно. И въпреки опита ми/ти с приземяванията и съкрушаванията, всяко изправяне е по своему уникално и дори приятно. Само дето мразя да чакам, а отнема време да събера сили за прословутото изправяне.
Стягай се, че някой трябва да ми дава пример!
Моето събиране на сили, on average, е 12 месеца плюс, затова не съм добър пример. Последното даже беше година и половина.
Завиждам ви.
На …? На какво? Кажи и ние да се зарадваме.
Не пред всички :]
Знай, че има за какво ;]
Че има, има. Ама понякога се питаш дали цената си струва…
Но те хората са го казали. Не е вярно, че човек не може да има всичко. Може. Само не всичко по едно и също време, не всичко наведнъж.
Я да се изтупаш и да продължиш да се катериш! ; ))
Можеш да имаш всичко наведнъж. Обаче не искай, скучно е. А и щом нямаш нещо, то не си струва.
Присъединявам се с широка усмивка към думите на boxedmind без дори да го/ я познавам. :D
След това начало за умното момиче почти мога да предположа в общи линии какво е било приземяването. :)
@ крис ванев: Чудя се дали катеренето ще я прави по-щастлива?!
@ Мимс и Иван: Предполагам, че искаш всичко само от хубавите и позитивните неща, че иначе си е доста опасно желание. ;) По-добре да нямаш всичко. С имането на всичко идват и едни не толкова приятни добавки за имащия. Не искам да посочвам. :)
„““……но паднах. Доста от високо, някъде от 18-ти – 20-ти етаж. Докато падах, все още ми беше добре /все пак летях/, и прелитайки покрай всеки етаж си казвах: „до тук добре”. И накрая разбира се паднах на земята, заболя ме, но оживях. Една възрастна жена се приближи до мен и каза загрижено- „Момче, какво стана бе…”. Аз се подразних и отговорих възгрубо: „Откъде да знам, та аз току що дойдох..!”.
И тъй, оживях и станах оше по-силен, натрупах повече опит. Станах, изтупах си прахта, включих си усмивката, позамислих се какво трябва да подобря. Летенето ми беше перфектно, само не трябваше да „очаквам”, трябваше просто да се наслаждавам.“““
Може ли да запитам откъде е откъса? :) Много ми харесва!
От едно мое писмо преди 3 месецa.
М-у другото, досети ли се за какво ти завижда „boxedmind“
Ммм… не бих казала… Може би заради опита ми при изправянията :)
Не знам. Идея?
Нямам идея,……знам го. Завижда ти за летенето,за чувствата,за падането,за приземяването,за болката,за изправянето,за оптимизма,за промяната,за действието,за усмивката,за хъса
Обаждам се само да кажа, че… нищо няма да ви кажа :]
@KAmen: всичко това е така… И по своему е хубаво. И сама, обръщайки се назад, не бих променила нищо. Но забравяш умората, която се натрупва. И загубата на доверие. У другия.
Всяко изправяне сега става много по-бързо от преди. Но всяко „доверяване“ все по-бавно…
И да искаш, не можеш да промениш миналото.Можеш да променяш само бъдещето,да избираш какво да ти се случва,посредством това което мислиш и правиш в момента.
При мен и изправянето и новото доверяване стават все по-бързо. И помня предимно добрите качества на хората,които съм срещнал.
Apieceofme, „ПРЕДИЗВИКВАМ ТЕ“ да ни кажеш поне три положителни качества на „бившия“!
Хахха :))) Аз не съм казала, че няма положителни черти или не помня хубавото :)
И мога да изброя 3 х 3 (забавен, мил, добър, умен, успял, търпелив, спонтанен, обича да прави изненади и т.н…..) :)
И накрая, пак казвам, аз съм благодарна (много при това!), че ми се е случило, защото всеки човек е цял един нов свят, и всяка среща те обогатява, ама…поне мъничко, поне в началото, някак…колкото и да го отричаме, колкото и да сме благодарни, боли…
Много се радвам,че прие предизвикателството. Обожавам я тази игра!
А това с болката….лично за мен е някакъв феномен,не е наше естествено състояние. Всеки „с разбито сърце”,ужасно много ми прилича на дете, на което току що са отнели любимата играчка. Нещо като условен рефлекс,а отмяната/създаването на такъв става за 40 дни /по теория/.Е,сега на мен ми е сравнително лесно да го обърна на майтап, т.к. в момента „не са ми отнели играчката” /на чужд гръб и сто тояги са малко/.
Изкушавам се да те предизвикам за още нещо: можеш ли да опишеш колко много боли,колко е гадно,колко е безнадеждно, какъв мрачен,злобен и безсърдечен е животът „в онзи момент”, но колкото е възможно по-пресилено, да отиде към гротескно, комично.Какви ги говоря и аз, ясно е че можеш, ти пишеш много хубаво и много добре се изразяваш,въпроса е да ли ще приемеш предизвикателството. В замяна на това,ще ти кажа за един метод /безотказен/,чрез който можеш да разкараш болката за часове.
Само веднъж май ми е било толкова толкова….“лошо“. Доста отдавна. После се научих да не обръщам такова внимание на болката. Та… и да искам, не мога да приема предизвикателството. Просто каквото и да е , преминавам го тихо, и после напред. Няма нищо за описване. Навик.
Изпусна метода
Чао на всички, и още повече усмивки в „ГАЛЕРИЯ НА УСМИВКИТЕ“ !
Хех, има и го този момент :) Но все пак това е „леката категория“. Един-два драматични поста, няколко намокрени възглавници в тъмното, че никой да не вижда ( изпитвам панически ужас от това някой да ме види разплакана :)) и животът продължава…
А в тези моменти боли, защото си мислиш „е, добре, всичко правя правилно, или поне се опитвам, и имам 1001 хубави неща, защо, обаче, точно това никога не се получава…“. И ти е тъжно. За неуспеха. За неизпълненото желание.
Ха. Мислех, че това с възглавницата в тъмното си е само мой начин за бягство от панически ужаси. Хубаво е да занеш, че има и други като теб.
През годините разбрах, че и „най-моите“ си неща, не са само мои :) И че понякога с хората си приличаме повече, отколкото очакваме :)
Да, хубаво е ;-)